Персийски писма

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Персийски писма
Lettres persanes
Lpersanesmarteau.jpg
Автор Шарл дьо Монтескьо
Първо издание 1721 г.
Амстердам,
Флаг на Нидерландия Нидерландия
Оригинален език френски
Вид епистоларен роман
Страници 400

Издателство в БГ Народна култура (1974)
Преводач Дора Попова
Персийски писма в Общомедия

„Персийски писма“ (на френски: Lettres persanes) е епистоларен роман на Шарл дьо Монтескьо. Общо съдържа 161 писма. За пръв път творбата е публикувана през 1721 година в Амстердам. Авторът издава произведението анонимно, заради нарастващата се цензура по това време. Историята на романа е върху основата на измислена кореспонденция между персийците Узбек и Рика с техните приятели, жени и евнуси, които са в Персия. Двамата персийци се отправят на дълго пътуване към Париж, Франция. Престоят им в чужбина продължава девет години. Днес творбата се счита за ключов текст на Просвещението.

Персонажи[редактиране | редактиране на кода]

  • Узбек – автор и получател на повечето от писмата в романа. Той е персиец, идващ от Исфахан. Напуска родината си Персия, за да пътешества из Европа, където се сблъсква с обичаи, които са чужди за него.
  • Рика – вторият персиец в историята. Той е неженен, за разлика от Узбек, но е силно привързан към своето семейство.
  • Ибен – приятел на Узбек и племенник на Рика.
  • Реди – живее във Венеция и комуникира с Узбек и Рика по време на тяхното пътуване.
  • Роксана – една от жените на Узбек. Той я смята за най-добродетелната от всички, но тя го предава.
  • Зелис – съпругата, която най-често пише на Узбек.
  • Заши – първата жена, която пише на Узбек.
  • Зафис – жена на Узбек.
  • Солим – първият евнух. Той живее, за да служи на жените от сарая. Неговата основна задача е да отговаря за тяхната „чистота“ и преданост към техния съпруг и покровител.
  • Фатима – съпруга на Узбек.
  • Рустан – приятел на Узбек. Чрез него в романа се изясняват причините за занимаването на Узбек от Исфахан.
  • Мирза – приятел на Узбек. В тяхната кореспонденция се разгръща мита за троглодитите.
  • Несир – приятел на Узбек, който живее в Исфахан.
  • Фаран – един от подчинените на Узбек.
  • Наргум – пратеник на Персия в Москва.
  • Хосеин – дервиш.
  • Моллата Мехемед-Али – пазител на трите гробници в Ком. 
  • Нарсит – подчинен на Узбек. Той смята, че неговият господар има верни жени и бдителни роби.
  • *** – само един от героите в творбата няма име. Най-често му пише Рика.

Сюжет[редактиране | редактиране на кода]

През 1711 г. Узбек напуска своя сарай в Исфахан, за да предприеме дълго пътуване до Франция, придружен от младия си приятел Рика. Той оставя зад себе си пет съпруги (Заши, Зефис, Фатима, Зелис и Роксана) в грижата на редица черни евнуси. Единият, от които е първият евнух. По време на пътуването и дългото си пребиваване в Париж (1712-1720) те коментират с писма, обменени с приятели или молли за многобройните аспекти на западното християнско общество. Особено внимание обръщат на френската политика и маврите. С течение на времето в сарая започват различни нарушения (Писмо 139 [147]), ситуацията там бързо се разпада. Узбек нарежда на главния евнух да се справи, но писмото му не пристига навреме. Бунт води до смъртта на съпругите му, включително и на любимата му Роксана, която се самоубива.

Хронологията се разпада, както следва:

  • Писма 1-21 [1-23]: Пътуването от Исфахан до Франция, което трае почти 14 месеца (от 19 март 1711 до 4 май 1712 г.).
  • Писма 22 [24] -89 [92]: Париж при царуването на Луи XIV, общо 3 години (от май 1712 до септември 1715 г.).
  • Писма 90 [93] -137 [143] или [Допълнително писмо 8 = 145]: Управление на Филип Орлеански, обхващащо пет години (от септември 1715 до ноември 1720).
  • Писма 138 [146] – 150 [161]: Разпадане на сарая в Исфахан, приблизително 3 години (1717-1720 г.).

Първото издание на романа се състои от 150 писма. Появява се през май 1721 г. под рубриката "Кьолн: Пиер Марту“ за амстердамския издател Жак Десбърдес, чийто бизнес по-късно се ръководи от съпругата му Сузане де Каукс. Така нареченото издание А е текстът, използван в последното критично издание на „Персийски писма“ при пълната работа на Монтескьо, публикувано от фондация „Волтер“ през 2004 г. Появява се второ издание (B) от същия издател по-късно през същата година. Любопитното в него е, че има три нови писма, но са пропуснати тринадесет от оригиналните. Всички следващи издания на автора (т.е., до 1755) произтичат от А или В. Изданието през 1758 г. е изготвено от сина на Монтескьо. Включени са осем нови писма и кратка част от автора, озаглавена „Някои разсъждения върху Персийски писма“. Последното издание е използвано, като пример за всички следващи. През 2004 г. издателите се връщат към оригинала на творбата, но включват и добавените писма, озаглавени като „допълнителни“.

Епистоларен роман[редактиране | редактиране на кода]

Монтескьо никога не назовава „Персийски писма“ като роман. Първоначално за повечето от първите читатели, както и за автора, произведението не е смятано за роман и още по-малко за „епистоларен“, както често се класифицира сега, защото по това време не е познат жанр. Колекцията от „писма“ през ​​1721 г. предизвиква политически и периодични издания като „Исторически писма“ (1692-1728), „Любопитни писма“ (1703-1776), както и „Исторически галантни писма“ от (1707-1717), които са под формата на кореспонденция между две жени. В произведения като „Еврейски писма“ (1738) и „Китайски писма“ (1739) на Бой д'Аргенс, както и в романи на Ричардсън се наблюдава подражание към епистоларния роман на Монтескьо.

Епистоларната структура на романа „Персийски писма“ е гъвкава: има деветнадесет кореспонденти и около двадесет и двама различни адресата. Ибен, който работи повече като получател, отколкото като кореспондент, пише само две писма, но получава четиридесет и две. По същия начин означеният като *** получава осемнадесет писма, но не пише нито едно писмо.

История на романа[редактиране | редактиране на кода]

От 1714 г. Монтескьо е назначен за съветник в Парламентарния съд в Бордо. През 1716 г. е провъзгласен за президент на Сената. По това време се появява неговият роман – първото му литературно произведение, базирано на поредица от юридически анализи. Произведението е публикувано анонимно в протестантските страни с цел предотвратяване на цензура или цялостната забрана на творбата. Докато е бил жив, Монтескьо няма публикация на неговия роман под неговото име, а си служи с псевдоними.

Епистоларните романи имат дълга традиция във Франция. Обикновено се асоциират с емоции, настроения, лични истории или са написани под формата на пътеписи. Съществуват примери за сатирични творби като „Писма до провинциалиста“ на Блез Паскал (1656/1657), както и „Португалски писма“ от Габриел де Гилераг, първият епистоларен роман във Франция, който дълго време е бил смятан за автентична писмена кореспонденция или публикуваният във Франция през 1684 г. роман на Джовани Паоло Марана (1641-1693) “Шпионинът на великия Господ“ (1684), в който един турчин в писма до Константинопол съобщава новини от Европа. Новото в романа на Монтескьо „Персийски писма“ е разнообразието на мненията и многобройните философски, политически и културно-критични въпроси, които са засегнати в творбата.

Намерението на автора е да сподели с читателите нравите, обичаите, религиозните и политическите институции на родината си Франция, като критичен наблюдател отстрани и да сравни чуждите възгледи със собствените си мирогледи. Възгледите на Монтескьо, едновременно са и „обвивка“ на цялото, и съответстват на представите на първите генерации философи през Просвещението. Творбата разпространява идеите на културния релативизъм.

Появата на пътешественици от Персия или на жени, част от сарая, се обяснява с факта, че ориентът е на мода след успеха на „Хиляда и една нощ“ (1704-1708) по това време.

Източници на Монтескьо[редактиране | редактиране на кода]

Монтескьо е имал на разположение за написването на своя роман „Персийски писма“ множество източници. Те варират от Библията до антични класически произведения като „De officiis“ на Цицерон и огромното многообразие на френски мемоарни произведения на съвременни юристи, историци и философи, предимно произведения на френския просвещенец Пиер Бейл. През 1674 година е публикуван на френски превод на Корана, от който Монтескьо е имал копие и го цитира по-късно в неговия шедьовър „За духа на законите“.

Френският пътеписец и изследовател Жан Шардин е един от основните му източници. Първоначално Монтескьо е притежавал издание от два тома, а през 1720 г. се сдобива с всички издания на произведението. Друг източник са докладите на френския пътешественик и търговец на диаманти Жан-Батист Таверние. Таверние пътува от 1628 до 1668 година в Близкия Изток, Турция и Персия, при което се запознава в град Исфахан с Шейх Абас II и достига до Индия. Неговите пътеписи са били много успешни във Франция. Книгата „Relation du Grand Serrail du Grand Signer“ e публикувана през 1667 година в Париж и Монтескьо я използва като източник, заедно с други творби за произведението си „Персийски писма“.

Изследвания[редактиране | редактиране на кода]

В статията си „Бележки по Персийските писма“ Цветан Тодоров откроява две основни идеи в произведението на Монтескьо. Това са темите за свободата и приемането на различните религии в обществото. В творбата се разказва за посещението на Узбек и Рика в Париж. Те са персийци, идващи от Исфахан, които искат да опознаят западния свят. Техният поглед върху френската реалност изглежда много по-трезв, отколкото на самите французи. Напускането на Персия е видяно, като желание за опознаване на света. Узбек задълбочено иска да познае западния свят, но остава сляп за своя. Въобразява си, че съпротивата на Роксана се дължи на нейната свенливост, но в края на романа става ясно, че тя никога не е приемала Узбек за свой съпруг и покровител, а единствено за подтисник на свободата ѝ.

Монтескьо е първият, който съзнателно и систематично си служи с похвата на остранението – любим на руските формалисти и на Брехт. Авторът използва похвата, за да осмее една или друга църковна католическа практика: богатствата на папата, ролята на епископите, Инквизицията, безбрачието на свещениците, забраната на развода, скуката на теологическите произведения. Заедно с това, той разглежда и множествеността на религиите, всяка от които претендира, че е най-добрата. В романа евреите, християните и мюсюлманите считат себе си за по-висши от другите. Смятат останалите за еретици и затова ги преследват. Описано е в историята за бедствията на праведния гебър Аферидон, който вярва в Зороастро и поради тази причина е преследван от мюсюлманите.

Не само, че другите религии трябва да се преследват, но и да се правят опити за тяхното покръстване. Този, който иска останалите да приемат вярата му е показан като злодей. Той не би сменил своята религия, но иска от останалите да го направят. Най-важното поучение, което Монтескьо иска да представи е човек да не прави това, което не искат да направят на него. Това, към което всеки трябва да се стреми според романа е любовта и справедливостта.

Свободата е оспорвана в „Персийски писма“, а деспотизмът е показан като най-омразното зло. Широко е разгърнат ориенталският политически деспотизъм – този, който царува в Персия, Търция и Русия. Представена е потъпканата свобода, която трябва да бъде общочовешко право за всички. По-подробно Монтескьо се спира върху жените от сарая. Те са бити, унижавани, отнасят се с тях като с животни, понякога рискуват да загубят живота си. Логичният край на тиранията е единствено смъртта, затова целият харем бива избит. Евнухът най-добре в романа представя абсурда на деспотизма. Той се чувства като мъж единствено, когато заповядва. Наказанията са неговото средство за действие, а принципите му на управление са „страхът и ужасът“. Образът на евнуха изразява истината за отношението „господар-роб“. Тиранията е показана като жестока и безплодна. В едно от писмата си Рика цитира думите на Фонтенел за неравенството между мъжете и жените. В цитата е казано, че жените са по-кротки и разумни създания от мъжете, а единственото преимущество на мъжа е тиранията, с която може да се наложи върху тях. Монтескьо вижда деспотизма като безсилие на разума и победа на силата.

Филмови адаптации[редактиране | редактиране на кода]

Филмова адаптация на „Персийски писма“ е направена през 1968 година от Жан Руш и филмът е озаглавен „Малко, по-малко: Персийски писма“. През 1977 година той решава да направи кратък филм от 40 минути, наречен „Исфахан: Персийско писмо“.

Превод на български език[редактиране | редактиране на кода]

Превод от френски прави Дора Попова през 1974 година. Редактор е Пенка Пройкова.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  • Шарл дьо Монтескьо. Персийски писма. Превод от френски Дора Попова. София: Народна култура, 1974
  • Тодоров, Цветан. Бележки по „Персийските писма“. – 29, 1985, № 1, 56.
  • Хаджикосев, Симеон. Западноевропейска литература. Част втора. София: Сиела, 2006
  • Серафимова, Маргарита. Писмото и романът. Писмото и епистоларният роман на френското просвещение. София: УИ „Св. Климент Охридски“, 2001

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]