Рилски ревен

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Рилски ревен
Rheum rhaponticum jfg.jpg
Класификация
царство: Plantae Растения
отдел: Magnoliophyta Покритосеменни
клас: Magnoliopsida Двусемеделни
разред: Caryophyllales
семейство: Polygonaceae Лападови
род: Rheum
вид: R. rhaponticum Рилски ревен
Научно наименование
Уикивидове Rheum rhaponticum
Linnaeus, 1753
Рилски ревен в Общомедия

Рилският ревен (на латински: Rheum rhaponticum) е многогодишно тревисто растение от семейство Лападови, български ендемит и глациален реликт. Видът е включен в Червената книга на България и в Закона за биологичното разнообразие. Критично застрашен вид.[1][2]

Растението е с дълги и дебели корени. Стъблото достига 1 – 1,5 m височина. То е голо и кухо. Приосновните листа са едри, достигат повече от 30 cm в диаметър и са с дълги дръжки. Долните и средни стъблови листа са с по-къси дръжки, а най-горните са дребни и приседнали. Съцветието представлява силно разклонена, пирамидална метлица. Цветовете са с бял или зеленикав 6-делен околоцветник. Плодът представлява трикрило орехче. Цъфти през юли – август, а семената узряват през август – септември. Размножава се със семена и вегетативно.[1][2]

Видът е описан през 1753 г. от Карл Линей по материали с неизвестен произход. Близък е със срещащите се в Сибир видове Rheum orientale, Rheum compactium, Rheum altaicum, както и със средноазиатския вид Rheum wittrockii.[2]

Рилският ревен обитава влажни тревисти и скалисти места край потоци върху силикатни и варовити терени в Рила. Популацията е фрагментирана, изградена от единични до няколко десетки индивиди, които заемат от 2 до 10 m2 площ.[1][2]

Видът е разпространен в Северозападна и Средна Рила, на височина между 1700 и 2500 m.[1][2]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Рилски ревен. // Червена книга на България. Посетен на 30 юли 2017 г. (на български)
  2. а б в г д Атлас на ендемичните растения в България / Николай Андреев Николов и др.; Ред. кол. Велчо И. Велчев и др. – София: БАН, 1992. с. 196