Беседа:Аспарухово (област Варна)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Местя от статията, някой ако му се занимава да форматира и преразкаже информацията, която според мен нарушава авторски права.--Алиса Селезньова 11:09, 18 октомври 2011 (UTC)

О В Ч А Г А - Ч Е Н Г Е - А С П А Р У Х О В О Село Аспарухово, Варненско, се намира в северното начало на един от проходите на Източна Стара планина - на стария път от Овеч за Анхиало и на брега на Луда Камчия. В миналото тази част на планината е била известна като Ченгенски балкан. Вековните гори, тучните пасбища и плодородната земя по поречието са били благодатни за скотовъдство и земеделие, а трите крепости около селото - Града, Кръстота и Манастирското кале, са опазвали населението в размирни години. Земята крие останки от значителни праисторически култури, от траки, римляни и византийци, в горния край на селото е открито голямо раннобългарско селище. На изток , между реките Елешница и Козя ряка, се намира Пряградата, на юг, по течението на Кривица - Гермето. И двете представляват валове с насип и ров - защитавали са Плиска и Преслав от Византия. Най-старото име на селото е Овчага. За пръв път се споменава от византйискят летописец Мануил Фил, който възпява подвизите на военноначалника Михаил Глава в похода му срещу цар Йвайло. Овчага е крепост, която през 1277-1279 г. се е сражавала на страната на народния вожд. През 1388 година през прохода минават войските на Али паша, според предания сред местните турци в местността Орехово е станала голяма битка, в която паднали много нашественици, и оттогава мястото е наричано ,,джанери", т.е. място на мъртви души. От ,,дженк",което значи бой и битка, идва и второто име на селото - Ченге. През 1409 г. при едно въстание в Северна България Българите превземат крепостта Овчага, но синът на султан Баязид - Муса я завладява отново и я събаря през 1412 г. Муса е известен в народните песни като Муса Кеседжия. Навярно тогава Ченге окончателно се е установило край реката, във връзка с подготовката на Първото търновско въстание, дубровнишкият търговец Павел Джорджич споменава и село Ченге. През 1636 г. полякът Освиецим бележи за него: "Село, на половин път от Еникьой /Дългопол/,оттам започва пътят през Балкана за Царириград, единият път е много стръмен, а другият път върви по реката Ичера/Луда Камчия/". През 1640 г. минава друг полски дипломат-Мясковски: "Когато минавах през Ченге, две български девойки,пременени и нагиздени, хвърлиха в каруцата, в която седях, пшеница и просо като ми желаеха добър път. Същото сториха и тамошните селяни..." .През 1651 г. минава и турският пътешественик Евлия Челеби: ,,Ченге е село при едноименна крепост, на два часа път от Ново село /Дългопол/. То е българско село със сто къщи. Жителите му не плащат данъци - дервентджии са. От това време са останали имена на местности, като Деве бардань /Камилски рев/, Стражата, Робски път, и развалините на големия хан, който е обслужвал пътя. Благодарение на привилегиите си като пазачи на прохода ченгени запазват непокътнат народностния си дух през дългите векове на робството. Заподозрени, че са участвали в движението на Филики Етерия през 1821г.ченгени губят правата си на дервентджии, но освежителният полъх на Възраждането тук идва сравнително късно. През 1849 г. бива построено килийно училище и пръв учител е бил Димитър Злочести, оставил в ръкопис автобиография, а през 1857 г е съградена църквата ,,Света Петка" от охридски майстори. През 1876 г. в местността Трънлива стока е убит един от войводите на Априлското въстание - Христо Николов Патрев. Във въоръженото движение за запазване на местното население от развилнелите се разбойнически шайки са убити ченгенските хайдути Край Калчо и Делю. По време на Освободителната война селото бива нападнато и ограбено от черкези. През XIX и началото на ХХ век преселници от Ченге възвръщат българския облик на двадесетина селища в Провадийска и Айтоска околия. Според местния учител Илия Тодоров, оставил селищна монография в ръкопис ,,Село Ченге". В началото на века е идвал известният археолог Карел Шкорпил, който в разговор отбелязал, че ченгени си приличат като братя, всички били смугли, скулести и тънконоги и навярно са далечните потомци на аспаруховите българи. Затова през 1934г селото било преименувано на Аспарухово. В традиционната духовна култура на Аспарухово има белези, които го отличават от околните стари селища: някои от тях имат тюркска прабългарска/ основа. Например, наред с личното име Вълчо твърде често се среща Курти и Курта, тюркски по потекло са имената Ташо и Демир. Тъкмо на север, в съгласие с тюркските представи за тази посока, са разположени местности с имена на животни: Вълков рът, Мечи дол, Зайков трап, Реликти от тотемизъм, който откриват и при прабългарите, представляват и повечето родови имена в селото: Щъркеловци, Пукалови, Свинарови, Азманови, Караманови и др. Многобройни са следите от култ към слънцето и от митологемата ,,близнаци", които също тъй са характерни за тюрките. Отчетливо се долавят и следи от културата на заварените траки и преди всичко - от славяните. Именно славянското племе севери било настанено да пази проходите на Източна Стара планина при образуването на българската държава през 681 г. Историята, не бива тъй благосклонна към този край на родината, сякаш сама се е погрижила да съхрани Аспарухово до наше време, за да видим в него модела на нашето битие през дългите тринадесет века. За последен път селото се премести неотдавна - заляха го водите на голям язовир и то отстъпи на високото - на дъното, под вода, останаха старите къщи и старите обичаи, но споменът за миналото се запази - днес на живописния бряг на язовира, до белокаменната възрожденска църквица има малък етнографски резерват. Обредите и обредните песни на Овчага - Ченге - Аспарухово имат много старинни черти, някои от тях издават съвсем ясно езическото си потекло и свидетелствуват за духовния мир на българите още от времето на основаването на нашата държава. Селото е живяло дълго време затворено, но вярно на традицията по време на робството, народната памет предавала от поколение на поколение една богата система от обреди - календарни и семейни. Съзнанието за общо битие било подсилвано и от обстоятелството, че за привилегиите старите ченгени колективно отговаряли за безопасността на прохода. Преданието разказва, че когато се загубила една кесия жълтици от султанската хазна, цялото село - мъже, жени и деца, излязло да я търси. А Аспарухово не едалече от Плиска и от Преслав, където е сложено началото, но битието ни като народ, и тъкмо навреме, е нашето съпричастие с неговите обреди и неговите песни - най многобройните от известните ни досега, записани от едно село. ВЪЗРАЖДАНЕТО НА СЕЛО АСПАРУХОВО Село Аспарухово е едно от най-старите във Варненския край. Под името Овчага или Ченге, то се споменава от полските пътешественици Отвиновски /1569г/, Мясковски /1640г/ и др. Те говорят за неговото българско население и за чисто славянските обичаи, запазени у тях. Бележитият турски пътешественик Евлия Челеби /XVII в./ пише в своите пътеписи, че село Ченге е българско и има сто къщи. Жителите му били дервентджии и пазели пътя, който минавал през Лудокамчийският проход, заради което били освободени от данъци. Това повдигнало самочувствието на аспаруховчани и укрепвало техния свободолюбив дух. Още през първата половина на XIX век искрата на българското възраждане попада и тук. Аспаруховчани започнали да мислят за откриване на училище и в тяхното село, където децата им да учат българско четмо и писмо. В 1851 г. училището било открито - пръв учител в него станал Димитър Събев, роден в с.Еркеч /дн.Козичино, Бургаско/. Даскал Димитър бил самоук - научил се да чете и пише на черковно-славянски в Русия, където живял няколко години след завършване на Руско-турската война от 1828-1829 г. Димитър Събев учителствувал четири години - до 1855г, а след него тъкъв станал поп Киро, родом от град Котел. Поп Киро бил с килийно обазование - знаел само да чете и пише. През 1856г учител в с.Аспарухово станал даскал Богдан от с.Ораман /дн.Горица, Бургаско/, а през 1857 г. хаджи Рали от с.Вардун, Търговищко. По-късно тук учителствували Лазар Попгеоргиев от с.Смядово, даскал Иван от гр.Севлиево, даскал Атанас от гр.Сливен, Васил Стоянов от с.Жеравна. От 1863 до 1875 г учителствувал Вълко Димитров от Аспарухово, син на първия учител в селото Димитър Събев. През 1876 г. за учител бил условен Христо Николов от гр.Шумен, който бил същевременно и абаджия. През пролетта на 1877г той бил убит от турците от съседното село Мурна чифлик /дн.Комунари/. Учителят бил условен от стареите на селото за по една година - от Димитровден до Димитровден. Трудът на учителя се заплащал в натура - по една крина жито и да го хранят по ред /на гезек/. След изтичане на годината, ако учителят е одобрен, стареите му казвали да не напуща училището и да продължи работата си. Спорове не е имало. Ако учителят напусне без време службата си, не получавал полагащото му се възнаграждение. Учителят бил селски писар и същевременно певец в църквата. Първоначално училището се помещавало в частни къщи. През 1855 г. била построена специална сграда, която имало две стаи - едната класна, а другата църква. Прозорците били облепени с книги, чинове нямало, а за такива служели 3-4 дъски, поставени на камъни. Върху някои от тези дъски имало пясък, на който начинаещите ученици се учели да пишат с пръст или пръчици. Класната стая се отопляла с огнище, край което имало миндерлък - мястото на учителя. Обикновено всеки ученик носел сутрин по едно дърво за огрев. Класната стая е служила и за жилище на учителя. Ученици били приемани в училището от седем годишна възраст нагоре. Те можели да постъпват по всяко време на годината. Класове нямало и всеки учел, докато се научи да чете и пише. Броят на учениците от 20 достигнал постепенно до към 50. Учебната година е траяла почти през цялата година. Прекъсвала само по време на жътвата, харман и други важни селскостопански работи. Учебните занятия траели цял ден, като на обед учениците спели по един, два часа. Обучението се извършвало по най-примитивен начин. Учителят написвал на дървена дъска азбуката на всеки ученик поотделно, прочитал им я и учениците я заучавали. Пишели на пясък. Едвам през 1865 г. били въведени плочи за писане и взаимноучителните таблици. В годините между 1860-1870 г., когато борбата на българския народ срещу фанариотите е била най-ожесточена, учениците пеели ред патриотични песни. ,,Я гледайте братя мили - що се върши там на брега, при нашата свята църква в Цариград Фенер! Гръцка злоба там надвива - над нашата свята правда, над нашата проста душа - над искреността!" Пята била и твърде разпространена по това време Чинтуловата песен ,,Вятър ечи, Балкан стене" - днес тази епоха е вече в миналото.