Възродителен процес

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

„Възродителният процес“ е опит на Българската комунистическа партия да наложи насилствена асимилация на мюсюлманското население (турци, помаци, татари и роми). Това е наименованието, с което е известен в обществото процесът на системни репресии срещу тези социални групи и етноси. Възродителният процес започва в началото на 1970-те и продължава до края на 1980-те години на 20 век. Мерките за осъществяване на тази политика се състоят в принудителна смяна на арабско-турските имена с български, ограничения в използването на родния език от представителите на тези групи, насилствено ограничаване на техните традиционни обичаи и ритуали, и изповядването на тяхната религия.[1][2] Възродителният процес прекъсва протичащия преди него процес на постепенна интеграция и асимилация на мюсюлманите в България, предизвиквайки консолидацията на мюсюлманските общности и противопоставянето им на мнозинството.[3]

Предпоставки[редактиране | редактиране на кода]

Балканските съседи на България и особено Югославия, Турция и Гърция, отдавна имат последователна и брутална политика към останалите на териториите им след разпада на Османската империя чужди народностни групи, като ги депортират, разменят, прогонват и унищожават наведнъж или постигат това след десетилетие репресии и ограничения. Такива са съдбите на турското малцинство в Беломорска Тракия, на гръцкото в Мала Азия и Одринска Тракия, на арменското в Турция, на албанското и влашкото в Гърция, на българското мнозинство в Беломорието в Егейска и Вардарска Македония и Одринска Тракия. Накрая във времето от балканските войни до времето на т.нар. „Разведряване“ държавите направиха всичко възможно да се хомогенизират и да приключат във възможната степен този процес.

България до 1944 г., макар да не е абсолютно чужда на тези балкански политики, се интересува повече от сънародниците си в Беломорието и Македония, отколкото от единството на нацията вътре в страната. Причините за това са обективни. От припокриващите се национални землища на Балканите българското в най-голяма степен е включено в съседни държави, а българската държава в много по-малка степен включва чужди национални землища.

След 1944 г. през по-голямата част от тоталитарното си управление БКП има непоследователна политика към македонските българи, каракачаните, циганите християни, но най-вече към най-чувствителния национален компонент – българските мюсюлмани. Политиката се променя от брутални репресии, насилствена асимилация и параноична подозрителност, предоставяне на привилегии, усилено създаване на тюркоезична интелигенция и управленски кадри във всички ешелони, специални квоти в училищата и партийно-държавния апарат, издаване на масова периодична преса на турски (като „Yeni hayat“ и „Yeni ışık“[4]), новини на турски по БНТ, театрални постановки на турски, съпроводено от задължително връщане на турско-арабските имена и сегрегиращото облекло (например на сменилите ги преди 1947 г. цигани и българи мюсюлмани), отделяне на осезаема част от държавния бюджет за благоустрояване, развитие и индустриализация, инвестиции в т.н. „смесени райони“ за сметка на останалите, високи детски надбавки и други социални привилегии на многодетните мюсюлмански семейства.

Това поражда икономически, политически и социални последици. Икономическите включват намеренията за колективизация в селското стопанство и индустриализация на икономиката. Политическите са свързани от една страна с противодействие на амбициите на Турция за разширяване в западна посока, както и с работата на нейните служби, проникващи в България, но и с намерението на България да има подготвени управленски кадри при евентуална социалистическа или друг вид „революция“ в Турция, каквито са били вижданията и на Москва. От друга страна се цели ограничаването на влиянието на чуждата пропагандата отвъд Желязната завеса и за прокарване на социалистическата пропаганда. Социалните са свързани със съществуващата сегрегация сред тези малцинства и цикъла лошо образование – ниско заплащане – затваряне в общността – пренебрегване на образованието.

Не е напълно ясно дали комунистическият режим в България наистина вярва, че може в края на ХХ век да догони другите балкански държави в осъществяването на концепцията за „чиста нация“, както и дали не разединява нацията, като изсипва цялата си репресивна мощ върху една част от обществото в стремежа да респектира или да увлече всички останали, като така да отклони вниманието от надвисналите икономически проблеми.

Някои от причините за провеждането на Възродителния процес може да са: „искането за автономия на турците, възможна опасност от повтаряне на Кипърския вариант, растящата турска пропаганда, разрастване на ислямски фундаментализъм, а във вътрешен план спадът на раждаемостта на българите, съпроводен с двойно по-голям прираст сред турци и цигани“.[5]

Същност[редактиране | редактиране на кода]

Така нареченият възродителен процес представлява отнемане от страна на държавата на основни лични човешки права като правото на самоопределение и свободата на вероизповеданието. Понятието „възродителен процес“ е наложено от партийната върхушка в БКП и за пръв път се използва на среща на Политбюро на ЦК на БКП на 18 януари 1985 г.[6] като общо название на тези асимилационни политики. То се корени в официалната доктрина, че всички български турци са насилствено ислямизирани по време на Османската империя и „във вените им тече българска кръв“,[7] което, дори да е вярно от антропологическа гледна точка, с нищо не оправдава насилията над съвестта и физическия тормоз над туркоезичните българските граждани.

Конкретните мерки по осъществяването на тази политика, освен насилствената смяна на имената, включват и забрани и ограничения, засягащи основни права. Забранява се употребата на турски език. Ограничава се още по-драстично практикуването на исляма и посещението на джамии (по онова време християните в страната също нямат достъп до православните и католическите храмове). Традиционните мюсюлмански погребални ритуали са заменени със „социалистически“. Стриктно се прилага забраната за обрязването на мюсюлманските момчета. Забранява се носенето на традиционното облекло на представителите на мюсюлманската общност, особено на шалвари от жените.[8]

Развитие на процеса[редактиране | редактиране на кода]

Ранни асимилационни опити[редактиране | редактиране на кода]

Според данни, събрани от Тодор Г. Балкански[9] преди комунистическия режим има два значими периода на насилствено преименуване - през 1913 г. около 300 000 помаци, и през 1937 – 1944 г. около 80 000 помаци.

Преименувания на роми и помаци през 60-те и 70-те години[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Балкански отчита и няколко опита през комунистическия период[9]:

  • 1962 г. – непубликуван брой на циганите, но вероятно около 400 000;
  • 1964 г. – в неуспешния опит в Неврокопско са променени имената на десетина хиляди помаци;
  • 1970 – 1974 г. – променят имената си около 200 000 помаци;

Преименуване на турците през 1984 – 1985 година[редактиране | редактиране на кода]

Докато асимилационните мерки спрямо ромите и помаците са по-разтеглени във времето и според някои източници започват още през 1912 година[10], насилственото преименуване на турците се осъществява чрез мащабна кампания, предхождана от внимателна подготовка.[11]

Натискът за преименуване на турците започва от началото на 80-те години, когато то става изискване за назначаване на определени длъжности или извършване на административни услуги. От пролетта на 1982 до края на 1984 година са преименувани около 50 хиляди души, сред които и известен брой необхванати от предишните кампании цигани и помаци.[12]

„За замисленото масово преименуване репресивната машина на комунистическия режим се подготвя от края на 1983 г. и през цялата 1984 г. – актуализират се вътрешни заповеди в Министерството на вътрешните работи, така че да бъдат максимално пригодени към превантивни и репресивни действия на силите на реда при оказване на масова съпротива, извършва се мащабно превъоръжаване с модерно оръжие и техника за борба с безредици, на два пъти се увеличава числеността на състава, в първите месеци на 1985 г. се увеличават възнагражденията на щатния персонал и на агентурата. През януари 1985 г. Министерският съвет решава да се създадат Вътрешни войски с численост 2000 души. Вземат се мерки за осигуряване на необходимия капацитет на местата за задържане и по-специално на трудовия лагер в Белене.“</ref>. На 30 август 1984 г. „протурски“ терористи извършват Августовската терористична атака. Взривени са бомби в железопътна гара Пловдив и на аерогара Варна, като и на двете гари в този ден е планирано посещение на държавния глава Тодор Живков. Загива жена и 44 души са ранени. Общо извършените атентати са няколко, следствието на Държавна сигурност установява 3 виновници, които са осъдени на смърт и разстреляни през 1988 – 1989 г. (Някои смятат, но не е доказано, че са били предадени на Турция, вместо да бъдат убити.) Установено е официално, че и 3-та са били агенти на „Държавна сигурност“, което води до подозрението, че атентатите са осъществени от нея, за да аргументира репресиите.[13]

Кампанията за масово преименуване протича паралелно с масова смяна на личните документи в цялата страна във връзка с въвеждането на единен граждански номер.[12] Ескалацията, която започва на 24 декември 1984 г., продължава до февруари 1985 г.[14][15] В нея са ангажирани всички структури на администрацията, репресивния апарат и казионните организации на тоталитарния режим, като само за два месеца са преименувани над 800 хиляди души, като освен тях са обхванати и починали хора.[16]

Първоначално кампанията за преименуване обхваща Южна България, а решение за разширяването и в Северна България е взето на съвещание, проведено на 18 януари 1985 година. На него министър-председателят Георги Атанасов за пръв път използва наименованието „Възродителен процес“.[17]

Още самото начало насилственото преименуване предизвиква съпротивата на турското население, която на места прераства в открити демонстрации и бунтове. На 25 и 26 декември 1984 г. има демонстрации в селата Бенковски, Каялоба, Горски извор, Могиляне, Пресека и Добромирци, в резултат на които има и убити.[11] Има протести и на много други места в Източните Родопи, за потушаването на които е сформиран специален кризисен щаб. Активирани са Българската Народна армия и силите на МВР. На 17, 18 и 19 януари 1985 г. са бунтовете в Ябланово край Котел, които са потушени след намесата на танкови войски на Трета Българска Армия. Михаил Иванов[11] посочва общо около 13 – 15 000 протестиращи в десетина села. Загиват 8 души (включително едно бебе), стотици са бити и задържани, а 517 човека са изпратени в лагера в Белене.

След 1985 г. съпротивата добива организирани форми. На 9 март 1985 г. на гара Буново от протурски терористи е взривен вагонът за майки с деца на влака София-Бургас. При Атентата на гара Буново загиват 7 души – 3 деца и 4 жени, тежко ранени са 9 души (включително 2 деца). Във Варна през 1985 г. е образувана организацията „Турско национално-освободително движение в България“.

Събития от края на 80-те години[редактиране | редактиране на кода]

В края на 80-те години сред управляващите нарастват притесненията от провал на кампанията за преименуване на турците, която довежда до консолидиране на турската общност и противопоставянето ѝ на режима, както и от задълбочаващи се външнополитически проблеми. Докато някои партийни функционери предлагат смекчаване на мерките, водещата линия, поддържана най-активно от Тодор Живков, е за тяхното задълбочаване, като се разглеждат възможности за разселване на турски семейства в други части на страната и изпращане на децата в интернати.[18]

Втора отчетлива вълна от съпротивителни действия се развива в периода 1988 – 1989 г. Тя изиграва значителна роля за оформянето на открито гражданско противопоставяне на комунистическия режим в последните му години.[19][20] Повечето от формиращите се в контекста на Перестройката дисидентски групи – Независимо дружество за защита правата на човека, Независим профсъюз „Подкрепа“, „Комитет 273“, Клуб за подкрепа на гласността и преустройството, „Екогласност“ – се обявяват срещу Възродителния процес.[21] През втората половина на 1988 г. несъгласни с Възродителния процес турци и помаци се присъединяват към Независимото дружество за защита на правата на човека. На 13 ноември 1988 г. е учредено Демократичната лига за защита на правата на човека в България с председател Мустафа Юмер и секретари Сабри Искендер и Али Орманлъ. През април 1989 г. в Джебел е основано „Дружество за подкрепа – Виена 89“.[11] Исканията на тези организации и техните членове за гарантиране на малцинствените права в България получават гласност основно чрез изявления в западни радиостанции като Свободна Европа, Дойче веле и Би Би Си.

Тези сдружения са в основата на „Майските събития“ от 19 до 27 май 1989 г., разразили се главно в Североизточна България, които се изразяват в гладни стачки, походи, демонстрации, митинги, и които са своеобразна кулминация на борбата на турското население в България за демокрация и човешки права. Целта е да се привлече вниманието на световната общественост и специално на симпозиума на ОССЕ „Свободата на духа и човешките измерения в Европа“ в края на май 1989 г. в Париж[22]. Михаил Иванов посочва, че от 19 до 27 май 1989 г. около 25 – 30 000 демонстранти излизат в цяла североизточна България. [23] По-късно, през 1994 г. пред разградския в. „Гледище“, Ахмед Доган посочва, че сред протестиращите е имало 9 загинали, а стотици са били бити и задържани. Един войник е пребит с камъни и умира, друг е наръган с нож, но оцелява. Според свидетелства на войници, участвали в потушаването на размириците, те не са знаели къде и защо ги водят. Войниците, които са на наборна служба – задължителна служба в армията за срок от две години, са били качвани в камиони с брезентово покривало и са пътували десетки и стотици километри до мястото на размириците, без да знаят каква задача ще им бъде възложена.[24]

Непосредствено след Майските събития няколкостотин активни участници в протестите и други смятани за неблагонадеждни турци, главно представители на интелигенцията, са експулсирани в Югославия, Унгария и Австрия. На 29 май Тодор Живков произнася дълга реч по телевизията, в която призовава Турция да отвори границата си, за да могат желаещите български турци да напуснат страната, и ва 3 юни турското правителство приема предложението. През следващите седмици започва кампания за прибързано изселване под натиск на около 1/3 от засегнатото население. Официалната позиция на режима е, че става дума не за изселване, а за туристически пътувания, поради което кампанията обикновено е наричана с евфемизма Голямата екскурзия.[25]

Властите виждат изселването като единствен изход от създадената ситуация. Тодор Живков, определяйки отварянето на границата като основна причина за прекратяването на протестите, заявява: „Ако ние не изведем 200 – 300 хиляди души от това население, след 15 години България няма да я има“.[26] През юни-август изселването обхваща около 360 хиляди души, като други 400 хиляди български турци са подали заявления за получаване на паспорти.[27] Изселените разполагат с много малко време, в което да съберат личните си вещи, но не и да организират продажбата на имотите си. Много от тях остават и до днес в Турция, след като са преминали границата с каруци, които теглят сами. Повечето от имотите им са незаконно заграбени от държавата.[28][29] Турското правителство е неподготвено за приемането на такъв брой бежанци и, изправено пред хуманитарна криза, затваря границата на 21 август, въпреки протестите на опозицията и общественото мнение.[30]

Около 40 хиляди изселници се връщат обратно в България преди изтичането на тримесечните им визи, а до края на 1990 година, когато след падането на БКП от власт преминаването на границата се улеснява, броят им достига 150 хиляди души (около 40% от заминалите).[27]

Връщане на имената[редактиране | редактиране на кода]

В края на 1989 г. след 10-ноемврийския пленум в столицата и по площадите на мюсюлманските села в цяла България започват протести с искания за връщане на имената. В резултат на това на 29-и декември 1989 година извънреден пленум на ЦК на БКП приема решение за връщане имената на българските мюсюлмани. Оттогава мюсюлманите в България отбелязват 29 декември като Куртулуш Байрам или Празник на освобождението[31].

Последствия[редактиране | редактиране на кода]

По време на Възродителния процес насилствено са сменени имената на 850 000 мюсюлмани. По време на съпротивата на протести излизат общо около 40 000 души (13 – 15 000 в 24 декември 1984 г. -19 януари 1985 г. и 25 – 30 000 в периода 19 – 27 май 1989 г.), има бити, интернирани, над 1000 са хвърлени в затвори и в концентрационния лагер Белене, десетки са ранени, убити са 29 души (от които 8 жертви на терористични актове и трима терористи) – 1 жена при атентата на гара Пловдив от 30 август 1984 г., 8 протестиращи (включително 1 бебе) в периода 24 декември 1984 г. – 19 януари 1985 г., 7 (4 жени и 3 деца) при атентата на гара Буново, трима са разстреляни като терористи през 1988 г., 9 протестиращи и 1 войник загиват в периода 19 – 27 май 1989 г. [32]

Според Ибрахим Карахасан-Чънар идеолози на Възродителния процес са Тодор Живков, Милко Балев, Георги Атанасов, Пенчо Кубадински, Стоян Михайлов, Александър Лилов, Димитър Стоянов, Петър Младенов, Георги Танев, а от партийния елит на българските турци Шукри Тахиров (Орлин Загоров), Сюлейман Гавазов, Али Алиев, Фахредин Халилов (Камен Калинов), Юсеин Мемишев, Мустафа Мюслюмов, Мехмед Бейтуллов (Максим Благоев), Исмаил Джамбазов и други.[33]

Възродителният процес предизвиква силно охлаждане в двустранните отношения между България и Турция, като двете страни започват пропагандна война, уличайвайки се една друга в проблеми с малцинствата и по други теми и опитвайки се да ангажират в спора други страни. С времето той довежда България до международна изолация, като страната е критикувана от западни медии и правозащитни организации и множество мюсюлмански страни. След началото на Перестройката Възродителният процес започва да се превръща в тежест и за българо-съветските отношения.[34]

Масовото изселване от 1989 година намира широк отзвук в световния печат, създавайки впечатление за стопански и политически хаос в страната. В резултат на това повечето западни банки прекратяват отпускането на нови кредити на българското правителство, което вече се намира в тежко финансово положение, и предизвикват финалната ескалация на Дълговата криза от 1987-1994 година.[35]

Съдебен процес[редактиране | редактиране на кода]

През 1991 г. заради Възродителния процес са повдигнати обвинения срещу тогавашни държавни ръководители и членове на Политбюро на ЦК на БКП: Тодор Живков – председател на Държавния съвет и генерален секретар на БКП, ген. Димитър Стоянов – министър на вътрешните работи, Петър Младенов – министър на външните работи, Георги Атанасов – министър-председател, и Пенчо Кубадински. Първоначалният състав на обвинението е чл. 162, ал. 1 от Наказателния кодекс и се отнася до проповядване и подбуждане на расова и религиозна вражда. През 1993 г. обвинението е заменено с ново, формулирано като „престъпление по служба“.

През следващите години делото е разделено на 5 отделни дела. През февруари 1995 г. Военната колегия на Върховния съд, при поредно връщане на делото за доразглеждане, издава изрично указание да бъдат разпитани всички, които имат отношение към репресиите в периода 1984 – 1989 г. Това значително забавя и затруднява по-нататъшните следствени действия. В края на 1997 г. обвинителният акт е внесен, но след няколко месеца състав на Върховния касационен съд връща делото за доразследване с аргумента, че това указание не е изпълнено.[36]

През 1998 г. делото е прехвърлено от прокуратурата на въоръжените сили към Софийската военноокръжна прокуратура заради промяна в Наказателно-процесуалния кодекс.[36] В началото на 2007 г. има изказвания от прокуратурата, че делото може да бъде прекратено заради изтичане на давността.[37]

Междувременно обвиняемите Кубадински (1995), Живков (1998), Стоянов (1999) и Младенов (2000) умират.

Декларация на НС[редактиране | редактиране на кода]

На 11 януари 2012 година Народното събрание приема декларация, внесена от Синята коалиция, с която се осъжда опитът за насилствена асимилация на българските мюсюлмани.[38]

В нея се казва: „Обявяваме прогонването на над 360 000 български граждани от турски произход през 1989 г. за форма на етническо прочистване, извършено от тоталитарния режим“[39].

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Улрих Бюксеншюц (2000) Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944 – 1989), IMIR, с. 141, вж. Таблица 31: Оценка на партийни членове за мерките във връзката с „Възродителния процес“ към края на 1989 г.
  2. Български хелзинкски комитет The Human Rights of Muslims in Bulgaria in Law and Politics since 1878 (доклад): „In addition to the religious rights restrictions, there were restrictions on the use of mother tongue as well. The central Party authorities charged all state entities and their staff with supervising and guaranteeing the sole use of Bulgarian language by all Bulgarian nationals, at all levels of public and private life (point 6).“ Текстът се позовава на: Addendum to Decision No. 1019a of Politburo of CC of BCP from 19 June 1984 (pp. 32 – 3) (No archive indication of this document)."
  3. Груев 2008, с. 195.
  4. http://tr.wikipedia.org/wiki/Yeni_Işık
  5. Карахасан-Чънар, И. Етнически малцинства в България, Изд. Лик, 2005, с. 215
  6. СОЦИАЛИЗЪМ. Хронологична таблица – Министерство на външните работи, 20 юни 2007
  7. ((en)) Center for Documentation and Information on Minorities in Europe – Southeast Europe: (CEDIME-SE) Turks of Bulgaria, p. 7
  8. ((en)) Center for Documentation and Information on Minorities in Europe – Southeast Europe: (CEDIME-SE) Turks of Bulgaria, p. 7
  9. а б Възродителни движения и Възродителни процеси. Ономия и онимия, етнонимия, етнографонимия, антропонимия
  10. Евгения Иванова, „Не е за­дъл­жи­тел­но да се из­вин­ява­те, гос­по­дин ми­нис­тре!“, публикация в сайта на Българския хелзинкски комитет: „Въ­зро­ди­тел­ният­“ про­цес, свеж­дан в ма­со­во­то съз­на­ние са­мо до фи­на­ла си – съ­би­тия­та от 1984 – 1985, всъщ­ност за­поч­ва от 1912 г. и про­дъл­жа­ва с раз­лич­на ин­тен­зив­ност до 80-те го­ди­ни. Най-ос­три­те му „въ­зпа­ле­ния­“ след­ват 30-го­ди­шен ци­къл – 1912, 1942, 1972. Ста­ва ду­ма са­мо за по­ма­ци­те, към кои­то – в пе­рио­да на со­циа­лиз­ма – са при­ба­ве­ни ро­ми и та­та­ри."
  11. а б в г За тези събития трябва да пише в учебниците – интервю с Михаил Иванов. // Медиапул, 2009-03-22. Посетен на 2014-01-18.
  12. а б Груев 2008, с. 129.
  13. МИХАИЛ ИВАНОВ. ДОКУМЕНТАЛНИ СТРАНИЦИ ЗА „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС“ (1984 – 1989). // omda.bg, Публикувано в списание „Обектив“, брой 161, ноември-декември 2008 г. и брой 162, февруари 2009 г.. Посетен на 2014-01-18.
  14. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944 – 1989), IMIR, с. 106. Цитиран е следния текст от доклад на министър-председателя Георги Атанасов за хода на процеса: „Това не беше стихиен, а организиран процес, който се съпровождаше с непрестанна и целенасочена политическа и организаторска работа на окръжния и общинските комитети на партията, под ръководството лично на първия секретар на окръжния комитет другаря Георги Танев. (...) Под въздействие на обстановката в Кърджалийски окръг, в други окръзи се създадоха допълнителни възможности, не само да се разгърне, а по същество и да завърши замяната на турско-арабските имена с български.“
  15. Груев 2008, с. 139.
  16. Груев 2008, с. 139 – 140.
  17. Груев 2008, с. 142.
  18. Груев 2008, с. 163 – 166.
  19. Медиапул: Съпротивата на турците бе катализатор и за нашите меки интелигентски акции – интервю с Антонина Желязкова
  20. ((en)) Magdalena Elchinova Ethnic discourse and group presentation in modern Bulgarian society, p. 59. In: Development and Society, Volume 30 Number 1, June 2001, pp. 51 – 78
  21. Груев 2008, с. 176.
  22. Системата срещу гражданите, част втора, раздел ІІІ „Насилието“, сборник с интервюта на Румяна Узунова по Свободна Европа от 1989 г.. // Фондация „Желю Желев“, omda.bg. Посетен на 17 март 2015.
  23. МИХАИЛ ИВАНОВ. ДОКУМЕНТАЛНИ СТРАНИЦИ ЗА „ВЪЗРОДИТЕЛНИЯ ПРОЦЕС“ (1984 – 1989). // omda.bg, Публикувано в списание „Обектив“, брой 161, ноември-декември 2008 г. и брой 162, февруари 2009 г.. Посетен на 2014-01-18.
  24. Христо Христов. Президентът Росен Плевнелиев: Комунистическият режим потъпка българския национален идеал. // desebg.com, 2014-05-20. Посетен на 2014-07-26.
  25. Груев 2008, с. 183 – 185.
  26. Груев 2008, с. 185.
  27. а б Груев 2008, с. 193.
  28. Чавдар Маринов*, из книгата „История на Народна република България. Режимът и обществото„. „Възродителният процес“ и „голямата екскурзия“ (1984 – 1989 г.). // bulgaria1989, 2010-02-12. Посетен на 2014-01-18.
  29. Алексей Кальонски. 1989 – Майските събития и „Голямата екскурзия“. // Либерален преглед, 2009-12-31. Посетен на 2014-01-18.
  30. Груев 2008, с. 188.
  31. Възпоменателен митинг и курбан Куртулуш Байрам в село Абланица. // Посетен на 16 март 2015.
  32. Малцинствената политика в България. Политиката на БКП към евреи, роми, помаци и турци (1944 – 1989), IMIR, с. 114.
  33. Карахасан-Чънар, И. Етнически малцинства в България, Изд. Лик, 2005, с. 213 – 214
  34. Груев 2008, с. 144 – 145, 148 – 151.
  35. Аврамов, Румен. Пари и де/стабилизация в България 1948 – 1989. София, Сиела, 2008. ISBN 978-954-28-0339-3. с. 221-222.
  36. а б Медиапул: Справка на Главна прокуратура за делото по „Възродителния“ процес – 3 юли 2003
  37. Христо Христов, Късата памет за т.нар. възродителен процес в. Дневник, 06 февруари 2007
  38. Парламентът осъди насилствена асимилация на българските мюсюлмани през комунизма. // Дневник, 2012-01-11. Посетен на 2012-01-12.
  39. НС най-накрая осъди „Възродителния процес“ и настоя за приключване на делото. // Медиапул, 2012-01-11. Посетен на 2013-06-07.
Цитирани източници
  • Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914.

Външни препракти[редактиране | редактиране на кода]