Наклонение (граматика)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Наклонението е граматичен признак на глагола, чрез който говорещият изразява в какво отношение според него се намира глаголното действие спрямо реалността.

Наклонения в български език[редактиране | редактиране на кода]

Наклоненията в българският език са:

  1. Изявително наклонение (индикатив) — действието се представя като реално, говорещият е свидетел. Ядеш хляба с чубрица.
  2. Повелително наклонение (императив) — говорещият иска действието да се извърши. Яжте хляба с чубрица! (2 л., мн.ч.)
  3. Условно наклонение (кондиционал) — говорещият предполага, че ако е налице дадено условие, действието ще се извърши. Ако имаше хляб, би ли го ял с чубрица?

Често условното наклонение се използва при учтиви молби.

Пример: „Би ли ми подал хляба?“

Връзката на тези учтиви молби с условността е явна при изречения от типа: „Би ли ми подал хляба, ако обичаш?“. Тук се подчертава, че условието за изпълнението на действието е волята на слушателя.

Пример: „Той изял хляба с чубрица“.

Забележка: В по-старата литература и в някои съвременни учебници по български език се среща и преизказно наклонение, говорещият не е свидетел и не гарантира, че е истина. Напоследък се утвърждава все повече схващането, че преизказните форми не бива да се отнасят към наклоненията, а към евиденциалите. Аргументът е, че преизказните форми не представят отношението на действието към действителността, а на говорещия към информацията (а именно: че не я е добил като свидетел на действието, а от друго лице).