Зелениково (Област Пловдив)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Зелениково.

Зелениково
България
Red pog.png
Зелениково
Област Пловдив
Red pog.png
Зелениково
Общи данни
Население 434 (ГРАО, 2013-12-15)*
Землище 49,451 km²
Надм. височина 310 m
Пощ. код 4155
Тел. код 03194
МПС код РВ (П)
ЕКАТТЕ 30750
Администрация
Държава България
Област Пловдив
Община
   - кмет
Брезово
Радньо Манолов
(БСП)
Кметство
   - кмет
Зелениково
Желязко Драганин
(БСП)

Зелениково е село в Южна България. То се намира в община Брезово, Област Пловдив.

Кметство на село Зелениково

География[редактиране | edit source]

Село Зелениково е разположено в южните склонове на най-високата част от Източна (Сърнена) Средна гора. Има планински и равнинен терен. Уникалната комбинация от климат, почви и географско положение обуславят развитието му като център на розодобивната и розопреработвателната промишленост. През последните 50 години се създадоха много нови розови насаждения, тъй като розовото масло, което се произвежда в района, е с изключително високо качество. Землището на с. Зелениково от север и изток е оградено от хребета на Източна Средна гора, обърнато е на югозапад и от тази страна е обградено от поредица от хълмове (наподобяващи пловдивските тепета) : Мазилка, Сакартепе, Кючюка, Малтепе, Гьолтепе, Аитепе, Баяма и Тазлъка. Наклонът е около 12 градуса, което увеличава силата на слънцегреенето и заедно с преградата на Средна гора пред североизточните ветрове, създава прекрасни условия за отглеждането на овошки, лозя, рози, лавандула и други слънцелюбиви земеделски растения. Полето на селото в най-ниската си част на границата с гр. Брезово е с височина 240 м. над морското равнище, а в най- високата си част на границата със с. Бабяк и с. Розовец е с височина 347 м. над морското равнище. Планинската част на селото е по-висока. Селото е разположено с дължина 2-3 километра по протежение на река Розовска (бивша Гюл дере) западно от реката. Източният й бряг е висок и стръмен и непосредствено от него започват възвишенията на Средна гора. На този бряг има построени само 5 – 6 къщи, наричани Чирпан махала. В миналото коритото на реката беше широко 100 – 200 метра, но водата го изпълваше цялото само при поройни дъждове, когато прииждаше 1 – 1,5 метра висока първа вълна, влачейки подринати и отскубнати черници, върби и тополи, големи камъни и удавени домашни животни. През другото време течеше в изкопани вътре в общото корито корита и лятно време даже се губеше на места, извирайки от пясъка няколко стотин метра по-надолу. В момента един от ръкавите на реката е преграден в голям язовир в с.Розовец и широкото й 100-200 метра корито се е превърнало в непроходим мочурак, обрасъл с непроходими върби, тополи, акация, къпини, шипки, бъзуняк, коприва, сас и други водолюбиви растения, а водата се движи в малка вада, пресичана на няколко места в землището на селото от полски пътища. В горния край на селото е изграден солиден мост, по който преминава асфалтирано отклонение от основното шосе (Пловдив-Зелениково-Розовец-Турия-Шипченски проход) за с. Чехларе. Землището на с. Зелениково граничи със землищата на: от изток – с. Чехларе и с. Колю Мариново; от юг – гр. Брезово; от запад – с. Дрангово и с. Златосел; от север – с. Бабяк и с. Розовец.

Паметник на загиналите във войните в село Зелениково

История[редактиране | edit source]

Историята на село Зелениково се губи някъде в каменномедната епоха. На 1,5 км северозападно от селото се намира селищната Балджийска могила, висока 6 метра и с диаметър при основата 80 м.. Селището съществувало през каменно-медната епоха. Праисторически селища са открити в доста от съседните на Зелениково села. Землището на селото изобилствува с тракийски могили (десетина на брой), някои от които проучени от археолозите. Две от могилите се намират в югозападния край на селото. Проучените могили представляват гробници на знатни тракийски граждани и в тях са намерени интересни археологически находки, като например около 50 мраморни плочки с образа на тракийския конник. Археолозите отнасят могилните погребения в с. Зелениково към последното десетилетие на ІV в пр.н.е. Районът на с. Зелениково е бил обитаван от тракийското племе беси. В подножието на хълма Гьолтепе са открити големи делви и работилница за делви от тракийския период, а така също римски монети. Как се е наричало селото в тракийския и римския пеиод, имало ли го е тогава и на кое място не е известно. Носи се легенда, че от герана Бабунар почти до хълма Аитепе на протежение от няколко километра се е простирало непроучено, значително по размери селище. Има логически основания да се предполага, че е възможно това да е средновековното селище Белятово. В археологическо отношение землището на селото е слабо проучено. Археологически проучвания в района на с. Зелениково са правили историците Б. Дякович, Е. Кесякова, Иван Велков, проф. Богдан Филов, братята Шкорпил. Според историците част от сегашното землище на с. Зелениково е влязло в границите на българската държава по време на управлението на кан Крум(800-814гг.). Територията източно от протичащата през с. Зелениково Рахманлийска река (река Гюл дере ), която по онова време, поради вековните гори, е била със значително повече вода, е влизала в България, а територията западно от реката оставала във Византия. По време на управлението на кан Маламир(831-836гг.), цялата територия на селото влиза в границите на българската държава. През 1084 г. павликянинът Травъл с павликяните от Пловдивско (сегашните католици), подкрепян от жителите на градчето Белятово и от печенегите от Силистренско, вдигнал въстание против византийците и се укрепил в района на сегашните села Розовец и Зелениково. Въстанието било потушено след двегодишна борба. Византийската писателка Ана Комнина, дъщеря на тогавашния византийски император Алексей І Комнин, описва разбунтувалите се в Белятовската долина, като безчетно множество. Логично е да се предположи, че землището на сегашните горепосочени две села е било достатъчно заселено, за да се изгради като укрепен лагер на въстаниците. През 1208 г. българският цар Борил е дал решително сражение на рицарите кръстоносци на 1-2 километра южно пред сегашното с. Зелениково. Дали селото е съществувало в този период и на сегашното място, не се знае, но убитите българи са били погребани на източния бряг на реката, а убитите кръстоносци в т.н. „елински гробища” в южното подножие на хълма Сакартепе. От документи оставени от местния учител Тодор Георгиев Гогов, писани преди 1944 г., предполагат, че сегашното село Зелениково, област Пловдив е създадено преди повече от 700 години от цар Иван Шишман чрез преселване на население от Търновския край за създаване на опорни пунктове, снабдителни бази на войската отвъд Стара планина за отпор на нахлуващите турски войски. Няма данни за името на селото по това време. Тази версия буди съмнения, защото когато турците завладяват района, в землището на с. Зелениково заварват 5 действащи манастира, разположени в кръг от 5-6 километра един от друг, които опожаряват: манастирът „Свети Илия” на връх Сакартепе, манастирът „Свети Спас” в Дъмлалий, манастирът „Света Троица” на връх Юнчал, манастирът „Свети Костадин” на връх Гьолтепе. На стотина метра от северозападния край на селото е било разположено манастирището „ Свето Възнесение”. Едва ли толкова много манастири са обслужвали безлюдна местност. Турците завоюват областта между Пловдив и Стара планина при султан Баязид І (1389-1402гг.). Ордите на Лала Шахин завземат Пловдив през 1364 г. Вероятно малко след това започва робството и на населението от района на сегашното с. Зелениково. Историците предполагат, че след завладяването на столицата ни Търново, турците прекарват на заточение в Бачковски манастир пленения Патриарх Евтимий по тогавашния път (сега нашенско шосе) от Търново през Габрово, през прохода Шипка, през прохода Свети Никола в Средна гора, през землищата на с. Розовец и с. Зелениково, за Пловдив и Бачково. През турското владичество селото се е казвало Хамзаларе на името на владеещия го турски бей Хамза. В селото има следи от много стар водопровод от глинени тръби с три чешми, строен преди повече от 300 години. В „Списък на селищата и брой на немюсюлманските домакинства в района на Пловдив и Пазарджик предвид обалагането им с данък „джизие”.28.02.1651 г.” е записано, че село Хамзалари има 52 ханета. В същото време с. Аджар (с.Свежен) имало 80 ханета, с. Бурнусуз (с. Братя Даскалови) – 38 ханета, с. Юнд-и Чирпан (гр. Чирпан) – 48 ханета, с. Мюслим (с. Православ) – 5 ханета, с. Баялджилар (с. Медово) – 9 ханета + 2 нови = 11 ханета, с. Чешнигир (гр. Садово) - 3 ханета + 1 ново = 4 ханета. „Джизие (харадж)” е паричен данък, събиран като правило в полза на държавата от мъжкото немюсюлманско население на Османската империя. До 1690 г. джизието било изисквано от всяко немюсюлманско домакинство. „Джизие хане” е облагателна единица за събиране на данъка джизие. През ХVІІ-то столетие джизие хането съответствало най-често на мъж, жена и техните незадомени деца. С оглед на демографските проучвания джизие хането се приема средно като петчленно семейство. Приведените данни показват, че в началото на турското робство с. Зелениково е било голямо селище в района на Пловдив, второ от посочените след с. Аджар – районният център на нахия Караджадаг по онова време. "Нахията" е териториална единица с районен център и около десетина села към него, приблизително съответстваща на сегашната "община". За сравнение през същата година Пловдив наброявал 397 домакинства без евреите и арменците. По време на Турското робство селото е преживяло 3 големи чумни епидемии. През всичките години на турското робство, чак до 1850 г. с. Зелениково е било по-голямо, по-богато и по-развито от сегашния районен център с. Брезово. Йоаким Груев в „Уроци по естествено гражданско и изчислително земеописание” (1870г., с. 68) пише, че нахия Караджадаг (така турците са наричали района на нашата Сърнена средна гора) е с 3 главни села: Аджар (с. Свежен), Абрашлар (с. Брезово) и Хамзалар (с. Зелениково). В брой 32 на в-к „Македония” от 10.08.1871 г., редактиран от П.Р.Славейков, се дават сведения, че с. Амзалари (Зелениково) е със 180 къщи чисти българи, с една църква и едно училище, което посещават през летните дни около десетина момчета, а зимнно време се събират от 80 до 90 деца. Църквата на с. Зелениково се предполага, че е строена по време на Второто българско царство, навярно в началото или средата на дванадесетия век. През 1834 г. църквата била ремонтирана и престроена и получила сегашния си вид без камбанарията. Камбанарията е построена през 30-те години на ХХ век. До 1820 г. в с. Зелениково съществувала някаква частна училищна дейност. Основата на истинско училище полага даскал Георги Иванов, който от 1820 г. до 1838 г. води занятията в собствената си одая. През 1838 г. занятията се преместват в новопостроената училищна сграда в църковния двор. През ХІХ век с. Зелениково пръска образование и култура не само сред собственото си население, но и сред населението на съседните села. Пръв учител в с.Розовец в 1837 г. е бил даскал Георги Цветков от с. Зелениково. Поп Спас от Хамзаларе е първият общински учител и първият, който заменя килийното обучение с взаимноучителната метода в с. Медово. Общината му заплаща 500-600 гроша на година. При обучението учениците са сядали на земята, учили са по 5-6 месеца през годината. През зимата учели цял ден, а през лятото до обед. След това отивали край реката за 2-3 часа, а след завръщането си са четели и пеели черковни текстове. На раздяла всеки ученик бил длъжен ” да се сбогува „ с учителя си, а след това да поздравява всеки срещнат възрастен човек. Исторически известно е, че апостолът на българската свобода Васил Левски е посещавал с. Зелениково на 07.03. 1872 г. , похарчил е в селото 10 ½ гроша и е организирал таен революционен комитет. Това е записано в личното тефтерче на Апостола. Старозагорското въстание е било задушено в самия зародиш, а отговорникът Димчо Стаев за с. Хамзаларе заловен и обесен. Априлско въстание в района не е избухнало. Селото е дало един четник Стоян Енев Шекерджията (истинското му име е Пеню Енев Еневски) в Четата на Таню Стоянов, преплувала Дунава в помощ на Априлското въстание на 16.05.1876 г. В Освободдителната война селото е дало 4 души опълченци: Иван х.Грозев Йовев, Иван Куцаров Иванов, Димитър Христов Кехайов и Стефан Кунчев. Таен революционен комитет е бил организиран и преди Съединението на Княжество България с Източна Румелия. Във войните 1912/1913г. и 1915/1918г. Зелениковци дават 16 души убити офицери и подофицери и 47 души убити редници. Със Заповед № 2820/ 09.08.1934 г. , публикувана в Държавен вестник № 109/ 14.08.1034 г. с. Хамзаларе е преименовано на с. Зелениково. В борбата срещу фашизма и капитализма от селото излизат 19 души партизани, 3 от които загубват живота си. В чистката след 09.09.1944г. без съд и присъда по най-зверски начин са убити 6 души сторонници на старата власт. Най-големия си разцвет с. Зелениково достига в началото на 50-те години на ХХ век – около 550 къщи с около 2000 жители. През 30-те години на ХХ-я век на 2-3 километра над селото в реката братя Шипкови изграждат голяма фабрика за дестилация на розово масло, която стои работоспособна и до сега. Тя е оборудвана с оригинални френски дестилационни апарати, проектирани по технология актуална и до днес.След 1944г, фабриката е национализирана и продължава активна работа до 70-те години. Обявена е за паметник на културата от национално значение.Към момента фабриката е реституирана и работи активно.Може да се каже, че тя е единствената запазена и работеща стара фабрика, по оригинална технология от началото на ХХ век и представлява ценен паметник за производството на розово масло. На 200- 300 метра над нея в социалистическо време в края на 50-те години обединение „Българска роза” изгради най-голямата в България и в Европа съвременна розоварна фабрика. След колективизацията населението прогресивно намалява, в края на 70-те години на ХХ век училището е закрито, поради липса на деца. В момента дворът и сградите на училището са превърнати в дом за отглеждане и възпитаване на деца, лишени от родителски грижи.

Религии[редактиране | edit source]

Населението на селото изцяло изповяда източно православна християнска религия. Не е имало и няма изповядващи други религии изповедания. Църковният храм е изключително ценен исторически паметник недостатъчно проучен и досега. Предполага се, че е строен през Второто българско царство. Престрояван е през турско време 1834 г., вкопан е в земята и е сравнително добре поддържан. В сегашния й вид църквата е официално открита 1835 г. В края на 30-те години на ХХ век е изградена сегашната камбанария на църквата.В църквата има интересни икони с избодени от турците очи. Тя носи името на света Параскева- Българска и там в средата на 19 век е работил Захари Зограф, който заедно с брат си Димитър изографисали св. Архангел Михаил на “царските двери”.

Обществени институции[редактиране | edit source]

В западната част на селото има изградени две училищни сгради, строени през 1928-1929 г., като едната е била за обучение до 4-ти клас, а другата е прогимназия до 7-ми клас. Сега поради липса на достатъчен брой ученици училището се ползва като сиропиталище за деца без родители.

Културни и природни забележителности[редактиране | edit source]

Селото разполага с добри условия за селски туризъм.Фактори за това са наличието на язовири, река, планини, хълмове и др. Интерес представлява и наличието на стара розоварна.Развитието на екотуризма и селския туризъм в района на Зелениково е приоритетна задача на общинското ръководство. Създават се условия за дестилация на розово масло по традиционните технологии, за да се демонстрира на туристите, проявяващи интерес към този процес. Нещо повече - ще се предоставят възможности на желаещите не само да се запознаят с целия процес на дестилацията, а и сами да произведат розово или друго висококачествено етерично масло.

Чистият и обогатен с озон въздух предоставя чудесни условия за еко- и селски туризъм.През селото минава река,която носи името Гюл Дере.

Селото има изградена добра инфраструктура.В селото има дом за отглеждане и възпитаване на деца, лишени от родителски грижи,с директор Радка Гогова.Детският дом е в края на селото. Разполагат с голям двор и няколко едноетажни постройки. Имат и външно басейнче. Там са настанени 45 деца от 3 до 7 год. Някои от тях са със здравословни проблеми.

Всяка година на 9 септември се чества празник.Съборът на селото е на 1 септември.

Други[редактиране | edit source]

Известни личности, родени в с. Зелениково са:1. Георги Цветков (25.10.1822 г. -30.10.1880 г. ) - спасителят на с. Зелениково, както и на цялата околност от турски зверства в 1877 г. по време на боевете на връх Шипка. Чорбаджията на с. Зелениково. Според летописната книга на училището в с.Розовец той е първият учител в Розовец, където учителствувал 3 години. Благодарните зелениковци го погребали в църковния двор, източно от църквата, до олтаря; 2. Стоян Енев Шекерджията (роден през 1830 г.- умрял на 04.04.1909 г. ) - Рожденото му име е Пеньо Енев Еневски.Четник от четата на Таню Стоянов (28 души), преплувала Дунава на 16.05.1876г. при с.Пожарево Тутраканско в помощ на Априлското въстание. След разбиването на четата на 27.05.1876 г. на височината Керчан баир при с. Априлово заловен на 7.06.1876 г. в Търговище. На 29.07.1976 г. турският съд в гр. Русе го осъдил на 15 години затвор в окови. Заточват го в гр. Аккия. След Освобождението амнистиран и се завърнал в България; 3. Четиримата опълченци от с. Зелениково: а) Иван х.Грозев Йовев (1850г. - 30.03.1918г.) от 3-та опълченска дружина, 4-та рота; б) Иван Куцаров Иванов (1849г. - 18.12.1908г.) от 4-та дружина, 4-та рота; в) Димитър Христов Кехайов от 12-та дружина, 2-ра рота; г) Стефан Кунчев от 12-та дружина, 4-та рота; 4. Койчо Власев Касапов (12.09.1891г. - 21.12.1957 г.) – Участник във Великата Октомврийска революция. Завършва Пловдивската мъжка гимназия. Участвува в Междусъюзническата война. Емигрира през 1913 г. и до 1919 г. живее в Румъния, Виена и Русия. На 19.11.1917г. влиза в Червената армия. Достига до чин военен полит-комисар на бригада – най-високия чин, заеман от Българин по време на ВОСР. На 07.11.1919г. тайно е прехвърлен с лодка в България. През 1920-1922 г. е ръководител на шпионска група във Варна под ръководството на Главно разузнавателно управление (ГРУ) на Червената армия. През 1922г. публикува книгата си „От хаос към творчество”. Заминава за Франция и там продължава разузнавателната си дейност. След една година се връща и работи в България. Умира от туберколоза; 5. Боню Атанасов Бонев (21.07.1908 г. - 11.12.1978 г.) – народен учител. Завършил Казанлъшкото педагогическо училище. От 1930 г.почти до края на живота си учителствува в с. Зелениково, в Македония и в с. Парчевич. Учил и възпитал десетки випуски деца.Толстоист. Боню е първият поет от с. Зелениково. В периода 1938 – 1943 г. издава 4 книжки със стихотворения: „Скръб и радост”, „На безгрешните” , „Деца птички” и „Песни за нея”. Стихотворението му „Наше село” представлява нещо като визитна картичка на селото; 6. Проф. Спас Тодоров Райкин ( 26.10.1922г. - 18.02.2014г.).Завършва Пловдивската семинария през 1945г. и Богословския факултет на Софийския университет през 1949г. На 6 май 1951г. дезертира от военната си служба като трудовак и преминава в нелегалност. Един от първите горяни. След 44 дневно скитане в Родопите със 7 членна въоръжена група на 19.06.1951г. преминава в Гърция. Следва хуманитарни науки в университетите на Атина, Женева, Лондон и Базел. В края на юни 1954г. емигрира в САЩ, където учи в Колумбийския университет (1954-1959). Завършва със степен Магистър по политически науки, специалност История. От 1963г. до 1991г. преподава в американски университети като професор по История на цивилизацията и Нова Европейска история. Членува в български политически организации на съпротивителното движение против комунизма. Заема високи ръководни постове в техните ръководства и e редактор на списанията им. През 1993 г. публикува 5 тома, посветени на политическите проблеми на България. В периода 2000 г.–2009 г. публикува 13-томна серия биографични спомени и документи под общото заглавие:"Политическо пътешествие срещу ветровете на ХХ век”. През 2012 г. излиза от печат 2-томното му историческо изследване „Санстефанска България. Поява, съдба, триумф и трагедия на българската национална идея”. Живее в САЩ. Архивът си от 99 тома проф. Райкин е предал на Хувърския институт към Станфорския университет. В края на 2012 г. на тържество в Страудсбърг, Пенсилвания, проф. Райкин е награден с почетен медал „Иван Вазов” от Държавната агенция за българите в чужбина; Погребан в гр. Страудсбург, щат Пенсилвания, САЩ; 7. Иван Крумов Грозев – Кърпача (24.08.1926 г. - 01.06.1973 г.) . Учи в Търговската гимназия в гр. Пловдив. На 15.09.1943 г. преминава в нелегалност още 17-годишен, като ученик. Два месеца и половина е партизанин. В началото на декември 1943 г. се върнал в с. Зелениково, където бил арестуван от полицията. Осъдили го на 15 години строг тъмничен затвор и го откарали в затвора. След 09.09.1944 г. дозавършва гимназията. Става офицер и започва да спортува парашутизъм. На 05.09.1969 г. e признат за активен борец против фашизма и капитализма. Трикратен световен и дванадесет пъти републикански рекордьор, заслужил майстор на спорта по парашутизъм. На 1608-ия си скок загива при неуспешно приземяване. Посмъртно произведен в чин полковник; 8. Цаню Пенчев Цветков - роден на 16.06.1938г. Учи в икономически техникум гр. Пловдив. Завършва Висшия икономически институт „К.Маркс” гр. София. От 1964г. до 1968 г. редовен аспирант в Московския инженерно-икономически институт „С.Орджоникидзе”(СССР). Доктор по икономика. Старши научен сътрудник от 1975г. Хонорован асистент и преподавател във ВМЕИ „В.И.Ленин”, във ВИИ„К.Маркс” и в Центъра за усъвършенствуване на ръководни кадри при АОНСУ. Бивш Генерален директор на Института за развитие на промишлеността гр. София. Бил е изп.директор на "Интерстандартс" АД гр. София и член на съвета на директорите на: "Агробиохим" АД гр. Ст.Загора, "Атлаз-В" АД гр.Враца, "Монтана" АД гр.Монтана, "Интелинтер" АД гр.София, "Аналитик" АД гр.Монтана и "ЗИИУ Стандарт" гр.Благоевград. Публикувал множество книги, студии, статии, доклади в областта на организацията и управлението на промишлеността. Занимава се и с поезия и история. Публикувал три книги със стихове: „Дори кръвта е грях”– 2003 г., „Мое време”– 2004 г. и „Пледирам за човешка доброта”– 2010 г. Книгата му "Мое време" е разпратена от Народната библиотека "Св.св. Кирил и методий" по линията на международния книгообмен и се намира в такива реномирани библиотеки като Государственная библиотека - Москва, Национална библиотека - Англия, Публична библиотека - Ню Йорк, Национална библиотека - Полша, Национална библиотека - Чехия, Национална библиотека - Сърбия, Всеросийсская государственная библиотека - Москва, Библиотека на Колумбийския универсистет - САЩ и във всички по-големи билиотеки на България. Автор на историята на с.Зелениково от древни времена до наши дни (книгата„Наше село Зелениково”-2008г.) Живее и работи в гр.София; 8. Иван Петров Краевски е роден през 1943 г. През 1971 г. завършва ВИИ „Николай Павлович” – София, специалност „живопис”. Член е на групата на пловдивските художници от 1971 г. Участва в окръжни и национални изложби, както и в експозиции зад граница – Полша /Занемеш, Познан/, Германия /Мюнхен, Магдебург/, Франция /Париж/, Англия /Лондон/. Има двадесет самостоятелни изложби. Негови творби са притежание на галерии и частни колекции в България, Германия, Полша, Испания, Япония, Русия и др. Живее и работи в Пловдив.

Външни препратки[редактиране | edit source]

  • За историята и географията на селото повече подробности виж в книгата на Цаню П. Цветков. "Наше село Зелениково". Изд. "Екопрогрес". С. 2007 г.