Тежест на доказване (право)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за задължение на страна в процеса да предостави доказателства за твърденията си. За други значения вижте Тежест на доказване.

Тежест на доказване или доказателствена тежест (лат. onus probandi) е термин, с който се обозначава задължението на страната с отличаващ се възглед по даден въпрос да предостави доказателства, с които да убеди решаващата инстанция в истинността на своите твърдения, и да обори твърденията на ответните страни в спора. С други думи, задължението да се докаже нещо пада върху защитаващия позицията, а не върху страните, отричащи тази позиция или отстояващи други такива.

Фактите в правото могат да се разделят на положителни и отрицателни. Положителните са тези, които са се осъществили. Отрицателните – тези, които не са.[1]

Доказателствената тежест е философска концепция, която освен в правото заема важно място и в науката (вж. научен метод).

В гражданския процес[редактиране | редактиране на кода]

Общото правило в гражданското право е, че всяка страна в процеса носи доказателствената тежест за факта, от който извлича изгодни за себе си правни последици, които претендира, че са настъпили. Тази тежест се изразява в правото и задължението на съда да обяви за ненастъпили правните последици, чиито юридически факт не е доказан.[1][2]

В наказателния процес[редактиране | редактиране на кода]

В наказателното право този принцип намира приложение в т.нар. презумпция за невинност, която възлага на обвинението грижата за доказване на вина. По дела от общ характер тежестта на доказване пада върху прокурора, а от частен характер – върху частния тъжител. Обвиняемият не е длъжен да доказва, че е невинен, т.е. да доказва отрицателен факт. Законът забранява да се правят доводи във вреда на обвиняемия поради това, че отказва да дава обяснения или че не е доказал възраженията си.[2]

Причината за регламентираното, легитимно прехвърляне на доказателствената тежест в наказателното право, е че това разместване на тежестта на доказване е в полза на обвиняемия, то му дава „процесуално предимство“ да не се налага да доказва отрицателен факт, т.е. че не е извършил това, в което го обвиняват. Мотивът на законодателя за кредитирането на обвиняемия с такова предимство е концепцията, че ако се допусне грешка в процеса, по-добре е грешката да е в интерес на виновен, който да бъде оневинен, отколкото на невинен човек, който да бъде несправедливо посочен за виновен (принципът „По-добре сто виновни на свобода, отколкото един невинен в затвора“).[3] Разместването на доказателствената тежест в наказателния процес намалява шансовете от грешка в ущърб на хипотетично невинен обвиняем, поради което обвиняемите се освобождават от тежестта да доказват невинността си и не може да се правят изводи в тяхна вреда, когато не са дали обяснения или не са доказали възраженията си, с които се противопоставят на повдигнатото обвинение.[4]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Сталев, Ж., и др. (2012). Българско гражданско процесуално право. 9-то издание. София: Изд. „Сиела Норма“ АД. ISBN 978-954-28-1016-2, стр. 261-5.
  2. а б Юридическа енциклопедия Juen.bg
  3. Moore, B.N., Parker, R. (2009). Critical thinking. 9th ed. New York, NY: McGraw-Hill. ISBN 978-0-07-338667-6, pp. 222-6.
  4. Манев, Н. (2009). Наказателно-процесуално право. Ръководство за студенти. София: Изд. „Ромина“. ISBN 978-954-379-018-0, стр. 179-183.