Просвещение

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Енциклопедията — книга която отбелязва френското просвещение

Просвещението е духовно движение, обхващащо периода от края на XVII до началото на XIX век (според някои, като официална дата на започване на Просвещението може да се посочи 1715 г. — годината, в която Луи XIV умира). Просвещението продължава да има влияние и през XIX век. Хората започват да си задават въпроси, които вълнуват човечеството от векове. Просвещението се отразява най-вече в литературата и културата, както и върху мисленето на хората.

Литературата в този период е антирелигиозна и антифеодална. В условията на абсолютизма, когато владетелите в Европа с помощта на църквата управляват обществените слоеве, буржоазията, със своята материална и интелектуална мощ, прозрява, че системата на управление трябва да се смени. В литературата от Просвещението доминират гражданските теми, докато през класицизма се пише за начина на живот в кралския двор и най-вече за живота на аристокрацията.

Абсолютните монархии (особено на Луи XIV във Франция) довеждат до материалното осиромашване на народите с такива системи. Англия е най-напредналата страна в Европа, от 1688 година, в рамките на т.н. Славна революция, след която абсолютната монархия е заменена от конституционна монархия. Значителни промени във Франция настъпват след смъртта на Луи XIV, но истинската промяна в обществения живот на страната се случва по време на Френската буржоазна революция от 1789 година. Все пак не всички владетели са против Просвещението, някои дори го подпомагат, като Фридрих II, Мария Тереза и нейният син Йозеф II, Екатерина Велика, които доказват, че са истински привърженици на просветения абсолютизъм.

Един от основните белези на Просвещението е свързаността с науката. Поради тази причина XVIII век е наречен „Векът на философията“. В този период се формират много науки: политическа икономия, статистика, социология, емпиристка психология и много други. Впрочем, философията в Просвещението означавала социология, право и политология, а не философия в днешния смисъл на думата.

„Исак Нютон“ от Уилям Блейк

Първи привърженици на Πросвещението са Хуго Гроций и Спиноза от Холандия. Томас Хобс, Дейвид Хюм и Джон Лок от Англия развиват емпиристката философия, а Исак Нютон се прочува със своите открития в областта на физиката. „Теорията на държавата“ на Лок и неговата мисъл за природния човек влияе върху повечето писатели на Просвещението. Просвещението във Франция се влияе от английското, но било по-радикално. Представителите на движението там се движат в насока на материализма. В Германия най-известните личности на просветителското учение са Томазиус, Йосиф Волф, Готхолд Лесинг и Базедов.

В областта на правния и обществения живот в XVIII век се развива идеята за т.н. „естествено право“, което проповядва освобождение на социалния живот от верските, националните и традиционните белези. Това отваря решение за проблема на жестоките верски граждански войни, които унищожавали просперитета на Европа. По този начин се дава тласък към създаването на модерното международно право. Философският дух, който подтиква към разумна съгласност на всички граждани за равни права, всъщност може да се смята като форма на хуманистичния стремеж за реализиране на достоен живот без насилие и деспотизъм.

Историческо значение[редактиране | edit source]

Портрет на Волтер от двореца на пруския крал Фридрих Велики Сансуси. Гравюра на П. Баку

През 18 век общоевропейско значение получава френската просветителска литература в лицето на Волтер, Монтескьо, Жан-Жак Русо, Дени Дидро и др. писатели. Общата им черта е господството на рационализма, критикуващ Франция по въпроси от политически и социален характер, във време когато немските просветители са заети с разрешението на религиозни и морални въпроси.

Основните стремежи на Просвещението са намирането, по пътя на разума, на естествените принципи на човешкия живот (естествена религия, естествено право, естествения ред на икономическия живот и т.н.). От гледна точка на тези разумни и естествени начала, се повдигат критики към всички исторически насложили се и фактически съществуващи форми и отношения. Под влияние на идеите на Просвещението се предприемат реформи, които трябва да преустроят целия обществен живот (просветения абсолютизъм и френската революция). В началото на 19 в. Просвещението предизвиква реакция, която, от една страна, е стремеж към възвръщане към стария теологически светоглед, от друга — обръщане към изучаването на историческите дейности, които са до голяма степен пренебрегвани от идеолозите през 18 в.

Още през същият век се правят опити за определянето на основния характер на Просвещението. От тези опити най-голямо внимание заслужава Имануел Кант («Beantwortung der Frage: was ist Aufklärung?», 1784 г.). Просвещението не е замяна на едни догматични идеи с други, а самостоятелен поглед. В този смисъл Кант заявява, че това е просто свободата да се използва своя собствен интелект[1].

Съвременната европейска философска и политическа мисъл, например, либерализма, до голяма степен черпи своите основания от епохата на Просвещението. Съвременните философи считат за основни добродетели на Просвещението строгия геометричен ред на съжденията, редукционизма и рационализма, противопоставящи се на емоционалността и ирационализма. В това отношение, либерализмът е свързан с Просвещение чрез своята философска база и критично отношение към нетърпимостта и предразсъдъците. Сред известните философи, придържащи се към подобни възгледи са например Исая Берлин и Хабермас.

Руска монета с номинал 3 рубли от серията «Епохата на просвещение. XVIII век»

Идеите на Просвещението лежат също така в основата на политическата свобода и демокрация като базови ценности на съвременното общество, а също и като организация на държавата като република, религиозна толерантност, търговски механизми, капитализъм, научни методи. Започвайки с епохата на Просвещението, мислителите настояват на своето право да търсят истината, каквото и да е тя и по какъвто и начин да застрашава социалната тъкан, без да бъдат подлагани на заплахи за възмездие.

След Втората световна война, заедно със зараждането на постмодернизма, някои особености на съвременните философия и наука започват да се разглеждат като недостатъци: прекомерната специализация, невнимание към традициите, непредсказуемостта и опасността от непредвидени последствия, както и нереалистичната оценка и романтичен ореол на дейността през Просвещението. Макс Хоркхаймер и Теодор Адорно даже считат, че Просвещението косвено поражда тоталитаризма.

Периодизация[редактиране | edit source]

Американският историк Хенри Мей разглежда в развитието на философията от този период четири фази, всяко от които в известна степен отрича предишната.

Първа фаза е на умереното или рационално Просвещение. Тя се асоциира с влиянието на Исак Нютон и Джон Лок. За нея е характерен религиозния компромис и възприемането на Вселената като подредена и уравновесена структура. Тази фаза на Просвещението се явява естествено продължение на хуманизма от 1415 век в чисто светско културно направление, характеризиращо се с освен с индивидуализъм и с критично отношение към традициите. Но епохата на Просвещението е разделена от епохата на хуманизма от периодите на религиозната Реформация и католическата реакция, когато в живота в Западна Европа отново взимат превес теологичното и църковното начало. Просвещението се явява продължение на традициите не само на хуманизма, но и на протестантството и рационалното сектантство от 14 и 15 в., от които наследява идеите за политическа свобода и свобода на съвестта. Подобно на хуманизма и протестантството, в различните страни Просвещението получава местен и национален характер. Най-лесно преходът от идеите на реформаторската епоха към идеите на епохата на Просвещението се наблюдава в Англия от края на 17 и началото на 18 век, когато получават развитие идеите на деизма, които са в известна степени завършек на религиозната еволюция от епохата на Реформацията и начало на т.н. естествена религия, която проповядват просветителите от 18 век.

Съпоставянето на духовната и светската култура във Франция постепенно довежда до дискредитирането на първата поради лицемерие и фанатизъм. Тази фаза на Просвещението се нарича скептична и е свързана с имената на Волтер, Холбах и Дейвид Юм. За тях единственият източник на човешкото познание е непредубедения разум. Във връзка с тези термини стоят други, като: просветители, просветителска литература, просветен (или просветителски) абсолютизъм. Като синоним на тази фаза на Просвещението се употребява израза философия на 18 век.

След скептичната следва революционната фаза, асоциирана във Франция с имената на Жан-Жак Русо, а в Америка — с Томас Пейн и Томас Джеферсън.

Характерни представители на последната фаза на Просвещението, получила разпространение през 19 в., са такива философи като Томас Рид и Френсис Хатчисън, възвръщащи се към умерени възгледи, уважение към нравствеността, законността и реда. Тази фаза е наричана дидактична.[2]

Просвещението в различните държави[редактиране | edit source]

Просвещението се развива в много страни, но често с конкретни местни черти. Така например във Франция, то започва да се свързва с антиправителствения и антицърковния радикализъм, докато в Германия достига до средната класа и се развива в духовен и националистичен тон, без да застрашава правителствата или църквата.[3] Отговорите на правителствата варират в широки граници. Във Франция правителството е враждебно, и философите воюват срещу наложената им цензура, като понякога дори са хвърляни в затвора или изпращани в изгнание. Британското правителство обикновено игнорира водачите на Просвещението в Англия и Шотландия, макар че дава на Исак Нютон рицарско звание и доходна правителствена служба.

Просветен абсолютизъм[редактиране | edit source]

В някои държави, могъщи владетели — наричани просветени деспоти от историците, приветстват водачите на Просвещението в двора си и им помагат за въвеждането на закони и програми, насочени към реформиране на системата, обикновено с цел да изградят по-силна национална държава.[4] Най-известни от тези владетели са Фридрих Велики в Прусия, Екатерина Велика, императрица на Русия (1762-1796) и Йозеф II, император на Австрия (1780-1790). Йозеф е толкова ентусиазиран и обявява толкова много реформи, които имат твърде малко подкрепа, че избухват бунтове и почти всички програми са отменени.[5] Високопоставени министри, като Себастиао Жозе де Помбал в Португалия и Йохан Фридрих Щрунзее в Дания, управляват според просветителските идеали.

Англия[редактиране | edit source]

Джон Лок е един от най-влиятелните мислители на Просвещението. Той повлиява други философи като Русо, Волтер и др. „Той е един от дузината или приблизително толкова мислители, които се запомнят със своите съществени приноси в широк спектър от философски подобласти — в случая на Лок, това са епистемологията, философията на езика, философията на ума, метафизиката, рационалната теология, етиката, и политическата философия“. Тясно свързан с първия ърл на Шафтсбъри, който предизвиква Славната революция и ръководи парламентарната група, която по-късно става партията на вигите, той е познат и до днес с либерализма си в политическата теория. Основното, с което повечето хора си спомнят за Лок са известните му думи за „живот, свобода и собственост“. За собствеността той заявява, че е естествено право, получено от труда. Лок е много повече от един от позитивните мислители на Просвещението и често влиза в спорове с други, които са свързани с Томас Хобс.

Шотландия[редактиране | edit source]

Един от водачите на шотландското Просвещение — Адам Смит, баща на съвременната икономическа наука

През 18 век, влиятелни мислители като Франсис Хътчисън, Адам Смит и Дейвид Хюм, прокарват пътя за модернизация на Шотландия и целия Атлантически свят.[6] Хътчисън, бащата на шотландското Просвещение, подкрепя политическата свобода и правото за народно въстание срещу тиранията. Смит, в монументалната си творба „Богатството на народите“ (1776), се застъпва за свобода в сферата на търговията и световната икономика. Хюм развива философски понятия, които пряко повлияват Джеймс Мадисън и по този начин конституцията на САЩ. Във Великобритания от 19 век, шотландското Просвещение, както е популяризирано от Дугалд Стюарт, се превръща в основата на класическия либерализъм.[7]

Научният прогрес е водена от Джеймс Хътън, Уилям Томсън и Джеймс Уат (който създава ключовата технология на индустриалната революция — парната машина).[8]

Прусия и германските държави[редактиране | edit source]

До средата на 18 век, Просвещението в Германия се развива като интелектуална сила в музиката, философията, науката и литературата. Фридрих Велики (1712-86), крал на Прусия, вижда себе си като лидер на Просвещението и събира под патронажа философи и учени в двора си в Берлин. Той е ентусиазиран от френските идеи, сокато в същото време се присмива на немската култура и не обръща внимание на забележителния ѝ напредък. Волтер, който е хвърлен в затвора и малтретиран от френското правителство, приема поканата на Фридрих да живее в двореца му. Кралят обяснява: „Моята основна дейност е да се боря срещу невежеството и предразсъдъците... да просветя ума, да развия морала и да направя хората толкова щастливи, колкото отговаря на човешката природа, и доколкото позволяват средствата на мое разположение.“[9] Други владетели също подкрепят тези идеи — като например Карл Фридрих, Велик херцог на Баден.[10]

Кристиан Волф (1679-1754) е пионерът като писател, който излага идеите на Просвещението на германските читатели, той легитимира немския като философски език.[11] Йохан Готфрид фон Хердер (1744-1803) отваря нови полета във философията и поезията, и по-специално в движението Бурни устреми на проторомантизма. Ваймарският класицизъм е културно и литературно движение, основано във Ваймар, което иска да създаде нов хуманизъм чрез синтез на идеите на романтизма, класицизма и Просвещението.

Северна Америка[редактиране | edit source]

Русия[редактиране | edit source]

Испания[редактиране | edit source]

Полша[редактиране | edit source]

Гърция[редактиране | edit source]

По-долу са изброени някои от дейците на Гръцкото възраждане (просвещение): учители, преводачи, автори на учебници и на трудове по философия и история. Те допринасят твърде много за преустройството на образователната система на Балканите и за разпространението на идеите на Европейското Просвещение:

Основни жанрове[редактиране | edit source]

Проектът за възпитанието предвижда обучение и усвояване на знания, подредени в стройна система и превръщащи на свой ред света (природата, обществото и човека) в системно, подредено единство.

Като част от този проект в средата на века (между 1751 и 1772 г.) във Франция група философи, учени, писатели започва издаването на „Речник, или Енциклопедия на науките, изкуствата и занаятите“. Основател и главен редактор на енциклопедията е Дени Дидро.

Така,освен век на бурното книгоиздаване, 18 век се превръща и във век на разпространение и популяризиране на енциклопедични знания във вид на брошури и множество списания като например „Енциклопедичното списание“, издавано от Пиер Русо.

Известни представители на Просвещението[редактиране | edit source]

  • Френсис Бейкън (1561—1626), Лондон, Великобритания — политик, философ, юрист и писател. Основоположник на емпиризма и защитник на научната революция.
  • Галилео Галилей (1564—1642), Пиза, Италия - физик, астроном, астролог и философ, считан заедно с Френсис Бейкън за основоположник на съвременния научен метод.
  • Джон Лок (1632—1704), Рингтън, Англия — физик, философ и политический деятел. Смятан за един от най-влиятелните мислители на Просвещението.
  • Барух Спиноза (1632—1672), Амстердам, Нидерландия — философ.
  • Балтазар Бекер (1634—1698), Метславиер, Холандия е ключова фигура на ранното Просвещение. В своята книга De Philosophia Cartesiana (1668 г.) разделя теологията и философията като приема, че природата не може да се разбере от писанията, както и теологията да се изведе от законите на природата.
  • Робърт Хук (1635—1703), Фрешуотър, Англия — естествоиспытател-експериментатор, изобретател и микроскопист, ключова фигура в Научната революция.
  • Исак Нютон (1643—1727), Улстхорп бай Колстъруърт, Англия — физик, математик, астроном, алхимик, философ и политик.
  • Готфрид Лайбниц (1646—1716), Лайпциг, Германия — математик, философ и юрист, един от основоположниците на математическата логика.
  • Пиер Бейл (1647—1706), Карпат, Франция — литературен критик, мислител и богословски критик. Един от първите европейски мислители, който се застъпва за религиозна толерантност.
  • Бернар дьо Фонтенел (1657—1757), Руан, Франция — учен и писател-популяризатор на науката, убеден поддръжник на строгите научни методи на познание на света.
  • Петър I (1672—1725), Москва, Русия — цар-реформатор.
  • Бенито Джеронимо Монтенегро (1674—1764), Каздемиро, Испания — монах, учен и есеист, привърженик на империзма.
  • Юстус Хеннинг Бемер (1674—1749), Хановър, Германия — юрист и църковен реформатор.
  • Бенито Фейжо (1676—1764), Испания — църковен деятел.
  • Християн фон Волф (1679—1754), Вроцлав, Германия, философ, юрист и математик.
  • Теофан Прокопович (1681—1736), Киев, Русия — църковен деятел и литератор. Един от активните участници в реформаторството на Петър I в Русия.
  • Жак Франсоа Блондел (1683-1756), Руан, Франция — архитект, един от редакторите на френската енциклопедия.
  • Джордж Бъркли (1685—1753), Томастаун, Англия — философ и църковен деец. Един от видните представители на класическия идеализъм.
  • Василий Татишчев (1686—1750), Пховски уезд, Русия — историк, географ, икономист и политик.
  • Емануел Сведенборг (1688—1772), Стокхолм, Швеция — теолог и естествоизпитател.
  • Шарл дьо Монтескьо (1689—1755), Франция — философ и правовед, един от авторите на теорията за разделяне на властите.
  • Волтер (1694—1778), Париж, Франция — писател, поет, философ и историк.
  • Франсуа Кьоне (1694—1774), Маре, Франция — икономист и лекар.
  • Себастиан Помбал (1699—1782), Португалия — политик.
  • Жак Никола Белин (1703 – 1772), Париж, Франция — хидрограф и географ, един от редакторите на френската енциклопедия.
  • Иван Бецкой (1704—1795), Стокхолм, Швеция — политик.
  • Бенджамин Франклин (1706—1790), Бостън, САЩ — общественик, учен, изобретател, журналист, издател, дипломат и философ, един от бащите-основатели на Съединените Щати и автори на Декларацията за независимост. В навечерието и по време на Американската революция, той е главният говорител на британските колонии в споровете с правителството на Великобритания.
  • Жорж Бюфон (1707—1788), Монтбард, Франция — натуралист, математик, биолог и писател, автор на множество научни трудове един от които L’Histoire Naturelle.
  • Карл Линей (1707—1778), Росхулт,Швеция — ботаник и зоолог, положил основите на съвременната таксономия. Той се смята и за един от бащите на съвременната екология.
  • Антиох Кантемир (1708—1744), Истанбул, Турция — литератор и дипломат.
  • Томас Рид (1710—1796), Шотландия — църковен деятел и философ.
  • Дейвид Хюм (1711—1776), Единбург, Шотландия — икономист, философ и историк.
  • Михаил Ломоносов (1711—1765), Ломоносово, Русия — естествоизпитател и поет, един от авторите на закона на Ломоносов-Лавоазие.
  • Жан-Жак Русо (1712—1778), Женева, Швейцария — писател и политически философ, автор на идеята за обществения договор.
  • Дени Дидро (1713—1784), Лангър, Франция — литератор и философ-просветител, основател на френската енциклопедия.
  • Джеймс Бърнет (1714—1799), Абърдийншър, Шотландия — юрист и философ, един от основателите на съвременната сравнителна историческа лингвистика.
  • Етиен Боно де Кондияк (1715—1780), Гренобъл, Франция — философ и писател.
  • Клод Адриан Хелвеций (1715—1771), Пареж, Франция — философ и литератор, един от идеолозите на Френската революция.
  • Йохан Винкелман (1717—1768), Щендал, Саксония — изкуствовед.
  • Александър Сумароков (1717—1777), Санкт Петербург, Русия — поет и драматург.
  • Жан Лерон д'Аламбер (1717—1783), Париж, Франция — математик, физик, философ, лекар и енциклопедист, един от редакторите на френската енциклопедия. Поставя основите на математическата физика.
  • Адам Смит (1723—1790), Къркауди, Шотландия — икономист и философ, автор на знаменитата книга Богатството на народите.
  • Пол-Анри Дитрих Холбах (1723—1789), Хайдесхайм, Германия — философ-енциклопедист, един от първите обявил се за атеист.
  • Имануел Кант (1724—1804), Кьонигсберг, Прусия — философ и естествоизпитател.
  • Джон Уилкс (1725—1797), Англия — публицист и политик.
  • Иван Шувалов (1727—1797), Москва, Русия — политик и меценат. Един от създателите на академически речник.
  • Джеймс Кук (1728—1779), Мартън, Великобритания — мореплавател и пътешественик-изследовател; откривател на множество, непознати дотогава за европейците, острови и територии.
  • Едмънд Бърк (1729—1797), Дъблин, Ирландия — политик и философ, един от ранните основатели на съвременния консерватизъм.
  • Екатерина II (1729—1796), Шчечин, Прусия — императрица, меценат и литератор.
  • Моисей Менделсон (1729—1786), Десау, Германия — философ и преводач на библейски текстове. Оказва огромно влияние върху реформирането на юдеизма на 19 век.
  • Фьодор Волков (1729—1763), Кострома, Русия, актьор, основател на руския театър.
  • Готхолд Ефраим Лесинг (1729—1781), Каменц, Германия — драматург, критик и философ, създател на немския театър.
  • Абрахам Хиацинт Анкетил-Дюперон (1731—1805), френски ориенталист, откривател на считаните за изгубени свещени текстове на Авестата.
  • Жозе Калестино Мутис (1732—1808), Кадис, Андалузия — ботаник и математик.
  • Йозеф Хайдн (1732—1809), Рорау, Германия — композитор, баща на класическата симфония и струнния квартет.
  • Михаил Шчербатов (1733—1790), Русия — историк и публицист.
  • Игнаций Красицки (1735—1801), Дубецко, Полша — поет и църковен деятел.
  • Иван Дмитревски (1736—1821), Ярославъл, Русия, актьор и драматург.
  • Едуард Гибън (1737—1794), Лондон, Англия — историк, автор на Залез и упадък на Римската империя.
  • Томас Пейн (1737—1809), Тетфорд, Обединеното кралство — литератор, критик на Библията и абсолютната монархия.
  • Платон (Левшин) (1737—1812), Чарушниково, Русия — църковен деятел и историк.
  • Томас Абът (1738—1766), Улм, Германия — философ, математик и писател.
  • Чезаре Бекариа (1738—1794), Милано, Италия — мислител, публицист, правовед и общественик — хуманист, един от родоначалниците на криминологичната наука. Получава известност благодарение на съчинението си За престъпленията и наказанията (1764). Критикува феодалния инквизиционен процес и мъченията като неотменим атрибут в съдебния процес.
  • Джеймс Босуел (1740—1795), Единбург, Шотландия — писател.
  • Жан-Франсоа Лаперуз (1741—1788), Алби, Франция — морски офицер и изследовател. Изследва Японско море и открива много острови.
  • Доситей Обрадович (1742—1811), Белград, Сърбия — писател, философ и лингвист.
  • Яков Княжнин (1742—1791), Псков, Русия — писател и драматург.
  • Гаврил Державин (1743—1816), Казан, Русия — поет и политик.
  • Жан-Антоан дьо Кондорсе (1743—1794), Рибмон, Франция — писател, математик и философ.
  • Екатерина Романовна Дашкова (1743—1810), Санкт Петербург, Русия — литератор, президент на Руската академия на науките.
  • Антоан Лавоазие (1743—1794 г.), Париж, Франция — естествоизпитател и химик, един от основателите на съвременната химия и автор на закона на Ломоносов-Лавоазие.
  • Томас Джеферсън (1743—1826), Шадуел, Вирджиния — филисоф и политик, , един от бащите-основатели на Съединените Щати и автори на Декларацията за независимост, основател на Университета на Вирджиния.
  • Гаспар Мелчор де Ховелянос (1744—1811 гг.), Хихон, Испания — юрист и политик.
  • Йохан Готфрид фон Хердер (1744—1803), Морунген, Германия, философ — теолог и лингвист, бащата на културния национализъм.
  • Николай Новиков (1744—1818), Авдотино, Русия — литератор и филантроп.
  • Денис Фонвизин (1745—1792), Москва, Русия — литератор.
  • Виктор Д’Юпай (1746—1818), Ла Тур Дегю, Франция — писател и философ, автор на термина комунизъм.
  • Адам Вайсхаупт (1748—1830), Инголщат, Бавария, правовед, основател на тайното общество на илюминатите.
  • Олимпия де Гуж (1748—1793), Монтобан, Франция — писател и политик, автор на «Декларация за правата на жената и гражданката» (1791), поставяйки основите на феминизма.
  • Александър Радишчев (1749—1802), Москва, Русия — писател и философ.
  • Йохан Волфганг фон Гьоте (1749—1832), Франкфурт на Майн, Германия — писател, поет, драматург, хуманист, учен, философ и политик.
  • Хуго Колонтай (1750—1812), Велики Дедеркали, Полша — теолог и философ, един от авторите на полската конституции от 1791 г. Реформира системата на образованието в Полша.
  • Волфганг Амадеус Моцарт (1756—1791), Залцбург, Австрия — композитор.
  • Мери Уолстънкрафт (1759—1797), Лондон, Англия, писател, философ и феминист.
  • Леандро дьо Моратин (1760—1828), Испания — драматург и преводач.
  • Владислав Озеров (1769—1816), Зубровски уезд, Русия — поет и драматург.
  • Лудвиг ван Бетховен (1770—1827), Бон, Германия — композитор.
  • Алексис дьо Токвил (1805—1859), Париж, Франция — историк, мислител и политик.

Вижте още[редактиране | edit source]

Източници[редактиране | edit source]

  1. Blissett, Luther. Anarchist Integralism: Aesthetics, Politics and the Après-Garde. // 1997. Архив на оригинала от 2012-02-09. Посетен на 2008-01-18.
  2. Цитируется по: G.Gunn. Early American Writing. Introduction. Penguin Books USA Inc., New York, 1994. Pp.xxxvii-xxxviii.
  3. David N. Livingstone and Charles W. J. Withers, Geography and Enlightenment (1999)
  4. Stephen J. Lee, Aspects of European history, 1494–1789 (1990) pp. 258-66
  5. Nicholas Henderson, "Joseph II", History Today (March 1991) 41:21-27
  6. Jonathan Israel, Democratic Enlightenment: Philosophy, Revolution, and Human Rights 1750-1790 (2011) ch 16 ch 9
  7. David Daiches, Peter Jones and Jean Jones, A Hotbed of Genius: The Scottish Enlightenment, 1730–1790 (1986)
  8. Bruce P. Lenman, Integration and Enlightenment: Scotland, 1746–1832 (1993) excerpt and text search
  9. Giles MacDonogh, Frederick the Great: A Life in Deed and Letters (2001) p 341
  10. John G. Gagliardo, Germany under the Old Regime, 1600–1790 (1991) pp 217-34, 375-95
  11. Matt Hettche, "Christian Wolff" Stanford Encyclopædia of Philosophy (2006) online

Външни препратки[редактиране | edit source]