Ева Симонайтите

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Ева Симонайтите
Надгробният паметник на Ева Симонайтите
Надгробният паметник на Ева Симонайтите
Родена23 януари 1897 г.(1897-01-23)
Починала27 август 1978 г. (на 81 г.)
Професияписател
Темароман, повест
Направлениереализъм
Ева Симонайтите в Общомедия

Ева Едмондовна Симонайтите (на литовски: Ieva Simonaitytė, 23 януари 1897, Ванагай, Източна Прусия – 27 август 1978 г., Вилнюс) е литовска и съветска писателка, народен писател на Литовската ССР.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Родена е в село Ванагай на територията на Източна Прусия (днес в Клайпедски окръг на Литва). От детството си боледува, поради които не може да учи в училище и затова се самообразова. През 1912 – 1914 г. се лекува в санаториум в Аугенбург (Германия). След завръщането си работи в литовското общество „Eglė“, сътрудничи във вестник „Tilžės keleivis“ и други литовски издания от Източна Прусия (Малка Литва). От 1921 г. живее в Мемел (Клайпеда). Завършва курсове за машинопис и стенография. Работи в консулството на Литва, коректор в издателство „Yana“, работи в редакцията на „Prūsų lietuvių balsas“ („Гласът на литовците от Прусия“), по-късно е машинописка и преводач в сеймика (на литовски: Seimelis) на Клайпедския край. След успеха на романа си „Съдбата на Шимонисите“ и с отпускането ѝ на държавна пенсия, от 1936 година се отдава на литературна работа. След предаването на Клайпеда на Германия (1939 г.) отива да живее в Каунас. В годините на германската окупация е подложена на тормоз. От 1963 г. живее във Вилнюс. Наградена е с три ордена (включително и орден „Ленин“ през 1957 г.). Удостоена е със званието Народен писател на Литовската ССР (1967 г.).

Погребана е в Антакалниското гробище във Вилнюс. На гроба има паметник на скулптора Дануте Даните-Варнаускене. В град Прекуле (на 21 km южно от Клайпеда), където авторката прекарва летните си месеци в периода 1961 – 1978 г., от 1984 г. действа мемориален музей.

Литературна дейност[редактиране | редактиране на кода]

Пише в периодични издания от 1914 г., но до 1935 г. името ѝ като писател не е известно. Основна тема на нейните разкази, новели и романи е всекидневният живот на „летувнинките“, т.е. литовците от Източна Прусия и Клайпедския край. На тази тема е посветен и романа „Съдбата на Шимонисите“ (издаден през 1935 г.), който ѝ донася голяма известност. В романа „Пикчюрнене“ (1953 г.) тя разобличава същността на кулачеството. Романът ѝ „Вилюс Каралюс“ (1939 – 1956 г.) дава по-широка картина на живота на литовците в началото на 20 век и все още се счита за образец на литовския реалистичен роман. Автобиографичната трилогия „...А беше така“ (1960 г.), „В чужд дом“ (1962 г.), „Незавършена книга“ (1965 г.) обхваща времето от началото на 20 век до края на Втората световна война. Към трилогията се включва и повестта „Близки истории“ (1968 г.). Романът „Последно пътешествие на Кунялис“ описва военните и следвоенните години в Литва (1971 г.). Като цяло творчеството на Ева Симонайтите е традиционно по теми и художествени средства.

Пощенска марка на Латвия, 2013 г.

Нейни произведения са преведени на много езици.

Съчинения
  • Raštai, t. 1—-6. Vilnius, 1956 – 1958
  • …А было так. В чужом доме. Неоконченная книга. Москва, 1973

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • R. Dambiauskaite. Ieva Simonaitytė. Vilnius, 1968
  • М. Слуцкис. Тропа, которая вывела на столбовую дорогу // М. Слуцкис. Начало всех начал. Москва, 1975

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

  Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Симонайтите, Ева“ в Уикипедия на руски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс – Признание – Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година – от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите. ​

ВАЖНО: Този шаблон се отнася единствено до авторските права върху съдържанието на статията. Добавянето му не отменя изискването да се посочват конкретни източници на твърденията, които да бъдат благонадеждни.​