Направо към съдържанието

Метафизика на нравите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Метафизиката на нравите
Die Metaphysik der Sitten
Германското издание
АвторИмануел Кант
Първо издание1797 г.
 Германия

Издателство в БългарияФараго (2009 – 2010)
2 тома
ПреводачБожидар Гумнеров

Метафизиката на нравите (на немски: Die Metaphysik der Sitten) е труд на Имануел Кант от 1797 г., разглеждащ политическа и морална философия. По-рано и сбито своите възгледи Кант е изложил в Основи на метафизиката на нравите (1785).

Работата е разделена на две основни части, озаглавени в немския текст с „Rechtslehre“ и „Tugendlehre“, които се превеждат буквално като Учение за правото[1] и Учение за добродетелта. [2] Английската преводачка на книгата, Мери Дж. Грегор (1991) обяснява тези немски термини като, съответно, Доктрината на правото, която се занимава с правата, които хората имат или могат да придобият, и доктрината за добродетелта, която се занимава с добродетелите, които трябва да придобие. Rechtslehre също се предава и като наука за правото (Hastie) или метафизичните елементи на справедливостта (Ladd). Тя се основава на републиканизма с неговото тълкуване на произхода на политическата общност като гражданско общество и установяване на позитивно право. Публикувано отделно през 1797 г., Учението за правото е един от последните примери за класически републиканизъм в политическата философия. [3] То съдържа най-зрелите изявления на Кант за мирния проект [4] и правна система за гарантиране на индивидуалните права.

Доктрината за добродетелта развива етичната теория на Кант, която е изложена по-рано в Основи на метафизиката на нравите (1785). Кант особено подчертава отношението към човечеството като самоцел; всъщност повторението на Кант на втората формулировка на категоричния императив (ср. Основи на метафизиката на нравите) дава възможност да се изведат задълженията. Двуделната трактовка в книгата на Кант разглежда аналитично дълга или задължението, като отличава според предмета:

  • дълг към другия (или обществото),
  • дълг към себе си;

и според формата:

  • перфектни задължения;
  • несъвършени задължения.

Кант смята, че несъвършените задължения са „широки“ и дават латитудо, т.е. възможност да се избират максими.[2] За разлика от тях, перфектните задължения не позволяват латитудо и определят точно максимите на действията.

В англоговорещия свят „Метафизиката на нравите“ не е толкова добре позната като по-ранните творби на Кант, „Основи на метафизиката на нравите“ и „Критика на практическия разум“, но в края на 20-и преживява ренесанс чрез преводите и трудовете на Мари Грегор.[5]

Книгата „Die Metaphysik der Sitten“ на Кант е издадена в България като „Метафизика на нравите“ в 2 части[1][2]:

  1. Част 1: Метафизични основни начала на учението за правото, изд. „Фараго“ София (2009), прев. Божидар Гумнеров
  2. Част 2: Метафизически основни начала на Учението за добродетелта, изд. „Фараго“ София (2010), прев. Божидар Гумнеров
  1. а б Кант И., Метафизика на нравите (ч.1): Метафизични основни начала на учението за правото, София: изд. „Фараго“ (2009)
  2. а б в Кант И., Метафизика на нравите (ч.2): Метафизични основни начала на учението за правото, София: изд. „Фараго“ (2010)
  3. Manfred Riedel, Between Tradition and Revolution: The Hegelian Transformation of Political Philosophy, Cambridge 1984.
  4. вж. (1795) Кант, И., Към вечния мир, С., 1977
  5. вж. Gregor, Mary J. (1963). Laws of Freedom: A Study of Kant's Method of Applying the Categorical Imperative in the Metaphysik der Sitten, Blackwell, (206 pages).
  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата The Metaphysics of Morals в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​