Права на човека

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Човешки права)
Направо към: навигация, търсене

Правата на човека са етични принципи или социални норми, които задават определени стандарти на човешко поведение и са защитени като законови права от местното и международно право.[1] Обикновено те се разглеждат като неотчуждими[2] фундаментални права, които „всяка личност притежава по рождение, само защото тя или той е човешко същество“,[3] и които са „присъщи на всички човешки същества“,[4] независимо от тяхната националност, местоположение, език, религия, етнически произход или някакъв друг статус.[2][5] Те са приложими навсякъде и по всяко време в смисъл, че са универсални,[1] и са егалитарни в смисъл, че са еднакви са всеки човек.[2][5] Изискват съчувствие и върховенство на закона[6] и налагат на всяка личност задължението да уважава правата на другите хора.[1][2] Те не трябва да се отнемат, освен в резултат на справедлив процес и въз основа на конкретни обстоятелства.[2] Например, правата на човека могат да включват свобода от незаконно задържане, мъчения или екзекуция.[7]

Доктрината за правата на човека е крайъгълен камък на съвременната световна политика, оказвайки значително влияние върху международните отношения, международното право, дейността на глобалните и регионални институции, политиката на отделните държави и работата на неправителствените организации.[8][2] Въпреки това тя продължава да предизвиква значителен скептицизъм, както и спорове за обхвата, характера и оправдаността на човешките права. Точното значение на термина „права“ е противоречиво и е предмет на продължаващи философски спорове.[9] Макар да има консенсус, че правата на човека включват широк кръг права,[4] като правото на справедлив процес, защитата от робство, забраната на геноцида, свобода на словотосвободата на словото[10] или правото на образование, няма съгласие кои от тези конкретни права трябва да бъдат включени в общата рамка на правата на човека.[1] Според някои автори дефиницията на правата на човека трябва да е относително тясна, за да се предотвратят най-тежките нарушения, докато други се застъпват за по-високи изисквания.[1]

Идеята за правата на човека се развива едва в последните няколко столетия,[11] докато правната система преди това се основава на „сложни системи от задължения... представи за справедливост, политическа легитимност и човешко благоденствие“, която е изцяло независима от концепцията за права на човека.[12] Неин предшественик е идеята за естествените права, която води началото си от средновековната школа на естественото право, придобива известност в епохата на Просвещението с работите на философи като Джон Лок, Франсис Хътчисън и Жан-Жак Бюрламаки и играе важна роля в политическия дебат на Американската и Френската революция в края на XVIII век.[6] На тази основа през втората половина на XX век се развива съвременната система на правата на човека,[13] като подтик за това дават насилията на Втората световна война и Холокоста.[6] Кулминация на процеса е приемането на Всеобщата декларация за правата на човека от Общото събрание на Организацията на обединените нации в Париж през 1948 година.

Всички хора се раждат свободни и равни по достойнство и права. Те са надарени с разум и съвест и следва да се отнасят помежду си в дух на братство.

— Член 1 на Всеобщата декларация за правата на човека на Организацията на обединените нации

История[редактиране | редактиране на кода]

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

Цилиндърът на Кир от VI век пр. Хр. понякога е сочен като първата харта на правата на човека

Въпреки че идеите за права и свободи присъстват под една или друга форма през по-голямата част от историята на човечеството, те се различават значително от съвременната представа за правата на човека. Според Джак Донъли в древния свят „традиционните общества обикновено имат сложни системи от задължения... представи за справедливост, политическа легитимност и човешко благоденствие, които целят да постигнат човешко достойнство, благоденствие или благосъстояние напълно независимо от правата на човека. Тези институции и практики са алтернативи, а не различни формулировки на правата на човека.“[14]

Концепцията за универсални права на човека не е позната в древните цивилизации, като Древна Гърция, Древен Рим, Древна Индия, Древен Китай. Така например, в тях робството е приемано за естествено състояние.[11] Макар корените на идеята за права на човека да могат да се проследят до стари документи, като Конституцията на Медина (622), „Рисала ал-Хукук“ (659 – 713) или „Магна Харта“,[1] средновековните харти не дават универсални гаранции за правата на човека, а представляват ограничени правни споразумения, отговарящи на изискванията на конкретна политическа ситуация.[15] Самото понятие за права в различните езици не съществува преди 1400 година.[11]

XVI-XVIII век[редактиране | редактиране на кода]

Законът за правата, приет от английския парламент през 1689 година
Декларацията за правата на човека и гражданина, приета от Националното събрание на Франция през 1789 година

Коренът на съвременната представа за правата на човека може да бъде проследен до новата европейска история – Ренесанса и Реформацията, съпътствани от отслабването на феодалния авторитаризъм и религиозния консерватизъм в някои части на Западна Европа. Някои изследователи свързват този процес със секуларизацията на юдео-християнската етика,[16] докато други подчертават връзката му с формирането на съвременната концепция за гражданство.[17] Обявените през 1525 година Дванадесет искания на селяните в началото на Селската война в Централна Европа понякога са определяни като първото прокламиране на идеята за правата на човека.

Сред първите опити за теоретично обосноваване на идеята за универсални права на човека са размишленията на испански духовници от средата на XVI век, като Франсиско де Витория и Бартоломе де лас Касас, за правата на местните жители на Америка. По време на известния Валядолидски дебат Хуан Хинес де Сепулведа, който поддържа аристотелианския възглед за естественото разделение на човечеството на класи с различно достойнство, спори с Лас Касас, който се застъпва за равни права и свобода от робство за всички хора, независимо от тяхната раса или религия.[18]

През XVII век английският философ Джон Лок разглежда естествените права, определяйки ги като „живот, свобода и собственост“, и твърди, че такива фундаментални права не могат да бъдат отстъпвани чрез обществения договор. През 1689 година Законът за правата в Англия и Претенцията за право в Шотландия поставят извън закона определен кръг от действия на властите срещу техните поданици.[19] Първото известно използване на термина „права на човека“ е от 1742 година,[20] като той ще се наложи в широка употреба в началото на XIX век.

В края на XVIII век Американската (1776) и Френската революция (1789) водят до провъзгласяването на Декларацията за независимостта на Съединените щати и френската Декларация за правата на човека и гражданина, които формулират определени лични законово установени права. Освен това Вирджинската декларация за правата от 1776 година узаконява и някои основни граждански права и свободи. Тези първи прокламации на идеята за универсални права на човека са съпъствани от разработването на тази концепция от философи, като Томас Пейн, Джон Стюарт Мил и Георг Вилхелм Фридрих Хегел.

Ние смятаме тези истини за очевидни – че всички хора са създадени равни, че те са надарени от техния Създател с определени неотменими права, че сред тях са животът, свободата и преследването на щастие

Декларация за независимостта на Съединените щати, 1776

XIX век[редактиране | редактиране на кода]

През 19 век правата на човека се превръщат в централен проблем във връзка със споровете около робството.[6] Общественици, като британския депутат Уилям Уилбърфорс, се застъпват за забрана на трансатлантическата търговия с роби и за премахване на робството. Търговията с роби е забранена в Британската империя през 1807 година и през следващите години е наложена от британския флот и на другите страни,[21] а през 1833 година в Британската империя е премахнато робството. В Съединените щати робството е премахнато на север между 1777 и 1804 година, но се запазва в южните щати, като конфликтът между двете страни довежда до Американската гражданска война,[22] последвана от промени в конституцията, забраняващи робството осигуряващи равни граждански и политически права на всички жители на страната. През 1861 година в Русия е премахнато крепостничеството,[6] макар че освободените крепостни не получават свобода на движение в страната. До края на века робството е премахнато в повечето страни по света, като малкото останали са главно в Азия.

Стъпка в посока на утвърждаването на универсални права на човека в международното право е създаването на Международния червен кръст и подписването на Женевските конвенции след 1864 година, които стават основа на международното хуманитарно право.

XX век[редактиране | редактиране на кода]

Първата и Втората световна война и свързаните с тях огромни загуби на човешки живот и мащабни нарушения на правата на човека стимулират развитието на съвременните механизми за поддържане на правата на човека. Обществото на народите, създадено през 1919 година, има за цел разоръжаването, предотвратяването на войните чрез системи за колективна сигурност, уреждане на споровете между държавите чрез преговори и дипломация и повишаване на световното благоденствие. В неговата учредителна харта е включено и правото да допринася за разпространението на много от съвременните права на човека.

След Втората световна война функциите на Обществото на народите са поети от Организацията на обединените нации. Още от своето основаване тя играе важна роля в международното право, свързано с правата на човека. Организацията и нейните членове създават основната част от днешното международно хуманитарно право и международно право по правата на човека. Темата за правата на човека придобива по-голяма тежест през следващите десетилетия, тъй като е използвана като средство за дипломатически натиск, както от либерално-демократични, така и от социалистически и постколониални позиции.[23]

Философия и критика[редактиране | редактиране на кода]

Философията на правата на човека е дял на философията, изследващ основите на концепцията за права на човека и разглеждащ критично нейното съдържание и оправданост. Съществуват няколко теоретични подхода, обясняващи как и защо правата на човека са се превърнали в част от обществените очаквания.

Една от първите западни философии на човешките права е, че те са продукт на естественото право, произтичащо от различни философски или религиозни основания. Според други теории, като тази на Дейвид Хюм, правата на човека кодифицират етично поведение, което социален продукт, формиран в процеса на биологичната и обществена еволюция. Те са описвани и като социологическа схема за дефиниране на правила, например в социологическата теория на Макс Вебер. Тези подходи изхождат от предпоставката, че индивидите в обществото приемат правила от легитимна власт в замяна на сигурност и стопански предимства, формирайки обществен договор. Двете теории, преобладаващи в съвременните дискусии на правата на човека, са теорията на интереса и теорията на волята. Според теорията на интереса основната функция на човешките права е да защитава и насърчана определени основни човешки интереси, докато теорията на волята се стреми да обоснове валидността им с уникалната човешка способност на свобода.[24]

Философската критика на правата на човека е насочена в две главни направления - отхвърляне на тяхната универсалност и отхричане на техните обективни основания. Критиката на универсалността на човешките права изхожда от позициите на моралния релативизъм, според който моралът зависи от конкретните социални и културни обстоятелства в дадено общество, следователно налагането на универсални парвни и етични принципи може да наруши неговата традиционна структура.[24]

Епистемологичната критика на идеята за човешки права изхожда от предпоставката, че всяка етическа доктрина по необходимост е субективна и няма обективни основания. По тази причина правата на човека не са рационално защитими, а се основават на емоции, като съчувствието към другите. Този подход води началото си от Дейвид Хюм и е защитаван в по-ново време от автори като Чарлз Стивънсън, Лудвиг Витгенщайн, Джон Лесли Маки и Ричард Рорти.[24]

Класификация[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д е Nickel 2013.
  2. а б в г д е OHCHR 2014.
  3. Sepúlveda 2004, с. 3.
  4. а б Weston 2016.
  5. а б Amnesty International 2011.
  6. а б в г д Bass 2010.
  7. merriam-webster.com 2014.
  8. Beitz 2009, с. 1.
  9. Shaw 2008, с. 265.
  10. Macmillan Dictionary 2014.
  11. а б в Freeman 2002, с. 15 – 17.
  12. Biletzki 2011.
  13. Moyn 2010a, с. 8.
  14. Donnelly 2003, с. 71.
  15. Freeman 2002, с. 18 – 19.
  16. Ishay 2008, с. 64.
  17. Moyn 2010b.
  18. Hannum 2006, с. 31 – 33.
  19. British Library 2015.
  20. Turnbull 1742.
  21. Lovejoy 2000, с. 290.
  22. Drescher 2009.
  23. Hoffmann 2010, с. 2.
  24. а б в Fagan 2005.
Цитирани източници
  • ((en))  Amnesty Basic Definition of Human Rights. // Amnesty International, 2011. Посетен на 2011-06-19.
  • ((en)) Bass, Gary J.. The Old New Thing. // newrepublic.com. The New Republic, 2010. Посетен на 2014-08-14.
  • ((en)) Beitz, Charles R. The idea of human rights. Oxford, Oxford University Press, 2009. ISBN 9780199572458. с. 1.
  • ((en)) Biletzki, Anat. The Sacred and the Humane. // New York Times, 2011. Посетен на 2016-05-15.
  • ((en))  Britain's unwritten constitution. // British Library, 2015. Посетен на 27 November 2015.
  • ((en)) Donnelly, Jack. Universal human rights in theory and practice. 2nd. Ithaca, Cornell University Press, 2003. ISBN 978-0-8014-8776-7.
  • ((en)) Drescher, Seymour. Abolition: a history of slavery and antislavery. Cambridge University Press, 2009. ISBN 9780521600859.
  • ((en)) Fagan, Andrew. Human Rights. // The Internet Encyclopedia of Philosophy. 2005.
  • ((en)) Freeman, Michael. Human rights : an interdisciplinary approach. Cambridge, Polity Press, 2002. ISBN 9780745623559.
  • ((en)) Hannum, Hurst. The concept of human rights. // International Human Rights: Problems of Law, Policy, And Practice. Aspen Publishers, 2006. ISBN 0735555575.
  • ((en)) Hoffmann, Stefan-Ludwig. Human Rights in the Twentieth Century. Cambridge University Press, December 13, 2010. ISBN 978-1-139-49410-6.
  • ((en)) Ishay, Micheline. The History of Human Rights: From Ancient Times to the Globalization Era. Cambridge, UK; Malden, MA, University of California Press, 2008.
  • ((en)) Lovejoy, Paul E. Transformations in slavery: a history of slavery in Africa. 2nd. New York, Cambridge University Press, 2000. ISBN 0521780128.
  • ((en))  human rights – definition. // macmillandictionary.com. Macmillan Dictionary, 2014. Посетен на 2014-08-14.
  • ((en))  human rights. // merriam-webster.com. merriam-webster.com, 2014. Посетен на 2014-08-14.
  • ((en)) Moyn, Samuel. The last utopia: human rights in history. Cambridge, Mass., Belknap Press of Harvard University Press, 2010a. ISBN 978-0-674-06434-8.
  • ((en)) Moyn, Samuel. Human Rights in History. // thenation.com. thenation.com, 2010b. Посетен на 2016-05-19.
  • ((en)) Nickel, James и др. Human Rights. // plato.stanford.edu. plato.stanford.edu, 2013. Посетен на 2014-08-14.
  • ((en))  What are human rights?. // ohchr.org. OHCHR, 2014. Посетен на 2014-08-14.
  • ((en)) Sepúlveda, Magdalena и др. Human rights reference handbook. 3rd ed. rev.. Ciudad Colon, Costa Rica, University of Peace, 2004. ISBN 9977-925-18-6.
  • ((en)) Shaw, Malcolm. International Law. 6th. Leiden, Cambridge University Press, 2008. ISBN 978-0-511-45559-9.
  • ((en)) Turnbull, George. Observations Upon Liberal Education, In All Its Branches: In Three Parts. Millar, 1742.
  • ((en)) Weston, Burns H.. Human rights. // britannica.com. Encyclopædia Britannica, 2016. Посетен на 2016-05-15.