Направо към съдържанието

Протести на площад Тиенанмън

Протести на площад Тиенанмън
Площадът през май 1988 г.
Място400 градове из Китай
Площад Тиенанмън, Пекин
Координати39°54′11.99″ с. ш. 116°23′30″ и. д. / 39.903333° с. ш. 116.391667° и. д.
Дата15 април – 4 юни 1989 г.
Причини
Начини за протестгладна стачка, седяща демонстрация, окупация на обществен площад
Жертви218 цивилни, 10 войници, 13 милиционери (правителствени данни)
Резултат
  • Налагане на военно положение в някои части на Пекин
  • Стотици протестиращи и цивилни са застреляни от НОАК на различни места в Пекин, а хиляди са ранени
  • Няколко убити войници от протестиращи на 4 юни, след като цивилни са убити на 3 и 4 юни
  • Лидерите на протестите и про-демократичните активисти избягват в изгнание или са хвърлени в затвора
  • Някои протестиращи са обвинени в тежки престъпления и са екзекутирани през следващите месеци
  • Джао Дзъян е свален от длъжност като Генерален секретар и от Политбюро
  • Дзян Дзъмин е повишен на Генерален секретар
  • Западни икономически санкции и оръжейно ембарго върху КНР
  • Пазарните реформи са забавени
  • Контролът над медиите е затегнат
  • Политическата реформа е спряна
Протести на площад Тиенанмън в Общомедия

Протестите на площад Тиенанмън, известни в Китай като Събитията от 4 юни (на китайски: 六四事件) или Инцидента на площад Тиенанмън, са серия студентски протести, провели се на площад Тиенанмън в Пекин през 1989 г. Протестите започват на 15 април и са насилствено смазани на 4 юни, когато правителството обявява военно положение и изпраща войски, които да окупират централните части на Пекин. В последвалото клане войници с автомати и танкове откриват огън по демонстрантите и по тези, опитващи се да спрат настъплението на армията към площад Тиенанмън. Оценките за броя на жертвите варира от стотици до хиляди.[1]

Разпалени от смъртта на прореформисткия комунистически генерален секретар Ху Яобан през април 1989 г.[2] и на фона на бързия икономически растеж и социални промени в Китай след Мао Дзъдун, протестите отразяват тревогата на общественото съзнание относно бъдещето на страната. Реформите през 1980-те години в страната водят до развиването на пазарна икономика, която е благоприятна за някои хора, но вредна за други, а еднопартийната политическа система се изправя пред оспорване на легитимността ѝ. Недоволството по това време най-често засяга инфлацията, корупцията, ограничената подготовка на висшистите за новата икономика и забраните за политическо участие.[3] Студентите призовават за по-голяма отчетност, надлежен конституционен процес, демокрация, свобода на пресата и свобода на словото, макар като цяло да са неорганизирани и целите им да варират.[4][5] В пика на протестите, около 1 милион души се събират на площада.[6]

С развиването на протестите властите отговарят както с помирителни, така и с твърди тактики, като по този начин се разкриват дълбоките разногласия в партийното ръководство.[7] Към май 1989 г. студентска гладна стачка набира подкрепа за демонстрациите из страната, а протестите вече се разпростират из 400 града.[8] В крайна сметка, Дън Сяопин и съмишлениците му от ККП възприемат протестите за политическа заплаха и решават да прибегнат до използването на сила.[9] Държавният съвет обявява военно положение на 20 май и мобилизира 300 000 войници към Пекин.[8] Войските се насочват към централните части на Пекин по пътните артерии на града сутринта на 4 юни, като по пътя си убиват както демонстранти, така и странични наблюдатели.[2]

Международната общност, организации за човешки права и политически анализатори осъждат действията на китайското правителство за сътвореното клане. Впоследствие, западните страни налагат оръжейно ембарго на Китай.[10] Правителството на Китай предприема мащабни арести на протестиращи и поддръжниците им, потиска останалите протести из Китай, изгонва чуждестранни журналисти, строго контролира медийното отразяване на събитията, подсилва полицията и вътрешните сили за безопасност и понижава или отстранява държавни служители, които симпатизират на протестиращите.[11] Потискането на протестите на практика слага край на политиките на либерализация от 1980-те години. Събитията на площад Тиенанмън и до днес се считат за преломен момент в историята на съвременен Китай, тествайки границите на политическата свобода в Китай.[12] В днешно време, те като цяло се свързват с въпроса за легитимността на управлението на комунистическата партия и остават една от най-чувствителните и най-цензурираните теми в Китай.[13][14]

  1. Brook 1998, с. 154.
  2. а б Tiananmen Square incident // Encyclopædia Britannica, 16 октомври 2019. Посетен на 14 април 2020.
  3. Brook 1998, с. 216.
  4. Lim 2014a, с. 34 – 35.
  5. Nathan 2001.
  6. D. Zhao 2001, с. 171.
  7. Saich 1990 , с. 172.
  8. а б Thomas 2006.
  9. Miles 2009.
  10. Dube 2014 .
  11. Miles 1997 , с. 28.
  12. Bodeen, Christopher. Prosperity, repression mark China 30 years after Tiananmen // 3 юни 2019. Архивиран от оригинала. Посетен на 3 юни 2019.
  13. Consequences .
  14. Goodman 1994 , с. 112.