Императорски пингвин

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Императорски пингвин
Emperor penguin.jpg
Aptenodytes forsteri
Природозащитен статут
Status iucn3.1 LC bg.svg
Незастрашен[1]
Класификация
царство: Animalia Животни
тип: Chordata Хордови
клас: Aves Птици
разред: Ciconiiformes
(Sphenisciformes)
Щъркелоподобни
(Пингвиноподобни)[2]
семейство: Spheniscidae Пингвинови
род: Aptenodytes Императорски пингвини
вид: A. forsteri Императорски
пингвин
Научно наименование
Уикивидове Aptenodytes forsteri
(G.R. Gray, 1844)
Разпространение
Manchot empereur carte reparition.png
Разпространение на императорския пингвин:
     Район на хранене     Район на гнездене

Императорският пингвин (Aptenodytes forsteri) е вид нелетяща птица от семейство Пингвинови и негов най-голям представител.

Съдържание

Физически характеристики [редактиране]

Възрастните тежат 30 кг и са високи 1,1 м. Мъжкият има коремна гънка между краката си, където пази яйцето. Главата и крилете на императорския пингвин са черни, а коремът е бял. Човката е виолетово-розова. От двете страни на врата има жълто-оранжева отсенка, която избледнява малко над гърдите. Мъжкият се различава от женската по своя вид. Императорският пингвин прилича на кралския пингвин.

Малките имат светлосив пух, който не блести като оперението на родителите им, а е вълнен и матов. По този начин те приемат възможно най-голямо количество топлина, която е жизненоважна за тях, понеже все още не могат да регулират телесната си температура.

Разпространение [редактиране]

Среща се по крайбрежието на Антарктида и в прилежащите морета, където се храни. Гнезди единствено на континента.[3]

Начин на живот и хранене [редактиране]

Гмурка се на дълбочина 150-250 м, за да си намери храна — предимно крил и дребни риби. Най-голямото измерено гмуркане е 565 метра. Могат да прекарат 18 минути под водата без да дишат. Плуват със скорост 6-8 км/ч. За да се предпазят от мраза, десетки или дори стотици императорски пингвини се скупчват на едно място на сушата,като се редуват кой да е посредата.

Неприятели на императорския пингвин са морският леопард, косатката и акули.

Размножаване [редактиране]

Яйце на императорски пингвин

Моногамни птици. Отдалечават се на 90 км от океана, за да стигнат до размножителните си територии. Мъжките започват да ухажват женските през март-април, когато температурите падат до -40 градуса. През май-юни женската снася едно яйце, което тежи около 450 г, и веднага го оставя, за да прекара зимата край океана. Мъжкият мъти яйцето в коремната си гънка около 65 дни, като не ловува и разчита единствено на хранителните си резерви. За да пести енергия, той спи през по-голямата част от времето. За да се предпазят от студа (до -70 градуса) и вятъра (скорост до 200 км/ч), мъжките се събират на едно място, като се редуват кой да стои по средата. Ако малкото се излюпи преди майката да се върне, бащата го слага на ходилата си и го покрива с гънката си и го храни с бяло млечно вещество, което се отделя от специална жлеза в хранопровода му. Женската се връща след месец-два, като вече е поела известно количество храна в корема си, която повръща, за да нахрани малките. Тогава тя поема закрилата над пингвинчето за няколко седмици и чака своя партньор да донесе на свой ред храна. Когато станат на два месеца, възрастните устройват на малките "ясли", където те получават топлина и закрила, като все още се хранят от своите родители. 60-70% от малките не доживяват своето пълно развитие.

Допълнителни сведения [редактиране]

Живеят около 20 години, като според някои сведения достигат 40-годишна възраст. В началото и средата на 20 век са били изтребвани заради мазнината си.

Бележки [редактиране]

  1. ((en)) BirdLife International. Aptenodytes forsteri. // 2008 IUCN Red List of Threatened Species. IUCN, 2008. Посетен на 03 юни 2009.
  2. По класификацията на Sibley и Monroe, създадена въз основа на генетични изследвания. В нея традиционния разред Пингвиноподобни (Sphenisciformes) (към който принадлежи разглеждания вид), заедно с още 8 разреда, е обединен в разред Щъркелоподобни. Все още по-широко възприети са традиционните класификации (Wetmore (1960); Howard и Moore (1980) и др.).
  3. Оденинг (1989), с. 70

Литература [редактиране]

  • Оденинг, Клаус. Животните на Антарктика. Земиздат, София, 1989, стр. 70 - 73