Приказките на барда Бийдъл

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Приказките на барда Бийдъл
Оригинален език английски
Автор Дж. К. Роулинг
Първо издание 13 декември 2007 г.
Издателство Children's High level group
Жанр фантастика

Приказките на барда Бийдъл (на англ.: The Tales of Beedle the Bard) е книга с детски приказки от английската писателка Дж. К. Роулинг. Счита се за същата книга спомената в Хари Потър и Даровете на Смъртта, последната книга от поредицата Хари Потър.

Първоначално книгата е била произведена в лимитирана серия състояща се от седем екземпляра, всеки от тях илюстриран ръчно от Дж. К. Роулинг. Един от тях е бил предложен на търг през 2007 и се е очаквало да се пордаде за 50,000 паунда (15,6462 лв.); в крайна сметка е купен за 1.95 милиона паунда (5.44 милиона лв.) от Amazon.com.

В Хари Потър[редактиране | edit source]

Приказките на барда Бийдъл се появява за първи път в Хари Потър и Даровете на Смъртта. Книгата е завещана на Хърмаяни Грейнджър от Албус Дъмбълдор, бивш директор на училището за вълшебство и магия Хогуортс. Описвана е като популярна колекция от приказки за магьосническите деца, затова докато Рон Уизли е запознат с тези истории, Хари Потър и Хърмаяни Грейнджър никога не са чували за тях.

Книгата, която получава Хърмаяни, е копие на оригинала. Описвана е като антична на вид малка книжка. В романа, също така пише, че заглавието на книгата е написано с древни руни. Чрез книгата приятелите се запознава с Даровете на Смъртта. Над заглавието на книгата "Приказките на барда Бийдъл" Хърмаяни открива странен символ, който по-късно става ясно, че е символът на Реликвите. Триъгълникът от символа представлява мантията Невидимка, кръгът в триъгълникът символизира Животворния камък, а вертикалната линия представлява Бъзовата пръчка.

Тези три предмета са споменати също и в самата история (виж по-долу) и са били притежание на братята Первел, за които по-късно става ясно, че са предци на Хари Потър. Към края на романа Албус Дъмбълдор също потвръждава връзката на Хари с пратята Первел и твърди, че тримата братя може би са създателите на Даровете.

Резюме[редактиране | edit source]

Вълшебникът и Подскачащото гърне[редактиране | edit source]

Тази история е за завещанието на старец, който използва гърнето си, за да вари отвари и антидоти за хората, които се нуждаят от помощ. След смъртта му, той оставя цялото си имущество на единствения си син, който няма качествата, които е имал баща му. След смъртта на баща си синът намира гърнето и пакетче с пантоф, заедно с бележка, на която пишело: "С обич и с надеждата, синко, че никога няма да опреш до него".

Огорчен от това, че е останал с празни ръце и един пантоф и едно гърне, той отпращал всички, които идвали за помощ при него. Всеки път, когато той откажел да окаже помощ, на гърнето се появявали всички болести на хората, които той отпратил. След това непрекъснато следвал сина. Това продължавало докато един ден синът най-накрая се предава и помага на хората в града. По този начин от гърнето се махали болестите, след като най-накрая мистериозния пантоф (който прилягал точно на крака на гърнето) пада.

Кладенецът на късмета[редактиране | edit source]

Косматото сърце на магьосника[редактиране | edit source]

Зайката Бабити и нейният кикотещ се пън[редактиране | edit source]

Имало едно време в далечна земя един глупав цар, който си наумил само той да владее силата на магията. Затова наредил на военачалника си да събере отряд ловци на вещици и им дал няколко кръвожадни черни хрътки. Пак по същото време заповядал във всяко село и град на царството да се прочете възвание: „Царят търси инструктор по магия“. Никой от истинските магьосници и вълшебници не дръзнал да си предложи услугите, понеже всички се укривали от отряда ловци на вещици. Един хитър мошеник без всякаква магическа дарба обаче надушил възможността да забогатее и отишъл в двореца с твърдението, че е вълшебник с нечувани способности. Направил няколко прости фокуса, с които убедил глупавия цар в магическата си сила, и тутакси бил назначен за главен велик магьосник и за личен учител на царя по магия. Измамникът поискал от владетеля цяла торба злато, уж за да купи магически пръчки и други пособия, необходими за правенето на магии. Казал да му дадат и няколко големи рубина, с които уж да прави лековити заклинания, и един-два сребърни бокала, където да забърква отварите и да ги оставя да отлежават. Глупавият цар му предоставил всички тези неща. Мошеникът скрил съкровището на сигурно място в дома си и се върнал в двореца. Не знаел, че го наблюдава старица, която живеела в колиба в края на парка край двореца. Тя се казвала Бабити и била перачката, благодарение на която чаршафите в двореца винаги били меки и бели, с приятен мирис. Бабити надзърнала иззад чаршафите, които била простряла да се сушат, и видяла как измамникът откъртва от едно от дърветата на царя две клонки и се скрива в двореца. Измамникът дал една от клонките на царя и го уверил, че е магическа пръчка с невероятна сила. — Но прави магии едва след като станеш достоен за това — предупредил той. Всяка сутрин мошеникът и глупавият цар се разхождали из парка на двореца, където размахвали пръчките и крещели към небето някакви безсмислици. Мошеникът внимавал да показва колкото може повече фокуси, така че царят да е убеден в уменията на своя велик магьосник и в силата на магическите пръчки, за които се бил охарчил толкова много. Една заран измамникът и глупавият цар въртели пръчките и подскачали в кръг, като пеели безсмислени рими, и точно тогава до ушите на царя достигнал силен кикот. Перачката Бабити наблюдавала царя и измамника от прозореца на къщурката си и прихнала в такъв неудържим смях, че краката й не издържали и тя се свлякла и се скрила от поглед. — Щом старата перачка се смее така, сигурно изглеждам много недостойно! — рекъл царят. Престанал да подскача и да размахва пръчката и се свъсил. — Омръзна ми да се упражнявам. Кога, магьоснико, ще мога да правя истински магии пред моите поданици? Мошеникът се опитал да успокои своя ученик и го уверил, че много скоро ще бъде готов за истински изумителни магически подвизи, но кикотът на Бабити бил жегнал царя повече, отколкото подозирал измамникът. — Утре ще поканя царедворците да погледат как техният цар прави магии! — оповестил той. Мошеникът разбрал, че е дошло време да грабне съкровището и да бяга. — Уви, това е невъзможно, Ваше величество! Забравих да ви кажа, Ваше величество, че утре трябва да поема на дълъг път… — Напуснеш ли двореца ми без мое разрешение, магьоснико, отрядът ловци на вещици ще те залови с хрътките! Утре заран ще ми помогнеш да направя магии пред царедворците и само някой да ми се е изсмял, ще заповядам да ти отсекат главата. Царят се прибрал разярен в двореца, оставяйки измамника сам и уплашен. Колкото и да бил хитър, едва ли щял да се спаси, понеже не можел да избяга, нито пък да помогне на царя с магиите, които и двамата не владеели. За да излее страха и гнева си, мошеникът се доближил до прозореца на перачката Бабити. Надникнал вътре и що да види — дребната старица седяла на масата и лъскала магическа пръчка. В дървеното корито в ъгъла отзад били накиснати царските чаршафи. Мошеникът веднага разбрал, че Бабити е истинска магьосница и може да го избави от страшната беда, която самата тя му била навлякла. — Дърта вещица! — ревнал мошеникът. — Кикотът ти ми струва скъпо и прескъпо! Ако не ми помогнеш, ще те изоблича като вещица и хрътките на царя ще разкъсат теб, а не мен. Старата Бабити се усмихнала на измамника и го уверила, че ще направи всичко по силите си да му помогне. Той й наредил да се скрие в шубрака, докато царят показва какви магии е усвоил, и да ги прави вместо него, но така, че той да не усети. Бабити се съгласила, ала задала въпрос: — Ами ако царят опита магия, която Бабити не умее, драги ми господине? Измамникът прихнал презрително. — Магията ти изобщо не отстъпва на въображението на този глупак — уверил я той и доволен от своята изобретателност се прибрал в двореца. На другата сутрин всички царедворци от царството се събрали в парка на двореца. Царят се качил на сцената отпред заедно с измамника. — Първо ще направя така, че шапката на ей онази придворна дама да изчезне! — викнал царят и насочил пръчката към една от благородничките. Бабити също насочила от шубрака магическата си пръчка към шапката и направила така, че тя да изчезне. Големи били изумлението и възхищението на насъбралите се и те силно изръкопляскали на ликуващия цар. — А сега ще направя така, че ей онзи кон да литне! — изкрещял царят и насочил пръчката към собствения си жребец. Бабити също насочила от гъсталака магическата си пръчка към коня и го вдигнала високо във въздуха. Зрителите били още по-смаяни и развълнувани и ревнали поздрав към своя цар магьосник. — А сега… — подхванал пак той и се огледал с надеждата да му хрумне нещо, но точно тогава към него се завтекъл водачът на отряда ловци на вещици. — Ваше величество — рекъл той, — днес сутринта Сабя изяде една отровна гъба и издъхна! Съживете я с магическата си пръчка, Ваше величество. И водачът на хайката стоварил върху сцената безжизненото тяло на най-голямата хрътка. Глупавият цар размахал пръчката и я насочил към мъртвото куче. Но както стояла в храсталака, Бабити се подсмихнала и дори не си направила труда да вдига магическата пръчка — защото няма магия, която да съживява мъртвите. Кучето не се помръднало и насъбралите се първо зашушукали, после се засмели. Усъмнили се, че първите две магии на царя не са никакви магии, ами най-обикновени фокуси. — Защо не се получи? — изкрещял царят на измамника, който се досетил, че му остава само една хитрост. — Там, Ваше величество, там! — извикал той, като сочел храста, където се била скрила Бабити. — Виждам я много добре — зла вещица, която ви пречи с гнусните си заклинания да си правите магиите! Някой да я залови, още сега! Бабити изскочила от шубрака, а отрядът ловци на вещици се юрнал да я гони, като пуснал и хрътките, които настървено залаяли след жената. Дребната магьосница обаче стигнала до нисък жив плет и се скрила от поглед — когато дотичали откъм другата страна, царят, измамникът и всички ца-редворци заварили сюрията хрътки на ловците на вещици да лаят и да дращят около едно чепато старо дърво. — Превърнала се е в дърво! — изпискал мошеникът и понеже се страхувал да не би Бабити пак да стане жена и да го изобличи, добавил: — Отсечете я, Ваше величество, само така трябва да се постъпва със злите вещици! Веднага донесли брадва и старото дърво било отсечено под бурните възгласи на царедворците и измамника. Тъкмо тръгвали да се приберат в двореца, когато застинали на място от силния кикот, огласил всичко наоколо. — Глупаци! — чул се гласът на Бабити откъм пъна. — Няма магьосница и вълшебник, които да бъдат убити, като ги съсекат на две. Ако не ми вярвате, вземете брадвата и съсечете на две великия магьосник. Водачът на отряда ловци на вещици изгарял от нетърпение да направи експеримента, но точно когато вдигнал брадвата, измамникът се свлякъл на колене, признал си всички злодеяния и помолил да го пощадят. Докато го влачели към тъмницата, пънът се разкикотил още по-силно. — Като съсече една вещица наполовина, ти навлече върху царството си страшно проклятие! — казал пънът на вцепенения цар. — Отсега нататък ще усещаш всяка злина, която причиниш на моите събратя магьосници и вълшебници, като удар с брадва отстрани по хълбока, докато не пожелаеш да умреш от това. При тези думи царят също паднал на колене и обещал на пъна незабавно да издаде възвание, с което взима под закрилата си всички вещици, магьосници и вълшебници в царството и им разрешава да си правят магии на воля. — Чудесно — одобрил пънът, — но още не си се отплатил на Бабити! — Ще дам всичко, всичко каквото пожелае — викнал глупавият цар и закършил ръце пред пъна. — Ще вдигнеш върху мен паметник на Бабити в прослава на бедната перачка, за да ти напомня винаги колко си глупав! — отвърнал пънът. Царят се съгласил на мига и обещал да наеме най-изкусния ваятел по земите си, който да направи статуя от чисто злато. След това посрамен се върнал заедно с благородниците и жените им в двореца, оставяйки пъна да се кикоти зад тях. Щом паркът на двореца опустял, от дупка между корените на пъна се провряла топчеста стара зайка с дълги мустаци, която стискала между зъбите си магическа пръчка. Бабити заподскачала, излязла от парка и отишла през девет земи в десета, а върху пъна оттогава стои златна статуя на перачката и никой в царството не дръзва отново да преследва магьосници и вълшебници.

Приказка за тримата братя[редактиране | edit source]

Имало едно време трима братя, които вървели на свечеряване по самотен лъкатушен път. След малко братята излезли при река — много дълбока, за да прегазят през нея, и много опасна, за да я преплуват. Братята обаче били магьосници, затова просто замахнали с магическите пръчки и направили така, че над коварната вода да изникне мост. Вече били стигнали до средата му, когато на пътя им изникнала качулата сянка. И Смъртта им заговорила. Била разгневена, задето я лишили от три нови жертви, понеже пътниците обикновено се давели в реката. Но Смъртта била хитра. Престорила се, че поздравява тримата братя за направената магия, и казала, че всеки от тримата е спечелил награда, защото е бил достатъчно изобретателен да й се изплъзне. И така, най-големият брат, който бил с войнствен дух, поискал магическа пръчка, по-могъща от всички останали по земята; пръчка, която винаги да печели в дуел, пръчка, достойна за магьосник, който е надвил Смъртта! Смъртта отишла при един бъзов храст на брега на реката, направила пръчка от клон, който висял ниско, и я дала на най-големия брат. После средният брат, който бил много нагъл, решил да унизи още повече Смъртта и поискал тя да му вдъхне силата да връща други от Смъртта. Тогава Смъртта вдигнала от брега един камък и го дала на средния брат, като му рекла, че той има силата да връща мъртвите към живот. Накрая Смъртта попитала най-малкия брат какво иска. Той бил най-смирен и скромен, а и най-мъдър от тримата, затова не се доверил на Смъртта, Поискал нещо, с което да си тръгне от това място така, че Смъртта да не може да го проследи. И колкото и да не й се искало, Смъртта му дала собствената си Мантия невидимка. И така Смъртта се отдръпнала и пуснала тримата братя да си вървят по живо, по здраво, а те поели отново на път и започнали да обсъждат с изумление приключението, което току-що били изживели, и да се възхищават на Даровете на Смъртта. След известно време се разделили и всеки тръгнал по своя си път. Вървял първият брат още около седмица и стигнал в далечно село, където потърсил един магьосник — имал отдавнашна вражда с него. С Бъзовата пръчка той, разбира се, не се затруднил да победи в последвалия дуел. След като оставил врага си мъртъв на пода, най-големият брат отишъл в странноприемница, където се похвалил пред всички каква всесилна магическа пръчка е измъкнал от самата Смърт и как тя го е направила непобедим. Същата нощ, докато той спял пиян на леглото, при него се промъкнал друг магьосник. Крадецът взел магическата пръчка и не спрял дотук, ами прерязал гърлото на най-големия брат. Така Смъртта прибрала при себе си първия от братята. През това време средният брат се прибрал у дома, където живеел сам-самичък. Там той извадил камъка, който можел да връща живота на мъртъвците, и го завъртял три пъти в ръката си. За негово изумление пред него в миг изникнала фигурата на момичето, за което навремето се надявал да се ожени, но то ненадейно умряло. Ала девойката била тъжна и студена, от него я деляла мъглена завеса. Тя се била завърнала в света на смъртните, но знаела, че не й е тук мястото, и страдала. Накрая средният брат обезумял от безнадежден копнеж и посегнал на живота си, за да бъде наистина със своята любима. Така Смъртта прибрала при себе си и средния брат. И макар че години наред търсела под дърво и камък третия брат, така и не успяла да го намери. Едва когато станал на преклонна възраст, най-малкият брат най-сетне смъкнал Мантията за невидимост и я дал на сина си. След това посрещнал Смъртта като стара приятелка и тръгнал на драго сърце с нея — така те напуснали като равни този живот.“