Беден
| Беден | |
|---|---|
 Изглед към селото | |
  Беден  Беден | |
| Общи данни | |
| Население | 285 души[1] (15 септември 2022 г.) 6,23 души/km² |
| Землище | 45.762 km² |
| Надм. височина | 1141 m |
| Пощ. код | 4817 |
| Тел. код | 03049 |
| МПС код | СМ |
| ЕКАТТЕ | 03112 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Смолян |
| Община – кмет | Девин Здравко Иванов (БСП, ДПС) |
| Кметство – кмет | Беден Румен Каров (ДПС) |
| Беден в Общомедия | |
Беден е село в Южна България. То се намира в община Девин, област Смолян.
География[редактиране | редактиране на кода]
Село Беден се намира в планински район.
История[редактиране | редактиране на кода]
Според едно предание първоначално селото е в местността Долня Равня, където имало 4 – 5 колиби, чиито жители са наричани „бедняците“. Добитъкът на тези колибари пасе сам, без пастири, на сегашното място на село Беден, където ливадите са по-добри. Обилната паша задържа добитъка, той не се прибира при стопаните си и тогава колибарите решават да се заселят на това място.
Съществуват няколко предания, които обясняват името на днешното село Беден. Първото гласи, че овчарят на селото е набеден, че откраднал мома от съседното село Лясково. Нещата стигат до съд. При разследването цялото село защитава своя съселянин, който в крайна сметка е оправдан. Оправдани са и беденци, но остават „набедени“ и оттам идва името на селото. Според друго предание беденци са наклеветени (т.е. „набедени“) от жителите на съседното село Брезе, че уж си присвоили част от тяхното землище. Въпреки че са оправдани от съда, името на селото останало Беден. Трето предание е, че селото носи името си от бедната каменлива и непроизводителна земя.
Беден е наследник на средновековната крепост Бядън, чиито останки се намират край селото и наричана от местното население Бадан. Бядън е спомената на гръцки като Μπέαδνος (Бяднос) от Йоан Кантакузин в средата на 14 век като една от деветте родопски крепости, предадени от императрица Анна Савойска на българския цар Иван Александър заради обещаната българска помощ във войната срещу Кантакузин.[2][3][4]
С името Бедян селото се споменава за пръв път в турски регистър от 1576 г. В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 г., съставен в периода от 15 септември 1920 г. до 3 септември 1921 г., като вакъфско село се споменава и Беден (Beden).[5]
През 1959 г. в селото е открит средновековен християнски некропол от XI – XII в., а в землището му – следи от светилище на тракийския Херос, от антично селище и некропол от IV в., както и останки от манастир, разрушен през XVII в.
През османското владичество в България Беден е голямо село и административно принадлежи към Татарпазарджишката кааза. През 1872 г. в селото има 80 къщи. От 1878 до 1886 г. то попада в т. нар. Тъмръшка република. През 1920 г. в селото живеят 774 души, през 1946 – 1023 души, а през 1965 – 1037 души. [6] Според Българо-турската спогодба от 1886 г. селото остава към Турция. Влиза в България по силата на Букурещкия мирен договор 1913 г.. Според Любомир Милетич към 1912 г. населението на село Беден (Беденъ) се състои от помаци.[7]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ www.grao.bg.
- ↑ Johanni Cantacuzeni Historiarum Libri IV.: Graece et latine, v. 2, Bonnae, 1831, 406.
- ↑ Цончев, Димитър. Родопските средновековни крепости Κοσνικος и Μπεαδνος, в: Известия на Археологическия институт, Издателство на БАН, 1963, стр. 87 – 93.
- ↑ Иречек, Константин. История на българите, Издателство Наука и изкуство, София, 1978, стр. 351.
- ↑ Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 16 март 2009.
- ↑ Вълчев, Ангел. Тъмраш. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973. с. 342.
- ↑ Милетич, Любомир. Разорението на тракийскитѣ българи презъ 1913 г. София, Българска академия на науките; Държавна печатница, [1918]. с. 269.
| ||||||||
