Тринадесет колонии

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Първият флаг на САЩ с 13 звезди и 13 линии, символизиращи 13-те колонии
Тринадесетте колонии през 1775 г.

Тринадесетте колонии са британските колонии в Северна Америка, които през 1776 г. подписват Декларацията за независимост и официално обявяват, че не признават властта на Британската империя. В резултат на това са създадени Съединените американски щати и започва Американската война за независимост.

Тринадесетте колонии са:

Име Впоследствие
1 Ню Хампшър щат Ню Хампшър
2 Масачузетс Бей щати Масачузетс и Мейн
3 Роуд Айлънд щат Роуд Айлънд
4 Кънектикът щат Кънектикът
5 Ню Йорк щати Ню Йорк и Върмонт
6 Ню Джърси щат Ню Джърси
7 Пенсилвания щат Пенсилвания
8 Делауер щат Делауър
9 Мериленд щат Мериленд
10 Вирджиния щати Вирджиния, Кентъки и Западна Вирджиния
11 Северна Каролина щати Северна Каролина и Кентъки
12 Южна Каролина щат Южна Каролина
13 Джорджия щат Джорджия

История[редактиране | edit source]

През по-голямата част на 16 век англичаните гледат към Новия свят със смесени чувства. От една страна те са заинтригувани да извлекат бързи и големи печалби от Америка, от друга страна са притеснени от възможен конфликт с доминиращата тогава морска сила Испания. Един от първите опити за английска колония е Роаноук, но той е неуспешен. В началото на 17 век различни групи английски търговци финансират експедиции. Търговци от Лондон получават кралско разрешение от Джеймс I да организират колонии на юг, а търговци от Плимът - на север. Чрез техните усилия възникват първите трайни колонии. През 1607 г. в района на залива Чесапийк е основано първото селище - Джеймстаун. Лондонската компания, наречена Вирджиния, дава името си и на първата колония. Следват Мериленд, Плимутската колония, основана от пилигримите на Мейфлауър през 1620 г. и Масачузетската колония, дали началото на Нова Англия. До края на 30-те години на 17 век английските заселници поставят началото на шест от тринайсетте щата на американската република: Вирджиния, Масачузетс, Мериленд, Кънектикът, Роуд Айлънд и Ню Хампшър[1].

Колонизацията е прекъсната от гражданската война в Англия. След възстановяването на монархията обаче се възобновява. Чарлз II награждава своите поддръжници роялисти със земя в Новия свят. По време на управлението си той издава разрешения за основаването на още четири колонии: Каролина, Ню Йорк, Ню Джърси и Пенсилвания.

През 1664 г. Чарлз II дарил на брат си Джеймс, херцог на Йорк и бъдещ крал на Англия, земите между реките Кънектикът и Делауер, включително и Лонг Айлънд. Същата година английската флотилия под командването на Ричард Никълс отплавала, за да завладее новите имения на Джеймс и принудила Петер Стуйвесант, управител на холандската колония в Ню Амстердам, да се предаде. Няколко години по-късно холандците отново си възвърнали колонията и известно време задържали старата си столица, но през 1674 г. завинаги я преотстъпили на англичаните. Херцогът на Йорк поел управлението на колонията и преименувал града на Ню Йорк. Тук живеели не само холандци и англичани, но и германци, французи, скандинавци, африканци и индианци. По-късно Джеймс дал голяма част от земите на юг от Ню Йорк на двама свои верни приближени. Единият от тях нарекъл колонията си Ню Джърси. През 1681 г. Уилям Пен младши, наследил след смъртта на баща си, адмирал в Кралския флот, правото на иск срещу краля за неизплатени дългове. Чарлз II изплатил дълга си, като му дарил обширна земя между Ню Йорк и Мериленд и по негово настояване колонията била наречена Пенсилвания.

Към края на XVII в. в Северна Америка вече имало 13 английски колонии, които се управлявали от губернатори, назначени от краля, и местни законодателни събрания, които решавали вътрешнополитическите проблеми.

Население[редактиране | edit source]

Предполага се, че по онова време населението на тези колонии общо (но без да се включват местните жители, извън юрисдикцията им) е около 2-2,5 милиона души, голяма част от които (жените, робите, прислужниците, учениците на майсторите, безимотните, непълнолетните) се считат пряко зависими от жителите с право на глас и поради това нямат такова право. Изборите изобщо се правели въз основа на по-нисък имуществен ценз, в сравнение с тези в метрополията и в някои щати били не само за долната камара на законодателното събрание, но дори и за определяне на губернатор на колонията.

Фактически избиратели се явявали между 50 и 80 процента от белите мъже, като най-често изборите се печелели от най-богатите и влиятелни местни земевладелци, магнати и търговци. Отначало липсвали политически партии, а агитацията се поемала основно от семействата, приятелите, съседите на кандидата, като силен прийом в провеждането на изборите били увеселенията, организирани за спечелването на избирателите, които се чувствали поласкани от приятелското и егалитарно отношение на "грандовете" и изкушени от техните подаръци и въодушевени от всеобщата атмосфера на разпуснатост и веселие. Друг важен фактор били определени зависимости, като например отношенията, между наемател и хазяин. Самото гласуване се извършвало явно — чрез аплодиране или освиркване.

Други британски колонии[редактиране | edit source]

По атлантическото крайбрежие на Северна Америка са разположени Нюфаундленд, Земя на Рупърт (областта около на Хъдзънския залив), Нова Скотия, остров Принц Едуард, Източна и Западна Флорида и провинция Квебек. По време на Войната за независимост на САЩ Великобритания има и други колонии в Северна и Южна Америка, сред които са Британските Антилски острови. Като цяло всички те подкрепят короната.

Поради привилегированото си положение по отношение на данъците Нюфаундленд остава напълно верен на Великобритания. Това е територия, тясно обвързана с Великобритания и контролирана от Кралския военноморски флот, която при това няма свое събрание, което би могло да изрази недоволство.

В Нова Скотия броят на янките, преселници от Нова Англия е голям, и те съчувстват на американците в борбата им с короната. Кралското правителство в Халифакс се вижда принудено да им позволи да останат "неутрални" в конфликта, обаче не им позволява и да окажат военна помощ на сънародниците си, благодарение на силните си военноморски части в Халифакс.

Малко канадци от обитавания от французи-католици Квебек подкрепят американците, поради религиозните си различия. След специален акт от 1774 Квебек е обявен за културно автономна област в рамките на империята, но местните свещеници се опасяват, че с победата на бунтовниците ще се засили и протестантската пропаганда в Канада. Поради това местните управници не подкрепят предложенията за членство в новия съюз, а изпратената от американците военна експедиция през 1775 претърпява неуспех.

В Западна Индия изборните събрания на Ямайка, Гренада и Барбадос официално обявили симпатиите си към американската кауза, но не били подкрепени от останалите колонии от областта. Кралското правителство изпраща военни кораби, основно по искане на самите колонисти-плантатори, изплашени от възможността да избухнат робски въстания, но това му помага и да потуши про-американските настроения, чрез респектиране на островитяните с военна мощ. Те се ограничили само с търговска подкрепа за бунтовните колонии.

Местните водачи на колонистите от Бермудите и Бахамските острови силно недоволствали от недостига на храни, вследствие на британската блокада на американски пристанища и симпатизирали на американската кауза. Счита се, че терминът "пасивни съюзници" описва най-вярно отношението на тези колонии. Те снабдявали американските бунтовници с различни стоки и провизии, включително с барут за корабите на американската военноморска ескадра.

Източна Флорида и Западна Флорида са други кралски територии, завладени от Великобритания по време на войни с французи и индианци. Британските колонисти имали нужда от защита, срещу атаки на индиански отреди и испански пирати. След 1775 Флорида (най-вече югоизточната ѝ част) се превръща в основна британска военна база за завземането на земите на днешните Джорджия и Южна Каролина. Впоследствие обаче Испания превзема Пенсакола в Западна Флорида през 1781 г., и според мирния договор от Париж, 1783, получава и двете колонии. Окончателно цяла Флорида става част от САЩ през 1819 г.

Източници[редактиране | edit source]

  1. Бринкли, Алън. История на американския народ. Рива, 1999. ISBN 954-8440-067. с. 43.