Франсоа Трюфо

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Франсоа Трюфо
François truffaut.jpg
Роден
6 февруари 1932 г.(1932-02-06)
Починал
21 октомври 1984 г. (на 52 г.)
Националност Флаг на Франция Франция
Значими филми 400-те удара
451 градуса по Фаренхайт
Страница в IMDb
Франсоа Трюфо в Общомедия

Франсоа̀ Рола̀н Трюфо̀ (на френски: Francois Roland Truffaut) е френски режисьор.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Трюфо имал самотно и трудно детство подобно на малкия герой от неговия първи художествен филм "400-те удара". Игнориран в семейството си и неразбран в училище той изкарал тежки години в изправителни заведения и работил във фабрика на 15 г. Мир и успокоение намирал в тъмните киносалони и още като младеж участвал активно в организирането на киноклубове. Неговият ентусиазъм привлякъл вниманието на критика Андре Базен, който го извикал за сътрудник в "Cahiers du Cinema".

Кариерата на младия кинокритик била прекъсната от служба в армията, която завършила с дезертьорство, затвор и позорно уволнение.

Завърналият се в списанието Трюфо изразява себе си като най-унищожителния критик на съвременното френско кино, което той смята за банално, безинтересно и неоригинално, пледира за кино, което позволява на режисьора да пише сам диалога, да съчинява истории и, най-важното, да прави филма в изцяло свой артистичен стил. По този начин той повлиява на киното, преди фактически да направи филм.

Собственото му трудно детство вдъхновява идеята за "400-те удара", полубиографично разглеждане на престъпността сред работническата класа. Той е първият от трилогията за Антоан Дуанел и проследява развитието на героя от измъчен антисоциален тип към щастлив и спокоен домашен живот. Когато печели награда за най-добра режисура на фестивала в Кан през 1959 г., Трюфо е утвърден като лидер на Новата вълна във френското кино - период на едновременно представяне на първите игрални филми на много френски режисьори - тенденция, която дълбоко повлиява на изгряващото поколение от филмови творци по целия свят. Новава вълна реагира срещу комерсалната продукционна система; добре конструиран сюжет, доближаване до занаятчийството, френската традиция в качеството с нейните тежки литературни източници. Нейната естетична теория изисква всеки детайл във филма да отразява чувствителността на режисьора, така интимно, както стилът на романиста отразява дълбочината на съзнанието му. Ударението е върху визуалните нюанси, сценарият е по-скоро фон за драматичната структура. Филмират се импровизирани сцени, проявяващи визуалната гъвкавост на новото телевизионно оборудване и техники.

"400-те удара" е едно пресъздаване на юношеските стремежи за независимост от уравновесеният свят на възрастните, свят на подчинение и етикеция, към който Трюфо проявява изявена антипатия. Филмът се оказва един от най-популярните от Новата вълна, особено в Англия и Съединените щати. Последван е от две изпълнени с нежност песимистични разглеждания на сексуалната трагедия: "Стреляйте по пианиста", адаптация на трилъра "Там долу" от Дейвид Гудис, жанр, към който Трюфо проявява голям интерес, и "Жул и Жим".

След този изблик на творческа енергия, Трюфо изглежда изпада в период на нерешителност. Всичките му по-късни творби, обаче, са крайно интимни и проучват темата за нещастно детство - трилогията за Дунаел и "Дивото дете", хроника за лекар от XVII век, който опитва да опитоми нецивилизовано дете - и чувствителни мелодрами за катастрофалните сблъсъци между срамежливите герои и безсрамните и еманципирани, обичащи да се налагат жени. Първата тема показва влиянието на филмовия творец Жан Виго, с неговото безкомпромисно отношение към властта във всяка нейна форма, както и на Жан Реноар, с неговото чувство за място и атмосфера и смесване на носталгия с внезапно избликнал хумор. Втората тема е повлияна в голяма степен от американския "черен роман" - морално разпадищете се герои на Уилям Фокнър, садистичните гангстери на Мики Спилейни, които са хипнотизирали френските романисти от Жан-Пол Сартър до днешни времена. Някакъв култ към героя се забелязва в дългите публични разговори на Трюфо с английско-американския филмов ветеран Алфред Хичкок, на чиято работа той се възхищава. От игралните филми на Трюфо само "451 градуса по Фаренхайт" (1966), филмова версия на научно-фантастичния роман на Рей Бредбъри, изпада от тези категории, макар че се отнася към американския стил и поетично-мелодраматичната форма.

Чрез своята продуцентска компания, "Les Films du Carrosse", Трюфо копродуцира, наред с други филми, първият игрален филм на Жан-Люк Годар и последния филм на Жан Кокто. Неговите собствени по-късни филми са "Домашно огнище", "Американска нощ" (1972/Оскар за чуждоезичен филм), "Последното метро" и "Веднъж да дойде неделя".

За Трюфо киното от една страна трябва да бъде интимно, а от друга страна, великолепно зрелище. Стилът на първите му три филма, първоначално деликатен, лиричен и изключително наситен с кинематографични измислици, е станал до известна степен по-прозаичен и традиционен. Полемиката е концентрирана върху обсега, в който неговите филми засягат войнствения консерватизъм. Може би, ранното вдъхновение на Трюфо покълва в носталгията и отчаянието на неговото детство, но той съзрява и става баща така че неговите филми губят своята лиричност, докато запазват своята прецизност към прозаичната страна на живота.

Филмография[редактиране | редактиране на кода]

Като режисьор[редактиране | редактиране на кода]

Година Филм-име Филм-име оригинал Забележка
1959 400-те удара Les Quatre Cents Coups
1960 Стреляйте по пианиста Tirez sur le pianiste
1962 Жул и Жим Jules et Jim
1964 Нежната кожа La Peau douce
1966 451 градуса по Фаренхайт Fahrenheit 451
1968 Младоженката беше в черно La Mariée était en noir
1968 Откраднати целувки Baisers volés
1969 Сирената от Мисисипи La sirène du Шаблон:Sic
1970 Дивото дете L'Enfant sauvage
1970 Съвместно съжителство Domicile conjugal
1971 Двете англичанки и континента Les Deux anglaises et le continent
1972 Красавица като мен Une belle fille comme moi
1973 Американска нощ La Nuit américaine
1975 Историята на Адел Ю. L'Histoire d'Adèle H.
1976 Джобни пари L'Argent de poche
1977 Мъжът, който обичаше жените L'Homme qui aimait les femmes
1978 Зелената стая La Chambre verte
1979 Любов в бягство L'Amour en fuite
1980 Последното метро Le Dernier métro
1981 Съседката La Femme d'à côté
1983 Веднъж да дойде неделя Vivement dimanche!

Като режисьор: късометражно и коопродукции[редактиране | редактиране на кода]

Година Филм-име Филм-име оригинал Забележка
1955 Посещение Une Visite
1957 Пакостниците Les Mistons
1958 История на водите Une Histoire d'eau Ко-режосьор с Жан-Люк Годар
1961 "Tire-au-flanc 62" Режисьор е Claude de Givray; Труфо е Ко-режосьор
1962 Антоан и Колет Antoine et Colette Антоан Доинел серии, сегмент Любов от двадесет

Като актьор[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за