Книжовен език

Книжовният (литературният) език е кодифицирана разновидност на езика. Той обикновено се поддържа от институциите в държавата. Така например със закон или друг нормативен акт може да е посочено коя езикова конструкция е „правилна“ и коя — не. Съдилищата и държавните учреждения се смята, че трябва да използват книжовен език. В училищата се учи как „трябва“ да се говори и пише. Вестниците, радиото и телевизията се стремят да използват книжовен език.

Книжовният език може да бъде формиран на базата на конкретен диалект. Въпреки това дори и в този случай той не съвпада с него, тъй като постепенно се обогатява от други диалекти, в него се внасят думи от чужди езици и т.н. Почти винаги книжовният език има конкретни и постулирани граматични правила, които трябва да се спазват.

Всеки книжовен език притежава:

• сравнително стабилен лексикален състав с ясно определено значение и правопис на думите;
• граматика, описваща фонетиката, морфологията и синтаксиса на езика
• фиксирано произношение на думите
• ясна стилистика, благодарение на която може да се говори за художествен стил, публицистичен стил, юридически стил и т.н.

Езикови форми, които не съответстват на нормите на книжовния език, се приемат за неправилни. Останалите от своя страна могат да се разделят на препоръчвани и непрепоръчвани.

Когато се казва, че някой изучава някой чужд език, обикновено се има предвид, че изучава съответния книжовен език, а не системата му от диалекти.

Новобългарският книжовен език се е стабилизирал през десетилетието 1860–1870. Преди този период новобългарската книжнина е притежавала значително диалектно многообразие.