Шлаков конус

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Схема на шлаков конус
Шлаковият конус Сънсет в Аризона
Район с шлакови конуси в основата на вулкана Толбачик, Камчатка
Шлаков конус на Мауна Кеа
Изригване на Парикутин през 1943 г.
Изригване на Серо Негро през 1968. В центъра – пепелен облак от основния кратер, долу вдясно – изригване от шлаков конус на фланга на вулкана.

Шлаковият конус е малко вулканично образувание със стръмни склонове, съставено от ронливи пирокластични фрагменти – натрупани шлака, вулканична пепел, лапили, вулканични бомби и други дребни вулканични материали.[1] Представлява стръмен конус, изграден около отдушника.[1][2]

От шлаковите конуси често изригват лавови потоци – или чрез страничен пробив на кратера, или от отдушник, разположен по фланга на вулкана. Лавата рядко се излива от върха им, освен когато изригва като фонтан, защото нециментираната шлака е твърде слаба, за да издържи на налягането, упражнено от разтопените скали, когато се издигат към повърхността през централния отвор.[1]

Образуване[редактиране | редактиране на кода]

Шлаковите конуси се образуват в момент, когато изригването на вулкан става с голяма сила, излитащите газове увличат със себе си част от лавата и пробиват някъде по вулканичния склон, често на места със стари пукнатини.[3] При изригването фонтаните от лава и газове обикновено са насочени относително вертикално. В периода, когато силата на изригване започне да намалява, магмата вече е загубила по-голямата част от газовете, които съдържа. Тогава лавата, която е станала по-плътна, започва спокойно да се излива в кратера или под основата на конуса.[4]

Тъй като газовете се изхвърлят във въздуха със сила, излитащата с тях лава се разпада на малки фрагменти, които се втвърдяват и падат около вентилационния отвор, образувайки симетричен конус, с почти кръгла основа. Външният наклон е 30° до 40°, тъй като при такъв наклон недостатъчно споеният материал все още остава стабилен и в равновесие.[5] Тъй като пирокластитите са изхвърлени на сравнително голяма височина, те се охлаждат, преди да паднат на земята и не успяват да се слепнат.[4]

Най често шлаковите конуси са разпръснати по склоновете на щитовидните вулкани, стратовулканите и калдерите и разположени по разклоненията от централния отдушник. По-често те са разпределени независимо, обикновено групирани в мрежа от регионални пукнатини. Такива районни образувания са например шлаковите конуси по платото Ахманган (Гегамски хребет) в Армения. Стотици от тях се срещат в Камчатка, във френския регион Оверн, в Мексико и на много други места.[2]

Строеж[редактиране | редактиране на кода]

Частиците, образуващи шлаковия конус, са изхвърлени по време на експлозия на вулкана.[6] Скалните фрагменти, от които е изграден, съдържат множество газови мехурчета, застинали, докато лавата е летяла във въздуха и бързо се е охлаждала.[1][2] Образуват се от подчертано течни, мафични магми, със сравнителни нисък вискозитет, при които газовете излитат много по-лесно. Големите пори в лавата често са с неправилна форма или много удължени, а преградите между мехурчетата обикновено са доста дебели.[4][5][6] Някои шлакови конуси се състоят от редуващи се циментирани слоеве и шлака, което показва, че енергията на фонтана варира по време на изригването.[4]

Кратерът на върха на повечето шлакови конуси имат формата на купа. Диаметърът в основата варира от 250 до 2500 метра, но средно е около 800 метра. Диаметърът на кратера е между 50 до 600 метра. Височината им обикновено е между 10 и 400 м, но има и изключения като Парикутин в Мексико, който за 9 години израства до 424 м.[1][2] Например фонтаните на шлаковия конус Пуу-Оо на източния склона на Килауеа са достигали височина до 350 м. В ранните си етапи изригването на Мауна Улу, също на източния склон на Килауеа, изгражда шлакови конуси, високи до 500 м.[4]

В план шлаковите конуси най-често са кръгли. Те обикновено се формират по-късно, когато активността се локализира към един или повече отделни отвори. Ако точното местоположение на вентилационния отвор се промени по време на изригване, конусът губи своята проста кръгла форма и става по-сложен. Вертикалният разрез през повечето от тях разкриват много сложни взаимозависими връзки, резултат от преместването на центровете на фонтаните на различни, близки места.[4]

Ако е имало постоянен вятър, който духа по време на изригването, формата им може да бъде и асиметрична. Понякога шлаков конус се образува в предната част на големи лавови потоци и тогава получава форма на подкова, тъй като по време на изригването всички пирокластити, които се носят от предния фронт на потока, са отклонени от отдушника.[4]

Отгоре тялото на шлаковия конус е покрито със свободно разположени частици от шлака. Вътрешността е изградена от същите частици лава, но спечени и окислени до характерен тухленочервен цвят. Съставът на материала е базалт или андезит-базалт.[2]

Въпреки че са съставени от рохкава или само умерено стабилизирана шлака, много от тях са изненадващо трайни, защото дъждът, падащ върху тях, потъва в силно пропускливата шлака и ги споява, вместо да се стича по склоновете им и да ги ерозира.[5]

Примери[редактиране | редактиране на кода]

По склоновете на един вулкан могат да се издигат многобройни шлакови конуси. Например геолозите са идентифицирали близо 100 такива конуса по фланговете на Мауна Кеа, щитовиден вулкан на остров Хавай.[1]

Един от най-активните шлакови конуси на Земята е Серо Негро в Никарагуа. Той е част от група от четири млади конуса северозападно от вулкана Лас Пилас. Откакто се е образувал през 1850 г., той е изригвал повече от 20 пъти, за последен път през 1995 г.[1]

Друг, много известен шлаков конус е Парикутин, израснал на царевично поле в Мексико през 1943 г. от нов отдушник. Изригванията през него продължават 9 години и произвеждат потоци лава, покриващи 25 км2.[1]

Източници[редактиране | редактиране на кода]