Цветан Тодоров

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Disambig.svg Тази статия е за философа. За езиковеда вижте Цветан Тодоров (езиковед).
Цветан Тодоров
Tzvetan Todorov
български и френски филолог и философ
Цветан Тодоров през 2011 г.
Цветан Тодоров през 2011 г.
Роден
Починал
Учил вСофийски университет
Философия
РегионЗападна философия
ЕпохаФилософия на XX век
Философия на XXI век
ШколаКонтинентална философия, Структурализъм
ИнтересиСемиотика
Текстове„Живот с другите“ (1989)
„На предела“ (1991)
ПовлиянЖермен Тийон, Василий Гросман, Примо Леви
Научна дейност
ОбластЛингвистика, културология, теория на литературата
Работил вФренски национален център за научни изследвания
Публикации„Въведение във фантастичната литература“ (1970)
„Поетика на прозата“ (1971)
„Завладяването на Америка“ (1992)
НаградиЕвропейска награда за есеистика Шарл Вейон (1998)
Награда на Принца на Астурия за обществени науки (2008)
ПовлиянЖерар Женет, Михаил Бахтин, Владимир Проп, Роман Якобсон
Семейство
БащаТодор Боров
МайкаХаритина Пеева
Братя/сестриИван Тодоров
СъпругаМартине ван Вьоркенс
Нанси Хюстън (1981 – 2014)[1]
ДецаБорис, Леа, Саша
ПодписSignature Tzvetan Todorov bt.png
Уебсайт
Цветан Тодоров в Общомедия

Цветан Тодоров Тодоров е българо-френски[2] философ и литературовед, лингвист, семиотик, литературен критик, историк на философската мисъл и културолог от български произход.

Прекарва първите 23 години от живота си в България, а след това се установява трайно във Франция. В интервю за български вестник през 2008 г. се самоопределя като българин и французин.[3]. Цветан Тодоров е известен на първо място като литературен критик и теоретик, неговите философски рефлексии за самоопределянето са от голямо значение за антропологията и социологията. Въпросът за собствената и чуждата културна идентичност е една от важните теми в дебатите на съвременната антропология. Книгите на Цветан Тодоров, писани на френски, се превеждат в България след 1984 г.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Цветан Тодоров е роден на 1 март 1939 в София. Негов баща е библиографът Тодор Боров, а дядо по майчина линия – общественикът Иван Пеев-Плачков[4]. Брат му, Иван Тодоров, е известен физик. Завършва гимназия в България и следва български език и литература в Софийския държавен университет, където завършва през 1961 г.[5]

През 1963 г. като стипендиант заминава за Париж. През 1970 г. защитава докторска дисертация на тема „Теория на литературния анализ“ под ръководството на Ролан Барт.[5] Защитава тезата, че поетиката – това са специфичните езикови условия на създаване и означаване на художествения текст[6]. От 1987 г. ръководи Центъра за изследване на изкуствата и езиците към Френския национален център за научни изследвания, където работи от 1968 г. Съпруг е на писателката Нанси Хюстън, с която има две деца. Развежда се с нея след 35 години брак.[7]

Почетен доктор на Софийския университет (1988).[8]

През 1990 г. е удостоен с титлата доктор хонорис кауза на Лиежкия университет.

Цветан Тодоров е носител на Наградата на Принца на Астурия за обществени науки за 2008 г.[9]

Умира на 7 февруари 2017 г. в Париж[10][11][12] след усложнения в резултат на невродегенеративно заболяване.[13]

Творчество[редактиране | редактиране на кода]

В началото на творческия си път се интересува предимно от теория на литературата, а след 1990 г. – от историята и отношението с другия в трудни области на историята като завладяването на Централна Америка и Втората световна война.

Цветан Тодоров се утвърждава като учен с превода на руските формалисти, който значително допринася за развитието на съвременната поетика. След това публикува „Литература и значение“ (1967). В „Увод във фантастичната литература“ (1970) разглежда сериозно и задълбочено фантастичната литература.

Цветан Тодоров в Сао Пауло през 2012 г.

Тодоров изследва предимно другостта на различните култури, разглежда проблема „Ние и другите“, споровете на хуманистите в Европа от епохата на откриването на Новия свят и процесът на колонизация. Въпросът за собствената и чуждата култура застава в основата на антропологичните дискурси в Европа. Неговият анализ на значимостта и самоопределянето има голямо значение за антропологията и социологията. Тодоров, за разлика от Макиавели и Хобс, не вижда в общността зъл по своята същност организъм, с който човек се обвързва само поради своята немощ. Напротив, за него общността е неизбежност, продиктувана от нуждата за признанието на човека, вкоренена в неговата психика. Тази концепция се основава на психоанализата на Лакан и интерпретацията на творчеството на Хегел и Кожев.

Цветан Тодоров говори за себе си като за емигрант и се самоопределя като европеец. Размишлява за истината, злото, справедливостта, историческата памет, болката по родината, срещата на културите и заблудите на съвременните демокрации. Преосмисля живота си в България и Франция, любовта си към литературата, отдалечаването си от структурализма, и от аполитичността. Обяснява своя критически хуманизъм, крайната си умереност, неприязънта си към двуполюсните модели и желязната завеса. Занимават го проблемите за допирните точки, смесването на културите („метисаж“), „сивите зони“ и търси отговор на въпроса „Как да се живее?“.

В книгата си „Завладяването на Америка. Въпросът за Другия“ Цветан Тодоров разсъждава за начина, по който местните култури в Америка са били жестоко унищожени от конкистадорите. Следвайки Михаил Бахтин, Тодоров извежда идеята за диалога като „такова положение, при което нито един от участниците не свежда другия до обект“. За диалога са нужни два субекта.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Цветан Тодоров в Порто Алегри през 2012 г.
  • Théorie de la littérature, textes des formalistes russes, Seuil, 1966.
  • Littérature et signification, Larousse, 1967.
  • Grammaire du 'Décaméron’, Mouton, 1969.
  • Introduction à la littérature fantastique, Seuil, 1970.
    • Въведение във фантастичната литература, ИК Сема РШ, София, 2009 (ISBN 978-954-8021-95-1)
  • Poétique de la prose, Seuil, 1971.
  • Qu’est-ce que le structuralisme? Poétique, Seuil, 1977.
  • Théorie du symbole, Seuil, 1977.
  • Symbolisme et interprétation, Seuil, 1978.
  • Les genres du discours, Seuil, 1978.
  • Dictionnaire encyclopédique des sciences du langage, en collaboration avec Oswald Ducrot, Seuil, 1979.
    • Семиотика, реторика, стилистика, ИК Сема РШ, София, 2000 (ISBN 954-90591-1-1) (от Енциклопедичния речник на науките за езика, написан съвместно с Освалд Дюкро, в това издание са ексцерпирани само статиите, написани от Тодоров)[14]
  • Mikhaïl Bakhtine le principe dialogique, Seuil, 1981.
  • La Conquête de l'Amérique, la question de l'autre, Seuil, 1982.
    • Завладяването на Америка. Въпросът за Другия, УИ Климент Охридски, София, 1992.
  • Récits aztèques de la conquête, en collaboration avec Georges Baudot, Seuil, 1983.
  • Frêle bonheur, essai sur Rousseau, Hachette, 1985.
  • Critique de la critique, Seuil, 1984.
  • La notion de littérature et autres essais, Seuil, 1987.
  • Nous et les autres, Seuil, 1989.
    • Живот с другите. Опит по обща антропология, прев. от френски Весела Генова, София, Наука и изкуство, 1998 (ISBN 954-02-0232-9) [15]
  • Face à l’extrême, Seuil, 1991
    • На предела, София, Народна култура, 1994.
  • Les morales de l’histoire, Grasset, 1991.
  • Éloge du quotidien: essai sur la peinture hollandaise du XVIIe siècle, Adam Biro, 1993.
  • Une tragédie française – Eté 1944: scènes de guerre civile. Seuil 1994.
    • Една френска трагедия: Лятото на 1944 – сцени от гражданската война, София, УИ „Св. Климент Охридски“, 1999, 144 с. (ISBN 954-07-0840-0)
  • La vie commune: essai d'anthropologie générale, Seuil 1995.
  • L’homme dépaysé, Seuil, 1996.
    • На чужда земя, София, „Отворено общество“, 1998 (ISBN 954-520-134-7)
  • Benjamin Constant: la passion démocratique, Hachette littératures, 1997.
  • Le jardin imparfait: la pensée humaniste en France, Grasset, 1998.
  • La fragilité du bien: le sauvetage des Juifs bulgares (textes réunis et commentés par Tzvetan Todorov; trad. du bulgare par Marie Vrinat et Irène Kristeva), le Grand livre du mois, 1999.
  • Éloge de l’individu: essai sur la peinture flamande de la Renaissance, Adam Biro, 2000.
    • Зараждането на индивида в изкуството (заедно с Бернар Фокрул и Робер Льогро), София, ИК „Кралица Маб“, 2006 (ISBN 954-533-070-8)[16]
  • Les abus de la mémoire, 2004.
  • Mémoire du mal, tentation du bien, Paris, Robert Laffont, 2000.
    • Памет за злото, изкушение на доброто. Анкета върху века, ИК ЛИК, София, 2002 (ISBN 954-607-505-1)[17]
  • Devoirs et délices. Une vie de passeur (Entretiens avec Catherine Portevin), Paris, Le Seuil, 2002.
    • Дълг и наслада: Разговори с Катрин Портвен, ИК ЛИК, София, 2003 (ISBN 954-607-620-1) [18]
  • Le nouveau désordre mondial. Réflexions d’un européen, Paris, Robert Laffont, 2003.
    • Новият световен безпорядък. Размисли на един европеец, София, ИК „Изток Запад“, 2002 (ISBN 954-8945-63-0) [19]
  • Les aventuriers de l'absolu, Paris, Robert Laffont, 2006.[20]
    • Красотата ще спаси света: Уайлд, Рилке, Цветаева, София, „Парадокс и УИ „Св. Климент Охридски“, 2010 (ISBN 978-954-07-3105-6)[21]
  • L'Esprit des Lumières, Paris, Robert Laffont, 2006.
  • La littérature en péril, Tzvetan Todorov évoque son passé, personnel et intellectuel, Paris, Flammarion, 2007, 95 p. [22]
  • L'art ou la vie!: le cas Rembrandt, Biro éditeur, 2008.
  • Un humanismo bien temperado (conversación con Ger Groot) en Adelante, ¡contradígame!, Ediciones Sequitur, Madrid, 2008.
  • La peur des barbares: au-delà du choc des civilisations, Paris, Robert Laffont, 2008
  • La signature humaine: essais 1983 – 2008, Paris, Le Seuil, 2009.
    • Сами заедно. Човешкият отпечатък. Том 2, София, ИК „Изток-Запад“, 2015, 256 с.
  • L'expérience totalitaire: la signature humaine, Paris, Le Seuil, 2010.
    • Тоталитарният опит. Човешкият отпечатък. Том 1, София, ИК „Изток-Запад“, 2015, 320 с. [25]
  • Georges Jeanclos, Galerie Capazza et Biro & Cohen éditeurs, 2011.
  • Goya à l'ombre des Lumières, Paris, Flammarion, 2011.
    • Гоя в сянката на Просвещението, София, ИК „Изток Запад“, 2012.[26]
  • Les ennemis intimes de la démocratie, Paris, Robert Laffont – Versilio, 2012.
    • Интимните неприятели на демокрацията, София, ИК „Изток Запад“, 2013. [27][28]
  • Insoumis, Paris, Robert Laffont – Versilio, 2015.
  • Le Triomphe de l'artiste. La révolution et les artistes. Russie: 1917 – 1941, Paris: Flammarion, 2017.
  • La tentation du Bien est beaucoup plus dangereuse que celle du Mal, avec Boris Cyrulnik, éditions de l'Aube, 2017

За Цветан Тодоров[редактиране | редактиране на кода]

  • Литературни търсения през 90-те години, София, Издателство на БАН, 2001, ISBN 954-430-817-2
  • Цветан Тодоров – подвижната мисъл, Сборник с изследвания в чест на Цветан Тодоров, София, ИК ЛИК, 2001, ISBN 954-607-486-1 (Материали от конференцията, организирана от СУ „Св. Климент Охридски“, на 30 и 31 октомври 1999 по случай шейсетата годишнина от рождението на Цветан Тодоров.)
  • Цветан Тодоров – теоретик и хуманист. Съст. Стоян Атанасов, Рая Кунчева и Мирослав Дачев. София, Издателски център „Боян Пенев“, 2007.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. ↑ ((en)) Sewell Chan, „Tzvetan Todorov, Literary Theorist and Historian of Evil, Dies at 77“, Ню Йорк Таймс, 7 февруари 2017 г.
  2. ↑ Цитат в десетката: „Цветан Тодоров: България не може да излезе от мен“. // e-vestnik.bg. e-vestnik.bg, 2008. Посетен на 13 октомври 2015.
  3. ↑ „Световният интелектуалец се надява Европа да стане по-силна след кризата“, в. „Стандарт“, 14 ноември 2008 г. Проверен на 29 юли 2009 г.
  4. ↑ Селянинът от Подунавието (интервю на Анюта Качева). // в-к Култура, бр.9 (2576). 27 февруари 2004. Посетен на 16 февруари 2022.
  5. ↑ а б Научноинформационен център „Българска енциклопедия“. Голяма енциклопедия „България“. Том 11. София, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012. ISBN 9789548104333. с. 4412.
  6. ↑ Стоян Атанасов, Предисловие и откъс от първа глава на книгата „Цветан Тодоров: Аксиология на Разума“, „Изток Запад“, 2011 – на сайта на издателството.
  7. ↑ „Семиотикът Цветан Тодоров се разведе с Нанси Хюстън“, в. „24 часа“, 8 юли 2014 г. Проверен на 11 септември 2014 г.
  8. ↑ Списък на почетните доктори на Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
  9. ↑ ((en)) „2008 Prince of Asturias Award for Social Sciences: Tzvetan Todorov“, сайт на Наградата на Принца на Астурия.
  10. ↑ ((fr)) „L’essayiste et historien des idées Tzvetan Todorov est mort“, в. „Монд“, 7 февруари 2017 г.
  11. ↑ ((fr)) „Le philosophe bulgare s'est éteint ce mardi 7 février à Paris à l'âge de 77 ans“, telerama.fr, 7 февруари 2017 г.
  12. ↑ „Почина Цветан Тодоров“, vesti.bg, 7 февруари 2017 г.
  13. ↑ ((fr)) „Tzvetan Todorov est mort“, lepoint.fr, 7 февруари 2017 г.
  14. ↑ Амелия Личева, „Речникът на Цветан Тодоров“, рец. във в. „Култура, бр.8 (2119), 3 март 2000 г.
  15. ↑ Бойко Пенчев, „Невъзможността на самотата“, рец. за „Живот с другите“ в литературния портал „Словото“.
  16. ↑ Бойко Пенчев, „Индивидът в изкуството – къде и кога“, рец. във в. „Капитал“, 8 декември 2006 г.
  17. ↑ Лиляна Деянова, „Да анкетираш века. Критическият хуманизъм след Аушвиц, Колима и Косово“, рец. във в. „Култура“, бр.10 (2218), 8 март 2002 г.
  18. ↑ Петко Тодоров, „Цветан Тодоров: България е за мен затворена страница“, отзив във в. „Сега“, 30 декември 2003 г.
  19. ↑ Стоян Атанасов, „Хегемония и идентичност“, рец. във в. „Култура“, бр. 38 (2293), 17 октомври 2003 г.
  20. ↑ Стоян Атанасов, „Цветан Тодоров за измеренията на абсолюта“, рец. във в. „Монд дипломатик“, февруари 2006 г.
  21. ↑ Марин Бодаков, „Ходене по буквите“, рец. във в. „Култура“, бр. 24 (2597), 25 юни 2010 г.
  22. ↑ Стоян Атанасов, „Загриженост за литературата“, рец. във в. „Монд дипломатик“, февруари 2007 г.
  23. ↑ Юбер Ведрин, „Цветан Тодоров и варварите“, рец. във в. „Култура“ (превод от „Фигаро“, 19 септември 2008), бр. 35 (2518), 17 октомври 2008 г.
  24. ↑ Стоян Атанасов, „Подвижните пясъци на цивилизацията и варварството“, рец. във в. „Монд дипломатик“, декември 2008 г.
  25. ↑ Цветан Тодоров, Откъс от „Тоталитарният опит. Човешкият отпечатък. Том 1“, сайт на издателство „Изток-Запад“.
  26. ↑ Цветан Тодоров, Откъс от Гоя в сянката на Просвещението на сайта на издателство „Изток Запад“.
  27. ↑ Цветан Тодоров, „Крайностите дебнат демокрацията“ Архив на оригинала от 2016-03-04 в Wayback Machine., откъс от книгата Интимните неприятели на демокрацията, в. „Труд“, 10 октомври 2013 г.
  28. ↑ Аглика Георгиева, „Цветан Тодоров търси интимните врагове на демокрацията“, рец във в. „Новинар“, 8 октомври 2013 г.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Цветан Тодоров.
Интервюта
За него
Нормативен контролРедактиране в Уикиданни
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Цветан_Тодоров&oldid=11307922“.