Сергей Герджиков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Сергей Герджиков
Роден
1956г.
с. Беден

Националност  България
Работил в философ

Сергей Стоилов Герджиков е български философ, пътешественик и алпинист. Той е доктор на философските науки и професор във Философски факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“. Преподава дълги години философия на науката в специалност Философия. Научните му интереси са във философия на науката, онтология, антропология, философия на културата и на Изтока, философия на езика. Научните му изследвания са реализирани в над 140 научни трудове и учебници, сред които 13 монографии и около 120 научни студии и статии към 2021. Съставител и преводач е на 4 антологии. Автор е на над 25 учебници и помагала по философия и гражданско образование за средното училище. Дълги години чете лекции по методика на философията в училище във Философски факултет на СУ. Автор е на 3 книги – пътеписи и на 10 малки пътеписи. От 1987 в печата излизат и негови публицистични статии, а от 2018 – разкази.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Сергей Герджиков е роден през 1956 г. в с. Беден, Смолянски регион, където завършва основно образование в ОУ „Васил Левски“ през 1971 г.[1]. Интересът към философията се появява по време на ученето в електротехникума в Пловдив (1971 – 1975). Приет е в сп. Философия в Софийския университет и следва в периода 1975 – 1979 г. Завършва едновременно философия и социология. След това печели два конкурса за редовен асистент в Пловдив, но избира да продължи във Философския факултет на СУ, катедра „Философия“, като печели редовна докторантура. На втората година печели конкурс за редовен асистент по философия в катедрата. През 1987 г. защитава дисертацията си „Живот и научна рационалност“ за доктор по философия (кандидат на философските науки). През 1989 г. е избран за доцент по философия на науката към катедра „Философия“ и започва лекции по философия в Биологическия факултет, а след това поема курса „Философия на науката“ във Философския факултет на СУ. Специализира в МГУ в периода октомври 1985-юни 1986. Защитава докторска дисертация през 1997 г., а през 2000 г. е избран за професор по философия на науката.[2] От 1983 се занимава активно с алпинизъм, пътува, пътешества и катери в над 40 страни. През 1998 г. участва на XX световен конгрес по философия в Бостън с доклад на тема: „Граници на науката“. Има участия в международни конференции, научни проекти и специализации. През 2001 – 2002 е в Япония, Киото, университета „Ханацоно““, със спечелен конкурс за стипендия по проекта „Zen & Limits of Science“. След две години отново е в Япония за специализация към университета Tokai.

Образование [3][редактиране | редактиране на кода]

  • Археология – магистър: Софийски университет, 2014 – 2017
  • Философия на науката – докторантура: Софийски университет, 1980 – 1981
  • Философия – магистър: Софийски университет, 1979
  • Социология – магистър Софийски университет, 1979

Научни степени и звания [4][редактиране | редактиране на кода]

  • Доктор на философските науки: Софийски университет, 1998
  • Доктор по Философия: 1987
  • Професор по Философия на науката: Софийски университет, 2000
  • Доцент по Философия: Софийски университет 1989
  • Главен асистент: Софийски университет, 1986
  • Старши асистент: Софийски университет, 1983
  • Редовен асистент, Софийски университет 1981

Длъжности [5][редактиране | редактиране на кода]

  • Ръководител катедра „Философия“ – ФФ на СУ: 1993 -1999
  • Член на Факултетен съвет – ФФ на СУ: 1993 – 1999
  • Член на Специализиран научен съвет по философия – БАН: 1994 – 1998

Научни награди [6][редактиране | редактиране на кода]

  • Награда на Философски факултет на СУ за книга на годината – 2001 г. (Научното обяснение на света, 2000)

Специализации и визити в чужбина[7][редактиране | редактиране на кода]

  • „Cross-cultural Experience“ – Tokai University, 2004
  • „Zen and the Limits of Language“ – Hanazono University, Kyoto, by invitation of International Research Institute for Zen-Buddhism, 2001 – 2002.
  • Popper’ seminar – Central European University, 1997
  • Московский государственый Университет, 1985 – 1986[8]

Пътешествия, алпинизъм, параплан и гмуркане[редактиране | редактиране на кода]

Сергей Герджиков пътешества сам, семейно и с приятели за изкачвания в над 40 страни. Занимава се активно с алпинизъм от 1983 г. в дружество „Черни връх“ и става председател на клуба по алпинизъм (1985). През годините прави повече от 200 категоризирани алпийски изкачвания по стените в България (Рила, Враца, Пирин, Дряново, Ерма и др.). Има две премиерни изкачвания: на „Беледие хан“ и на „Дяволските игли“. По време на специализация изкачва вр. Елбрус в Кавказ (5642 м) на 4.06.1986 г. [9]

По време на специализацията си в Киото, Япония, изкачва вулканичната планина Фуджи-сан (3776 м.) на 3.05. 2002, при зимни условия. След това пътува до Китай, Шанхай, и катери Хуаншан (Жълтата планина) в района на Танкоу. Прекосява Китай от изток на запад (5000 км) и преминава в Пакистан, където се изкачва до базовия лагер на Нанга Парбат (Ракхиотска стена) – 4600 м. Прави трекинг и по Западната (Диамирска) страна на Нанга Парбат до базовия лагер.

През 2008 опитва летене с парапланер и рафтинг по Струма.[10]

Философия[редактиране | редактиране на кода]

Онтология[редактиране | редактиране на кода]

Централно значение във философията на Сергей Герджиков заема идеята за света като жизнен поток. В опозиция с редица традиционни метафизики тук действителното не се схваща като йерархия от същности или абсолютно дадено. Светът бива „осветен“ и оформен в жизнения процес на човека като жива форма. Негова форма е редът, който организмите синтезират, противостоейки на хаоса и ентропията. Да живее един организъм означава да „светува“ – да ре-синтезира свят[11] в актовете на възприятието и в динамиката на своята дейност. Като следствие от това опитът не е образ на света, а самият свят, както бива живян, светуването – една оригинална философска позиция, която има важни последици за онтологическите и епистемологическите теми и дискусии. Тя лежи в основата на няколко новаторски решения на българския философ по казусите на субект-обектната дихотомия, отношението между дух и материя, опозицията дадено и създадено (реално – виртуално), скептицизма относно познанието и делението култура – природа, проблема за смисъла и значението и др. Животът, който в концепцията се явява философският хоризонт за проумяване на света, С. Герджиков определя като „неразчленен преживяван смисъл и осветен от него, но зададен отвън ред, на спонтанен поток и природна или сътворена форма, очертана от подредени значещи единици – текст. “[12] Най-съществена характеристика на живота е спонтанният синтез на подредби, противостоенето на разпадането и ентропията. Понятието за ред е дефинирано като придаване на определеност чрез отнасяне в жизнен процес – ресинтез на жива форма. В отношенията неподредените елементи на опита биват свързани и придобиват смисъл. Редът редуцира информацията и така оптимизира разхода на енергия. В по-късни текстове[13] при анализ на специфичния за науката начин на подреждане на света, С. Герджиков придава формален вид на понятията за ред и смисъл със средствата на информационни и математически дефиниции за релации. В методологичен план от голямо значение за развитата концепция е тезата, че „…относителността не е хлъзгава почва, която ни носи към релативизъм. Всяка определеност се получава с отнасяне и нещата са такива, каквито са техните релации (в тях и с другите неща).“[14]

Философия на науката[редактиране | редактиране на кода]

Концепцията във философия на науката, която се оформя, очертава и уточнява от самото начало на научната кариера на Сергей Герджиков, може да се нарече „релационна“ в най-широк смисъл. Научното изследване се разбира като „релационно подреждане“[15]. То е аналогично на попълване на пъзел с корелирани символни единици. Описанието и обяснението като усилено описание, се осъществяват чрез прилагане на релации на зависимости (функции) между множества данни. Данните гравитират към сетивните феномени и така науката запазва емпиричен смисъл. В монографиите Граници на науката (1995) и Научното обяснение на света (2000) Сергей Герджиков очертава формата и границите на науката като дейност по подреждане на опита в организирана структура, от която е отстранена субективната перспектива на отделния познаващ. Обект на науката е светът, но не като някакъв изкуствен философски универсум, а като споделен жизнен опит, определен от специфичната човешка форма. Това е светът като природа, „първата подредба“, върху която се създават различните артефакти, включително и тези на науката. Корените на научната рационалност са потърсени в постоянната връзка с този свят и в стремежа неговият ред да бъде „усилен“.

В студията „Научното изследване като релационно подреждане“ научното изследване е определено като „релационно подреждане“, което се корени в селекции от релевантни данни – стойности. Те се подреждат чрез създавани за целта матрици за тяхното свързване в протоколи. Матрицата се развива в посока повишаване на организацията („усилване“). Тя е концептуален модел за организиране на данните във все по-силни зависимости между тях[16].

През 1985 г. Сергей Герджиков представя оригинална авторска концепция за научното обяснение, в центъра на която стои т.н. „матричен модел на научното обяснение“ .[17] Моделът е по-късно доразвиван, формализиран и поставен в контекста на схващанията на българския философ за спецификата на самото научно изследване. В него е експлициран начинът, по който в установените от науката връзки между структурите и процесите в света се крие възможността за тяхното обяснение. Научното обяснение в матричния модел е форма на „информационна редукция“ чрез употребата на установена в матрица зависимост[18]. При обяснението се разкрива как една стойност е зависима от други, т.е. как отделните данни в експланандума са дефинирани от данните и зависимостите в експлананса. В научното изследване информацията се подрежда в йерархия от функционални зависимости в посока към все по-висок ред и систематичност. Данните, изразени в по-ниските нива на информационната система, намират обяснение чрез матрици от по-високите функционално определени нива. По този начин една установена зависимост може да намери обяснение чрез друга. Съществено предимство на модела е подвеждането на различните фактори с обяснително значение, разглеждани във философските концепции, под обща концептуална рамка.

Антропология[редактиране | редактиране на кода]

Онтологичната концепция на Сергей Герджиков обосновава схващанията му в областта на антропологията. За анализа основно значение има прокараното от българския философ разграничение между реално и виртуално. Реален е човешкият свят като жизнен поток и „феноменално единство от преживявани форми“ [19]. Спецификата му е разгледана в монографията Формата на човешкия свят (2010) и нейното продължение, книгата Светуване (2010). При анализа на отделните светови модуси са преразгледани основни философски понятия: свят – живот, ментално – физическо. Светът на реалното е определен от органичната форма на човека и е еднакъв за всички хора, доколкото са човешки същества. През него човек се ражда, живее и умира в една реалност, в която животът е потопен (физическа реалност). Той се преживява като собствено възприятие, мислене-говорене и действие. Неговата динамична жива форма е постоянно възпроизвеждана в актовете на живеенето. Особеност на концепцията е, че живеещият се открива външно като живо тяло, а вътрешно (непосредствено) – в съдържанието на преживяваното, в неговата ограниченост и неотстранимост. Това е определение за свят отвъд опозицията субект – обект.

Реалното е безотносително, то се живее непосредствено и не може да бъде отменено или заличено. В неговия поток обаче човек синтезира смислови форми – създава и влага образи, символи и знаци, които усилват естествения ред и служат за неговото овладяване. Всичко създадено по този начин чертае сферата на виртуалното. Виртуални са не само симулациите, образите и свободните творения, но и останалите артефакти – знаковите системи (думи и числа), оръдията, нормите и правилата. Смисълът, който съставя "тъканта" на виртуалното, се продуцира чрез отнасяне – „Всяко определение е отношение.“[20]. Така например едно парче плат е реално като къс материя, но е дреха като артефакт със смисъл: значение или функция, т.е. дреха е в отношение към една култура, създадена от човешки същества. Това концептуално решение, което радикално разширява сферата на виртуалното, дава възможност за по-ясно отличаване на идея от предмет и има основно методологично значение за антропологичните изследвания на Сергей Герджиков. То е средство за преодоляване на релативизма, тъй като дава възможност да се установи ясно в отделните случаи кое е обект и кое – описание и образ. Когато реално и виртуално се смесят, виртуалното се приема за реално, а това обособява една култура като отделен реален свят.

В ранен вариант философската антропология се разработва в темата за смъртта. Авторът осмисля личния си граничен опит в три плана: сънуване, рискуване, умиране. Смъртта е гранична реалия, която задава мащаб за осмисляне на живота.

Философски и научни книги и монографии[редактиране | редактиране на кода]

  • Дълбокото време. Монография плюс статии и студия. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2021. (550 с.)
  • Философия и наука. Сборник статии. УИ „Св. Кл. Охридски“, 2019.
  • Светуване. София: Екстрем, Изток-Запад, 2010
  • Формата на човешкия свят. София: Екстрем, Изток-Запад, 2010
  • Философия на относителността. София: Екстрем, УИ „Св. Кл. Охридски“, 2008
  • De-cogito. Отмисляне на измисления свят. София: Екстрем, 2007[21]
  • Богатствата на Бедан. София: Екстрем, 2005 (Селищна монография).
  • Научното обяснение на света. София: Екстрем, 2000[22]
  • Хаос и ред след комунизма. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 1998
  • Граници на науката. София: Екстрем, УИ „Св. Кл. Охридски“, 1995[23]
  • Лицата на смъртта. София: Просвета, 1995
  • Смъртен опит. София: Екстрем, 1994.
  • Феноменът комунизъм. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 1994[24]
  • Рационалност и биология. София: УИ „Кл. Охридски“, 1991

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Блог на Сергей Герджиков. //
  2. Блог на Сергей Герджиков. //
  3. Блог на Сергей Герджиков. //
  4. Блог на Сергей Герджиков. //
  5. Блог на Сергей Герджиков. //
  6. Блог на Сергей Герджиков. //
  7. Блог на Сергей Герджиков. //
  8. Блог на сергей Герджиков. //
  9. Герджиков, С. Алпийски дневник. Пловдив: Хермес, 2014, стр. 115.
  10. Герджиков, С. Алпийски дневник. Пловдив: Хермес, 2014, стр. 330 -333.
  11. Герджиков, С. Светуване. София: Екстрем, Изток-Запад, 2010, стр. 9.
  12. Герджиков, С. Рационалност и биология. София: УИ „Кл. Охридски“, 1991, 7.
  13. Герджиков, С. „Научното изследване като релационно подреждане“. Науката и жизненият свят. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Сергей Герджиков. УИ „Св. Кл. Охридски“, 2017, с. 11 – 58.
  14. Герджиков, С. Философия и наука. Сборник статии. София: УИ „Св. Кл. Охридски“, 2019, стр. 10.
  15. Герджиков, С. „Научното изследване като релационно подреждане“. Науката и жизненият свят. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Сергей Герджиков. УИ „Св. Кл. Охридски“, 2017, с. 11 – 58..
  16. Герджиков, С. „Научното изследване като релационно подреждане“. Науката и жизненият свят. Сборник в чест на 60-годишнината на проф. Сергей Герджиков. УИ „Св. Кл. Охридски“, 2017, с. 11 – 58..
  17. Герджиков, С. „Матричен модел на научното обяснение“. Философска мисъл, XLI, 10/1985, 90 – 100.. // .
  18. Герджиков, С. Матричен модел на научното обяснение – отново. Философия и наука, сборник статии. УИ „Св. Кл. Охридски. София: 2019, 385 – 402, 385.
  19. Герджиков, С. Формата на човешкия свят. София: Екстрем, Изток-Запад, 2010, стр. 10.
  20. Герджиков, С . Философия на относителността. София: Екстрем, УИ „Св. Кл. Охридски“, 2008, стр. 73.
  21. Рецензия: Анна Иванова De-cogito: Отмисляне на измисления свят. Философски алтернативи, 2007, 6, 222–225.
  22. Анализ в: Д. Елчинов. Две теории за научното обяснение в българската философия. ФА 2021, 4, с. 105-122.. // .
  23. Рецензия в: Янакиев, К. (1998). „Безжизнената наука”. Философски алтернативи, N 1, 42 - 51.. // .
  24. Колева,А. Картини на миналото, картини на бъдещето.Пловдив: "Страница", 2001, с. 222-224 (анализ на съдържание - отзив). // .

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]