Океанска падина

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Океанската кора се образува при средноокеански хребети, докато литосферата се подпъхва обратно в астеносферата при океански падини.

Океанските падини са топографски депресии в морското дъно, относително тесни на ширина, но с голяма дължина. Тези океанографски черти са най-дълбоките части на океанското дъно. Океанските падини са отличителни морфологични характеристики на конвергиращи (приближаващи се) граници на тектонски плочи, по дължината на които литосферни плочи се движат една срещу друга със скорости, вариращи от няколко милиметра до над десет сантиметра годишно. Падината отбелязва мястото, при което огънатата подпъхваща се плоча започва спускането си под друга литосферна плоча. Падините обикновено се успоредни на вулканични островни дъги. Океанските падини типично достигат 3 – 4 km под нивото на заобикалящото ги морско дъно. Най-голямата океанска дълбочина е измерена в Марианската падина (11 022 m под морското равнище[1]). Най-дългата падина в света е Пуерториканската (≈5900 km). Океанската литосфера при падините се придвижва с глобална скорост от около 3 km2 годишно.[2]

Географско разпределение[редактиране | редактиране на кода]

Големи тихоокеански падини (1 – 10) и фрактурни зони (11 – 20): 1. Кермадек 2. Тонга 3. Бугенвил 4. Марианска падина 5. Изу-Огасавара 6. Япоснка падина 7. Курил-Камчатка 8. Алеутска падина 9. Средноамериканска падина 10. Перу-Чили 11. Мендонико 12. Мъри 13. Молокай 14. Кларион 15. Клипертън 16. Чаленджър 17. Елтанин 18. Удинцев 19. Източнотикоокеанско възвишение 20. Хребет Назка

Съществуват приблизително 50 000 km конвергиращи граници на тектонски плочи, най-вече разположени в Тихия океан, но могат да се срещнат и в източната част на Индийския океан, както и на места в Атлантическия океан и Средиземно море. Глобално има над 50 големи океански падини, покриващи площ от 1,9 милиона km2 или около 0,5% от океаните.[3] Падините, които са частично запълнени, могат да бъдат напълно затрупани и да нямат батиметрично изразяване, но щом основните тектонични структури са налице, то те могат да бъдат класифицирани като падини. Падините, заедно с вулканичните дъги и земетръсните зони, които се потапят под вулканични дъги до 700 км надолу, са диагностични за конвергиращи граници на тектонски плочи и техните дълбочинни проявления, зоните на субдукция. Падините са свързани, но различни от континенталните зони на сблъскване (като например тази между Индия и Азия, образуваща Хималаите), където континенталната кора навлиза в зона на субдукция. Когато плаваща континентална кора срещне падина, субдукцията спира и районът се превръща в зона на континентално сблъскване.

Фактори, влияещи на дълбочината на падината[редактиране | редактиране на кода]

Пуерториканската падина.

Има няколко фактора, които определят дълбочината на падините. Най-значимият фактор е доставянето на седимент, който запълва падината така, че да няма батиметрично изразяване. Следователно, не е учудващо, че най-дълбоките падини (над 8000 m под морското равнище) нямат натрупвания. В сравнение, всички падини с натрупване на седименти са по-плитки от 8000 m. Друг важен фактор, обуславящ дълбочината на падината, е възрастта на литосферата по време на субдукция. Тъй като океанската литосфера се охлажда и удебелява с времето, тя се сляга. Колкото е по-старо океанското дъно, толкова по-надълбоко лежи, а това определя минималната дълбочина, от която дъното започва спускането си надолу. Това очевидно съотношение може да се премахне, изследвайки относителната дълбочина, разликата между дълбочината на местното океанско дъно и максималната дълбочина на падината. Относителната дълбочина може да зависи от възрастта на литосферата в падината, скоростта на приближаване на плочите и наклона на подпъхващата се плоча при средна дълбочина. Тесните плочи могат да потънат по-бързо, отколкото широките, тъй като е по-лесно за астеносферата отдолу да тече покрай ръбовете на потъващата плоча. Такива плочи могат да имат стръмни склонове на относително дплитки дълбочини и могат да бъдат свързвани с необичайно дълбоки падини.

Най-дълбоки океански падини[редактиране | редактиране на кода]

Падина Океан Максимална дълбочина
Марианска падина Тихи океан 11 034 m
Тонга Тихи океан 10 882 m
Филипинска падина Тихи океан 10 545 m
Курило-камчатска падина Тихи океан 10 542 m
Японска падина Тихи океан 10 375 m
Кермадек Тихи океан 10 047 m
Изу-Огасавара (Изу-Бонин) Тихи океан 9810 m
Пуерториканска падина Атлантически океан 8800 m
Южносандвичева падина Атлантически океан 8428 m
Перуанско-чилийска падина (Атакамска падина) Тихи океан 8065 m

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Желоба глубоководные океанические. Большая Советская Энциклопедия.
  2. Rowley, David B.. Rate of plate creation and destruction: 180 Ma to present. // Geological Society of America Bulletin 114 (8). 2002. DOI:– 7606(2002)114<0927:ROPCAD>2.0.CO;2 10.1130/0016 – 7606(2002)114<0927:ROPCAD>2.0.CO;2. с. 927 – 933.
  3. Harris, P.T., MacMillan-Lawler, M., Rupp, J., Baker, E.K., 2014. Geomorphology of the oceans. Marine Geology 352, 4 – 24