Гьоврен
| Гьоврен | |
 Панорамен изглед от Гьоврен | |
  Гьоврен  Гьоврен | |
| Общи данни | |
|---|---|
| Население | 815 души[1] (15 март 2024 г.) 27,9 души/km² |
| Землище | 29,293 km² |
| Надм. височина | 1386 m |
| Пощ. код | 4811 |
| Тел. код | 030416 |
| МПС код | СМ |
| ЕКАТТЕ | 18424 |
| Администрация | |
| Държава | България |
| Област | Смолян |
| Община – кмет | Девин Здравко Иванов (БСП за България, ДПС; 2019) |
| Кметство – кмет | Гьоврен Шукри Саидов (ГЕРБ) |
| Гьоврен в Общомедия | |
Гьоврен е село в Южна България. То се намира в община Девин, област Смолян.
География[редактиране | редактиране на кода]
Село Гьоврен се намира в Югозападните Родопи на 14 km от гр. Девин и на 52 km от гр. Смолян. Селото има прекрасно южно изложение и е разположено около един от най-големите карстови региони в Родопите. Има изглед към много известни родопски върхове. Над селото е разположен връх „Каба таш“, на който се намира една от най-красивата дестинации за пешеходен, офроуд и селски туризъм. Каба Таш се намира на 1650 m надморска височина. Наблюдава се по-голямата част от Родопите, Пирин, Рила и част от далечните гръцки планини. Село Гьоврен е разположено между двете пещери „Дяволското гърло“ и Ягодинската пещера".
Икономика[редактиране | редактиране на кода]
Икономиката на Гьоврен е насочена най-вече към туризма, картофопроизводството, дърводобива и дървообработването. През лятото е застъпено и събирането на диворастящи гъби, билки и плодове (боровинки, малини, къпини, диви ягоди). Селото има стабилна икономика и малка безработица. Съществуват няколко шивашки цеха и ателиета. Текстилните цехове в селото и околността привличат евтина работна ръка, която е в изобилие.
История[редактиране | редактиране на кода]
Предполага се, че част от населението на село Гьоврен се отделя и образува днешните села Борино и Грохотно.
Селото влиза в границите на т. нар. Тъмръшка република от 1878 г. Според Българо-турската спогодба през 1886 г. то остава в пределите на Османската империя, но е върнато на България по Букурещкия мирен договор през 1913 г. Селото е опожарено от части на Българската армия през 1913 г., след въстание на местните жители, инспирирано от правителството на т. нар. Гюмюрджинска република.[2]
През 1872 г. в селото има 50 къщи. През 1920 г. в селото живеят 324 души, през 1946 – 516 души, а през 1965 – 735 души.[3]
В документ от главното мюфтийство в Истанбул, изброяващ вакъфите в Княжество България, допринасяли в полза на ислямските религиозни, образователни и благотворителни институции в периода 16 век – 1920 г., съставен в периода от 15.09.1920 до 03.09.1921 г., като вакъфско село се споменава и Гьоврен (Gökviran).[4]
В Гьоврен също е провеждан така нареченият възродителен процес, началото на който се поставя през декември 1975 г. и продължава до началото на 1990 г. Въпреки опитите за насилствено разделение на етносите толерантността се запазва.
Религии[редактиране | редактиране на кода]
Населението е изцяло съставено от мюсюлманска общност. Като има едно семейство, които са християни.
Население[редактиране | редактиране на кода]
Говорим език е турски и български език.
Обществени институции[редактиране | редактиране на кода]
Кметство село Гьоврен – кмет Снежана Чавдарова;[редактиране | редактиране на кода]
- Основно училище „П. К. Яворов“ – директор Ася Имамска;
- Детска градина „Радост“ – директор Руфие Шанова;
- Народно читалище „Светлина“ с фолклорен танцов ансамбъл с ръководител Невен Устов;
- Мюсюлманско джамийско настоятелство с централна джамия в селото и историческа джамия по пътя Тешел – Триград.
Културни и природни забележителности[редактиране | редактиране на кода]
Природна забележителност в местността „Каба таш“ е „Вълчи Камък“.
Редовни събития[редактиране | редактиране на кода]
- През годината се честват различни празници, най-значими от тях са двата байрама, които се празнуват на селския площад.
- Официален празник на селото е 1 юни. Всяка година се организира футболно първенство и други спортни мероприятия, в които участват различни отбори от студенти, фирми, училището и джамийското настоятелство.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ www.grao.bg
- ↑ Елдъров, Светлозар. Българската православна църква и българите мюсюлмани 1878 – 1944 г. Посетен на 15 декември 2010. Нов момент настъпва след 16 август, когато в Гюмюрджина турци и помаци провъзгласяват автономия за територията между Марица, Места и Арда и учредяват т. нар. „Независимо западно-тракийско правителство“ – всъщност опит да се закрепи османската власт в района. Очевидно не без моралната и материална подкрепа на автономисткото правителство в края на август и началото на септември 1913 г. в района на Дьовлен (Девин) избухва ново въстание, което обхваща и околните села в Западните и отчасти в Централните Родопи. Представителите на българските военно-административни власти са прогонени, в Доспатския район са убити свещеникът и секретар-бирникът, а в боевете край Палас и Смилян загиват един войник и двама милиционери. Със заповед на началника на 10-а пех. дивизия от 2 септември във въстаналия район е изпратен 39-и пех. полк със задача „да действува най-енергично и безпощадно за потушаване на въстанието“. На 12 септември командирът на полка майор Кръстев рапортува, че „това въстание е потушено, селата обърнати на пепелище, а останалото население избягало в горите и планините с цел да продължи борбата“. Изцяло са опожарени 8 села – Гьоврен, Балабан, Триград, Налбли, Дюшек-дере, Делиджелер, Кюстенджик, Бадолик, а в Дьовлен от 250 къщи остават здрави само 30. В селата Мугла, Грохотно, Беден, Брезе, Селча и др. „имало силно брожение и са се развивали тайно силни агитации за възстание“. Въстаническата агитация била пренесена дори сред помашките села в старите предели, като с. Фотен. В потушаването на въстанието в Родопите участват още 37-и пех. полк с щаб в Неврокоп и Скеченския отряд. Архив на оригинала от 2009-07-27 в Wayback Machine.
- ↑ Вълчев, Ангел. Тъмраш. София, Издателство на Отечествения фронт, 1973. с. 342. Архив на оригинала от 2011-10-27 в Wayback Machine.
- ↑ Radushev, Evgeni и др. Inventory of Ottoman Turkish Documents about Waqf Preserved in the Oriental Department at the St St Cyril and Methodius National Library. Part 1 – Registers. Sofia, IMIR, 2003. ISBN 954-8872-50-1. с. 202. Посетен на 15 декември 2010. Архив на оригинала от 2009-02-24 в Wayback Machine.
| ||||||||