Направо към съдържанието

Георг Базелиц

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Георг Базелиц
Georg Baselitz
германски художник
Роден
Ханс-Георг Бруно Керн
Починал
30 април 2026 г. (88 г.)
Националност Германия
Работил вБерлински университет за изкуства
Кариера в изкуството
Стилнеоекспресионизъм
ЖанрНеоекспресионизъм
АкадемияХудожествена академия Вайсензе в Източен Берлин
УчителиХан Трир
Направлениеживопис
ПовлиянЕмил Нолде, Пабло Пикасо, Джаксън Полък
НаградиPraemium Imperiale
Семейство
СъпругаЙохана Елке Кречмар
Деца2
Уебсайт
Георг Базелиц в Общомедия

Георг Базелиц (на немски: Georg Baselitz, псевдоним на Ханс-Георг Бруно Керн, на немски: Hans-Georg Bruno Kern) е един от най-известните съвременни германски художници. Професор по живопис в художествените академии в Берлин и Карлсруе.

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Произход, образование и младежки години

[редактиране | редактиране на кода]

Роден е през 1938 г. в Дойчбазелиц (на горнолужишки Němske Pazlicy) в историческата област Горна Лужица в Саксония[1][2]. През 1961 г. той превръща името на родния си град в свой псевдоним[3]. Баща му е учител в начално училище, а семейството му живее в самата сграда на местното училище[4][5]. Малкият Георг учи в местното училище[6]. Интересува се от съчиненията на Якоб Бьоме. На 15-годишна възраст вече е рисувал портрети, картини на религиозни теми, натюрморти и пейзажи, някои от които във футуристичен стил.

През 1955 г. подава заявление да следва в Художествената академията в Дрезден, но е отхвърлен[7]. През 1956 г. е приет в Художествената академия Вайсензе в Източен Берлин[7]. Базелиц се оказва неудобен за тоталитарната система студент. Само след два семестъра е изключен заради „общественополитическа незрялост“ и е принуден да избяга в Западен Берлин[7]. Така че през 1957 г. там той продължава академичното си образование в Hochschule der Künste, където на следващата година се запознава с бъдещата си съпруга Йохана Елке Кречмар[8][9]. През 1961 г. посещава майсторския клас на професор Хан Трир и завършва образованието си на следващата година. Класовете на Триер за него са творческа среда, в която преобладава жестовата абстракция на ташизма и арт информел.[10] В Hochschule der Künste Базелиц се потопява в теориите на Ернст Вилхелм Най, Василий Кандински и Казимир Малевич. По това време се сприятелява с Ойген Шьонебек и Бенямин Кац. Пътува до Амстердам и Париж, воден от интереса си към Антонен Арто, Жан Дюбюфе и изкуството на „умопобърканите“. Първата му изложба (съвместно с Ойген Шьонебек) е през 1961 г. Историкът на изкуството Андреас Францке описва като основни художествени влияния върху Базелиц по това време произведенията на Джаксън Полък и Филип Густон.[10]

Години на пробив и признание

[редактиране | редактиране на кода]

В началото на 60-те години на 20. век Базелиц и неговият приятел Шьонебек публикуват два манифеста, известни като „Пандемониум 1“ (1961) и „Пандемониум 2“ (1962).[11] Тяхна обща изложба през 1963 г. предизвиква скандал. Картините на Базелиц са конфискувани, прокуратурата настоява да бъдат цензурирани и преработени. Като особено провокативно е било възприето платното „Голямата нощ в кофата“, която показва онаниращо момче. Според някои изкуствоведи става дума за целенасочено инсцениран скандал, иницииран от изкуствовед, приятел с галериста. Но според галериста Бенямин Кац, Базелиц е бил изненадан от разразилия се скандал.[12]

Жълта песен, 2013, патиниран бронз

През пролетта на 1965 г. Базелиц е стипендиант на „Вила Романа“ във Флоренция. През 1969 г. рисува „Гора, обърната надолу с главата“, първата си картина с последователно „обърната тематика“. След това през 1970 г. в галерията „Франц Далем“ в Кьолн се провежда първата изложба, на която са показани изключително „обърнати надолу с главата“ картини.

През 1971 г. той се мести във Форст ан дер Вайнщрасе. През 1975 г. купува замъка Дернебург южно от Хилдесхайм и през 1995 г. построява голямо ателие в парка на замъка. Живее там със семейството си до 2006 г.[13] След това се мести в Бух, квартал на Иннинг ам Аммерзе в Горна Бавария.

От 2013 г. той и съпругата му живеят в Залцбург, Австрия. Двамата получават австрийско гражданство през 2015 г. за изключителните му заслуги за австрийското изкуство и щедростта му към австрийските музеи.[14] Сключват брак още през 1962 г. и Базелиц е баща на двама сина, Даниел Блау и Антон Керн. И двамата стават галеристи.[15]

Умира на 30 април 2026 г., на 88-годишна възраст.[16][17]

Творчество

[редактиране | редактиране на кода]

Базелиц обяснява в едно интервю: „Родих се при разрушен ред, насред разрушен пейзаж, сред разрушен народ, в разрушено общество. И не исках да въвеждам нов ред. Видях повече от достатъчно така наречени порядки. Бях принуден да поставям всичко под въпрос, трябваше отново да бъда 'наивен', да започвам на ново.“[18] Темата за разрушението се повтаря, заедно с други автобиографични елементи, в много от неговите произведения. Разстройването на редовете и конвенциите на възприятието чрез неговото живописване е важен водещ мотив в творбите на Базелиц.[19]

В средата на 60-те художникът се обръща към крайния експресионизъм. Индивидуалният му почерк се налага. В началото на 70-те картините му стават популярни и той излага в Гугенхайм и Музея на модерното изкуство в Ню Йорк. През 1977 г. става професор в Академията в Карлсруе и отново предизвиква скандал, като оттегля участието си от изложбата Документа, защото на нея официално са поканени партийни художници от ГДР. Постепенно той излиза от рамките на чистата живопис и започва да се занимава със скулптура, вътрешен дизайн, сценография, иконография.

Награди и членства

[редактиране | редактиране на кода]
  • 1964: Награда „Вила Романа“[20]
  • 1968: Награда „арс-вива“ на Културния кръг на германската икономика[21]
  • 1984–1992: Член на Академията за изкуства (Берлин)[22]
  • 1986: Императорският пръстен на Гослар[23]
  • 1986: Член-кореспондент на Виенския сецесион[24]
  • 1987: Кавалер на френския Орден за изкуство и литература[25]
  • 1992: Офицер на Ордена за изкуствата и литературата[26]
  • 1999: Почетен член на британската Кралска академия по изкуствата[27]
  • 1999: Награда за изкуство „Ренус“, Мьонхенгладбах[28]
  • 2000: Почетен професор в Академията за изящни изкуства в Краков[29][26]
  • 2001: Награда „Хулио Гонсалес“, Валенсия[30]
  • 2002: Командор на Ордена за изкуствата и литературата[26]
  • 2003: Държавна награда на Долна Саксония[31]
  • 2004: Praemium Imperiale[32]
  • 2004: Почетен професор в Академията за изящни изкуства във Флоренция
  • 2005: Австрийски почетен знак за наука и изкуство[33]
  • 2006: Почетен гражданин на град Империя, Лигурия, Италия[34]
  • 2008: Културна награда на вестник „B.Z.“[35]
  • 2009–2021: Редовен член на Баварската академия за изящни изкуства[36][37]
  • 2009: Награда „Cologne-Fine-Art“ на Федералната асоциация на германските галерии и издателства[38]
  • 2012: Кавалер на Почетния легион[34]
  • 2019: Член на Френската академия за изящни изкуства[39][40]

Източници

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Grimes, William. Georg Baselitz, German Neo-Expressionist Painter, Dies at 88 // The New York Times. 30 април 2026. Посетен на 30 април 2026.
  2. ↑ ORF.at/Agenturen red. 1938–2026: Georg Baselitz ist tot // news.ORF.at. 30 април 2026. Посетен на 30 април 2026.
  3. ↑ Zum Tod von Georg Baselitz: Die Welt steht Kopf // taz.de. 30 април 2026. Посетен на 30 април 2026.
  4. ↑ Malen und reflektieren // Deutschlandfunk Kultur. 1 февруари 2020. Архивиран от оригинала на 8 февруари 2026. Посетен на 30 април 2026.
  5. ↑ Tittel, Cornelius. "Wer die Hose runterlässt, darf die Scham nicht verdecken" // Die Welt. 20 януари 2018. Посетен на 30 април 2026.
  6. ↑ Georg Baselitz und Kamenz // Sächsische Zeitung. Посетен на 30 април 2026.
  7. 1 2 3 Georg Baselitz: Maul, Held, Kopfstand // Der Standard. Посетен на 30 април 2026.
  8. ↑ Portrait of Elke I // The Met. Посетен на 14 май 2026.
  9. ↑ Buchholz, Elke Linda. Zum Tod von Georg Baselitz: Der letzte große Expressionist // Tagesspiegel. 30 април 2026. Посетен на 30 април 2026.
  10. 1 2 Franzke, Andreas. George Baselitz. Munich, Prestel-Verlag, 1989. ISBN 978-3-7913-0947-7. с. 17.
  11. ↑ Georg Baselitz, Pandämonisches Manifest I + II. 1961/1962, включен в: Harald Szeemann (Hrsg.), Georg Baselitz. Kunsthaus Zürich, 1990, S. 214–217.
  12. ↑ Срв. Julia Voss, Am Ende der Schlachten. In: Frankfurter Allgemeine Zeitung, 21. Mai 2013, S. 31. Срещу тезата на Вос говори съобщението на dpa, което излиза на следващия ден след откриването на изложбата, на 2 октомври 1963 г. Срв. Sahra Wessel, Skandal um jeden Preis? (1), Der Streit um die Ausstellung von Georg Baselitz 1963. In: Kunststreit – Am Rande der Zensur. 13. Januar 2017 (online).
  13. ↑ Georg Baselitz // derneburg.de. 8 януари 2015. Посетен на 30 април 2026.
  14. ↑ Maler Georg Baselitz jetzt Österreicher // ORF, 27 май 2015. Архивиран от оригинала на 29 юли 2015. Посетен на 14 юли 2015.
  15. ↑ Völzke, Daniel. Familienbetrieb Kunst (3): "Er ist in meiner Seele, nicht in meiner Arbeit" // Monopol. 31 юли 2009. Посетен на 30 април 2026.
  16. ↑ Maler und Bildhauer Georg Baselitz ist tot // Die Welt. 30 април 2026. Посетен на 30 април 2026.
  17. ↑ Georg Baselitz ist tot: Künstler mit 88 Jahren gestorben // Der Spiegel. 30 април 2026. Посетен на 30 април 2026.
  18. ↑ „Muss gotisch tanzen“. Georg Baselitz im Gespräch mit Donald Kuspit., 1995. In: Georg Baselitz. Gesammelte Schriften und Interviews. Hrsg. von Detlev Gretenkort. München, 2011, S. 266.
  19. ↑ Fondation Beyeler – die Sammlung – mit Werken und Texten von Künstlerinnen und Künstlern. Riehen/Basel, Deutsche Museumsausgabe, 2017.
  20. ↑ Villa Romana-Preis // art-in.de. 24 май 2005. Посетен на 30 април 2026.
  21. ↑ Preisträger 1968 // arsviva. 23 януари 1938. Посетен на 30 април 2026.
  22. ↑ artemak: Georg Baselitz // artemak. Посетен на 30 април 2026.
  23. ↑ Auszeichnung Künstlerinnen und Künstler // Kaiserring Goslar. Посетен на 30 април 2026.
  24. ↑ Vereinigung bildender KünstlerInnen Wiener Secession // secession.at. Посетен на 6 август 2023.
  25. ↑ Baselitz Georg // Bayerische Staatsoper. Посетен на 30 април 2026.
  26. 1 2 3 Biografía y obras: Baselitz, Georg // Musée Guggenheim Bilbao. 6 май 2012. Посетен на 30 април 2026.
  27. ↑ Georg Baselitz // Pulpo Gallery. 23 януари 1938. Посетен на 30 април 2026.
  28. ↑ Georg Baselitz Biografie (Lebenslauf, Steckbrief) // ARTinWORDS. 14 януари 2018. Посетен на 30 април 2026.
  29. ↑ Mitglieder der Kurien für Wissenschaft und Kunst // kurienwissenschaftundkunst.at.
  30. ↑ Georg Baselitz // Digitale Sammlung. Посетен на 30 април 2026.
  31. ↑ Georg Baselitz // UniCredit Art Collection. 16 ноември 2022. Посетен на 30 април 2026.
  32. ↑ Praemium Imperiale für Georg Baselitz // nmz - neue musikzeitung. 20 октомври 2004. Посетен на 30 април 2026.
  33. ↑ Reply to a parliamentary question // с. 1707. Архивиран от оригинала на 1 май 2020. Посетен на 4 декември 2012.
  34. 1 2 Georg Baselitz // artnet.de. Посетен на 30 април 2026.
  35. ↑ Diesjähriger B.Z.- Kultur-Preis in der Kategorie "Bildende Kunst" geht an Georg Baselitz // 18 януари 2008. Посетен на 30 април 2026.
  36. ↑ Baselitz verlässt Bayerische Akademie: Widerlich // Süddeutsche Zeitung, 31 май 2021. Посетен на 8 юни 2023.
  37. ↑ Sattler, Victor. Streit um Corona-Politik: Georg Baselitz tritt aus Bayerischer Akademie aus // Monopol. 3 юни 2021. Посетен на 30 април 2026.
  38. ↑ Bundesverband Deutscher Galerien und Kunsthändler e.V. (BVDG) // AbeBooks UK. Посетен на 30 април 2026.
  39. ↑ Georg Baselitz | Academie Des Beaux Arts
  40. ↑ Woeller, Marcus. Georg Baselitz wird Mitglied der Académie des Beaux-Arts // Die Welt. 24 октомври 2019. Посетен на 30 април 2026.

Външни препратки

[редактиране | редактиране на кода]
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Георг_Базелиц&oldid=12906543“.