Френска нова вълна

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Френската Нова вълна е направление във френското кино от края на 50-те и 60-те години на 20 век.

През 50-те години на 20-ти век, във Франция се появява едно ново бунтарско движение от млади кинематографисти, чиято цел да покажат на теория и да докажат на практика превръщането на кинокамерата в изразително средство. Средство, което отваря вратички към фантазиите, мислите и индивидуалноста на режисъора, както перото за един писател или четката за един художник. Тяхното сдружение се сформира в Париж през 1954 г. под името „Кайе дьо синема“, така както се казва и тяхното списание, в което не се церемонят много- много да критикуват остро традиционното френско кино като западнало, мудно и неоригинално, а справедливостта, авторитарната власт и цензурата са силни стимули за човека на изкуството.

Това движение от дебютиращи кинематографисти, разкриващи нови хоризонти, е наречено за първи път „нова вълна“ чрез статия в сп. „Експрес“ от Франсоаз Жиру през 1957 г. Едни от най-изявените и доказани като лидери на френската „новата вълна“ са Франсоа Трюфо, Жан-Люк Годар, Клод Шаброл, Луи Мал, Ален Рене и др. Филмите им дават нов тон и нов творчески почерк, по-гъвкав, по-освободен, малък бюджет, лека техника, снимки в реален декор и по-естествена игра на актъорите.

Франсоа Трюфо е роден в Париж на 6 февруари 1932 г. изкарва самотно и трудно детство. Игнориран и неразбран от семейството си, той изкарва тежки години в изправителни заведения. Намиращ усамотение в книгите и тъмните киносалони, бива силно повлиян от филми като „Гражданинът Кейн“ на Орсън Уелс и „Прозорец към двора“ на Алфред Хичкок (негов любим майстор на киното). Започва да участва активно в организирането на киноклубове, неговият ентусиазъм привлякъл вниманието на критика Андре Базен, който го освободил от изправителното заведение и го наел като сътрудник в „Кайе дьо синема“.

Кариерата на младия критик скоро след това била прекратена, поради влизането му в армията, от където той дезертира — следва затвор и позорно уволнение. Но Андре Базен отново го спасява и, след като го измъква от затвора, с негова помощ Трюфо пише първата си критична статия, заклеймявайки себе си като най-унищожителния критик на съвременните френски филми. Той пледира за кино, което позволява на режисъора сам да пише диалога, сам да съчинява историята и да прави филми в изцяло свои артистичен стил. По този начин той фактически повлиява на киното, преди още да е направил филм.

Собственото му трудно детство вдъхновява идеята за „400-те удара“, полубиографично разглеждане на престъпността сред работническата класа. Той е първият от трилогията за Антоан Дуанел и проследява развитието на героя от измачен антисоциален тип към щастлив и спокоен домашен живот. Филмът се оказва един от най-популярните от „новата вълна“, особено в Англия и Съединените щати. Последван е от две изпълнени с нежност песимистични разглеждания на сексуалната трагедия: „Стреляйте по пианиста“, адаптация на трилъра „Там долу“ от Дейвид Гудис, жанр, към който Трюфо проявява голям интерес, и „Жул и Жим“.

След този изблик на творческа енергия, Трюфо изглежда изпада в период на нерешителност. Всичките му по-късни творби, обаче, са крайно интимни и проучват темата за нещастно детство — трилогията за Дунал и "Дивото дете" - хроника за лекар от 17 век, които опитва да опитоми нецивилизовано дете, и мелодрами за катастрофалните сблъсаци между срамежливите герои и безсрамните и еманципирани, обичащи да се налагат жени.

Клод Шаброл е роден на 24 юни 1930 г. в Париж. Започнал работа в средата на 50-те г. на 20 век в «Кайе дьо синема» като филмов критик. Първата му лента «Le Beau Serge» (1958) станала манифест на новото движение филмът бил некомерсиален (нискобюджетна продукция, заснета с пари от наследството му). Следващата му работа е критика към буржоазията — Les Cousins (1959). В тези ленти се проявили някои черти от творческия маниер на режисьора — остър сюжет и критика към висшето общество. През целият си живот Шаброл е почитател на „ Черното криминале“ и може би е единственият, който дръзва да разказва неистории, да предлага неразрешени мистерии и да създава мътни персонажи, нито наистина добри, нито напълно лоши . Режисьор, който оставя филмите си отворени без завършек…

През 1959 г. излиза режисираният от Жан-Люк Годар филм „До последен дъх“ (по сценарий на Трюфо), който с един замах става емблематичен за поколения напред. Другият му филм „Малкият войник“ /1960г/ е забранен за 3 години от френската цензура поради това, че разказва за дезертьор, който в разгара на алжирските събития преминава към страната на терористична групировка (организация).

Жан-Люк Годар е роден в Париж на 3 декември 1930 г. Баща му е бил лекар и е притежавал частна клиника, а майка му е наследник на стар род банкери от Швейцария, където по-късно семейството му емигрира. Той завършва основното и средното си образование в Нион, но след като родителите му се развеждат, той се връща в Париж. През 1949 г. учи за етнолог в Сорбоната, а това е и времето в което се запознава с Трюфо, Жак Риве и Ерик Ромер. Снима първия си филм след пътуване със баща си през северна и южна Америка през 1954 г. (филмът се казва „Бетон“ - късометражен), а след това започва да пише статии за „Кайе дьо синема“

Следващите негови заглавия излизат последователно след „До последен дъх“;

  • 1961 г. — „Жената си е жена“
  • 1962 г. — „Да живееш живота си“
  • 1967 г. — „Произведено в САЩ“ и др.

В продължение на цялото десетелетие на 60-те години Годар, както и съратниците му от „новата Вълна“, превръщат темата за бунтуващия се младеж в централна за своето творчество. Само че ако се изследва зараждането на младежките протести във философски, политически и социологически план, във всяко от тези направления той отива много по-далеч от своите колеги по камера. Всеки негов филм е една нова революция. Със своето разделяне на образ и звук, накъсан ритъм и използването на ръчнопреносими камери той разклаща основно законите за правене на кино. Минава през всички възможни жанрове като междувременно анализира и осъвършенства формата — поддържа основната тема и импровизира. Неговата техника е вдъхновявала и все още вдъхновява много кинематографисти по света (Куентин Тарантино признава, че взаймства похвати при монтажа от Жан-Люк Годар). Европейският и световен резонанс на творческото новаторство на Годар е огромен. Той е най-видният признат представител на авангарда в световното кино. Може би езикът на седмото изкуство не е задължен в такава степен на нито един от признатите лидери на световното кино за непрекъснатото си обогатяване, както на Годар — първия философ, които изразява себе си с помощта на камерата.