Право

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други значения на Право.

Традиционно Темида е символът на съдилищата.[1][2] Справедливостта е изобразена като богиня, с три символа на правилата на правото: меч, символизиращ принудителната сила на съда; везна, която отмерва различните твърдения; и превръзка на очите, която индикира безпристрастност.[3]

Право в политиката и юриспруденцията се нарича система от социални правила и норми, които потвърждават, забраняват или разрешават определен вид поведение и/или взаимоотношения между хора и/или организации. Тази система от правила се прилага от съвкупност от институции [4] и подлежи на принудително осъществяване, на тях се подчинява всяко едно правово общество. Правото придава форма на политиката, икономиката и обществото по различни начини и служи като основен социален медиатор за регулиране на отношения между хората.

Договорното право регулира всичко от купуването на автобусен билет до търгуването на деривативи. Конституционното право осигурява рамка за създаването на закона, защита на човешките права и избора на политически представители. Административното право се използва да разглежда решенията на държавните агенции. Международното право управлява въпросите между суверенните държави в дейности от търговията до регулацията на околната среда. Гръцкият философ Аристотел казва през 350 пр.н.е. "Разпоредбата на закона е по-добра от решението, на който и да е отделен индивид."[5]

Правните системи изработват права и отговорности по различни начини.

Раздели на правото[редактиране | edit source]

Поради сложността на отношенията, които регулира, правото се подразделя на:

  • публично и частно право - разграничение с оглед характера на целите и интересите, които регулира - дали те имат публичен или частен характер;
  • материално и процесуално право - най-общо казано материалното право определя вида, характера и значимостта на благата, който регулира, а процесуалното правото е способа, начина и реда на реализацията му в съдебното правораздаване.
  • вътрешно и международно право - вътрешното право е системата от правила и норми за поведение, приети от една страна, разпростираща се със суверенитета на държавната ѝ власт, а международното се отнася до международната общност като такава, включваща съгласуваната правна воля на държавите.
  • субективно и обективно право - обективно е правото като съвкупност от правни норми, правният ред и т.н.; субективното право е гарантираната и позволената от обективното право възможност на правния субект за действия или бездействия посредством собствения си правен интерес
  • правото като правната наука изучаваща правните норми и принципи
  • правото като правна система
  • правото като източник на правото
  • правото като справедливост и др.

Облигационно право[редактиране | edit source]

Основна статия: Договор.

Облигационното или в някои случаи на български (от английското наименование) контрактното право [6] се отнася до приложими обещания и може да бъде сумирано в латинската фраза pacta sunt servanda (споразуменията и съглашенията трябва да бъдат спазвани).[7] В прецедентното право три основни елемента на създаване на договор са необходими: предложение и прием, обмисляне и намерение за създаване на правни отношения.

Правни системи[редактиране | edit source]

Правните системи на страните по света могат най-общо да бъдат разделени на две основни групи – континентално (романо-германско) право и общо право. Според някои съвременни учени разграничението между двата вида право постепенно губи значението си, като с времето елементи, смятани за типични за една от двете системи, се възприемат от другата.[8] В някои страни, в които не е възприето отделянето на църквата от държавата, се прилага и трета правна система – на религиозно-традиционното право. Правната система, прилагана в дадена страна, обикновено се определя от нейната история, взаимоотношения с други страни или отношение към международни стандарти.

Континентално право[редактиране | edit source]

Исторически съвременното континентално право произхожда от Римското право. Това, което е допринесло последното да оцелее в продължение на столетия и да залегне в основата на модерните правни системи е, че то съдържа абстрактни фигури, както и че има обърнат поглед към практиката.Съвършенството на Римското право от правно-техническа гл. т. е давало възможност на всяка следваща епоха да внася по нещо ново в неговото съдържание. Именно поради тези причини Римското право е било реципирано от западноевропейските държави.

Общо право[редактиране | edit source]

Крал Джон подписва Магна Харта

Общото право е правна система, в която решенията на съдилищата са изрично признати за законни източници. „Доктрината на прецедента“, или stare decisis (латинската дума за „да застанеш зад решението си“) означава, че решенията на висшите съдилища задължават по-долните съдилища. Системите на общото право също разчитат на правилниците, приети от законодателната власт. Общото право произхожда от Англия и е въведено в почти всяка страна, обвързана с Британската империя (с изключение на Малта, Шотландия, американския щат Луизиана и канадската провинция Квебек).

Религиозно-традиционно право[редактиране | edit source]

Религиозното право изрично се основава на религиозни принципи. Примерите включват еврейската халаха и ислямския шариат – като и двете се превеждат като „път за следване“, а християнското каноническо право все още е запазено в някои църковни общности. Често влиянието на религията върху правото е непроменимо, тъй като Божието слово не може да бъде променяно или регламентирано от съдии или правителства. Все пак, задълбочената и подробна правна система обаче обикновено изисква уточняване от хората. Например, Коранът има закони, който действат като източник на други закони чрез интерпретация[9]Кияс (съображения по аналогия), Иджма (консенсус) и прецедент. Друг пример е Тората или Стария Завет в Петокнижието или петте книги на Мойсей. То съдържа основните правила на еврейското право, които някои израелски общности решават да използват. Халаха е правило на еврейския закон, което обобщава някои интерпретации на Талмуда. Въпреки това, израелското законодателство позволява тъжителя да използва религиозни закони, само ако иска. Каноническото право се употребява само от членовете на католическата църква, източноправославната църква и англиканската църква.

Съдебен процес в Османската империя, 1879 г.

До 18 век, законите на шариата се практикуват в мюсюлманския свят в кодифицирана форма. От средата на 1940-те години, в една страна след друга, са направени усилия да се въведат законите на шариата в съответствие със съвременните условия и концепции.[10][11] В съвременността, правните системи на много мюсюлмански страни разчитат както на традициите в гражданското и общото право, така и на ислямските закони и обичаи. Конституциите на някои мюсюлмански държави като Египет и Афганистан, признават исляма като религия на страната, което задължава законодателя да се придържа към шариата.[12] Саудитска Арабия признава Корана като нейна конституция, и се управлява въз основа на ислямското право.[13] Иран повторно въвежда ислямското право в правната си система след 1979 г.[14] През последните няколко десетилетия, една от основните характеристики на Ислямското възраждане е призива за възстановяване на шариата, който поражда огромно количество литература и засяга световната политика.[15]

Правна теория[редактиране | edit source]

Основна статия: Теория на правото.

История на правото[редактиране | edit source]

Месопотамският бог на слънцето Шамаш, почитан като бог на справедливостта, дава на цар Хамурапи кодекс със закони.

Историята на правото е тясно свързано с развитието на цивилизацията. Древногипетското право, датиращо от третото хилядолетие пр.н.е., съдържа граждански кодекс, който вероятно е разделен на дванадесет книги. То се основава на концепцията за Маат, характеризираща традицията, риторичната реч, социалната равнопоставеност и безпристрастността.[16][17] Към 2 200 г. пр.н.е., шумерският владетел Ур-Наму формулира първия законник, която се състои от казуистични твърдения („ако... то ...“). Около 1760 г. пр.н.е., цар Хамурапи доразвива вавилонското право, систематизира го и го записва на камък. Хамурапи поставя няколко копия на законите си из цялото Вавилонско царство като стели, за да бъде видяно от всички това, което остава известно като „Законника на Хамурапи“. Най-запазената стела е открита през 19 век от британски асиролози и е напълно транслитерирана и преведена на различни езици, включително английски, немски и френски език.[18]

Старият Завет датира от около 1280 г. пр.н.е. и е под формата на морални императиви и препоръки за по-добро общество. Малкият древногръцки град-държава – Атина от около 8 век пр.н.е., е първото общество, което се основава на широкото включване на гражданите си в управлението (с изключение на жените и робската класа). Древногръцка Атина обаче няма наука за правото или дума за „закон“,[19] и разчита вместо това на разграничението между следните три: божествения закон (темис), човешките закони (номос) и обичаите (дикѐ).[20] Старогръцкото право въвежда някои основни конституционни нововъведения в развитието на атинската демокрация.[21]

Римското право е силно повлияно от гръцката философия, но детайлните му разпоредби са изработени от професионални юристи и поради това са силно усложнени.[22] През вековете между възхода и залеза на Римската империя, правото се адаптира, за да се справи с променящата се социална обстановка и претърпява основна кодификация при Теодосий II и Юстиниан I.[23]

Макар, че по време на Средновековието кодексите са заменени от обичайното право и прецедентите, римското право е преоткрито през 11 век, когато средновековните учени започват да изучават римските закони и да адаптират техните концепции. В средновековна Англия кралските съдии развиват съвкупността на прецедента и така това по-късно става общото право (английски: common law).

Широко разпространеният в Европа Лекс меркатория е формиран така, че търговците да могат да търгуват на практика по общи стандарти, а не по много отделни аспекти на местните закони. Лекс меркатория, предшественик на модерното търговско право, набляга на свободата на договаряне и на отчуждаемостта на собствеността.[24] С нарастването на национализма през 18 и 19 век, Лекс меркатория е включен в законите на местните страни съгласно новите им граждански кодекси. Наполеоновият и германският граждански кодекси се превръщат в оказалите най-голямо влияние измежду тях. За разлика от английското право, във Франция и Германия се развива т.нар. гражданско право, което за разлика от големите томове на прецедентното право дава възможност малки книжки да се разпространяват между съдиите и да се прилагат. Все пак в днешно време има признаци на срещане и събиране на гражданското и прецедентното право.[25] Правото на Европейския съюз е заложено в договорите, но се развива чрез прецеденти, определени от Европейския съд.

Конституцията на Индия е най-дългата писана държавна конституция, съдържаща 444 члена, 12 списъка, множество поправки и 117 369 думи.

Древна Индия и Древен Китай имат различни традиции в правото, и исторически имат отделни школи в правната теория и практика. Артхашастра, вероятно съставена около 100 г. от новата ера (макар, че съдържа и по-стари текстове), както и Ману-смрити (ок. 100-300 г.) са основополагащите трактати в Индия и се състоят от текстове, които са считани за авторитетно правно ръководство.[26] Основната философия на Ману е толерантността и плурализма и е цитирана в цяла Югоизточна Азия.[27]Индуиската традиция, заедно с ислямския закон, е заменена от общото право, когато Индия става част от Британската империя.[28] Малайзия, Бруней, Сингапур и Хонконг също приемат общото право. Правните традиции на Източна Азия отразяват уникалната смесица от светско и религиозно влияние. [29]

Япония е първата страна, която започва да модернизира правната си система по западен образец, чрез привнасянето на части на френския, но най-вече от германския граждански кодекс.[30] Това отчасти отразява статута на Германия като надигаща се сила в края на 19 век. По същият начин, към последните години на династия Цин, традиционното китайско право дава път на западното влияние, под формата на шест отделни кодекса, основани предимно на японския модел на германското право.[31] Най-близко сходство към кодификациите от този период запазва тайванското право, поради разделянето между националистите на Чан Кай-ши, които бягат на острова и комунистите на Мао Цзедун, които през 1949 г. печелят контрола над континентален Китай. Сегашната правна инфраструктура в Китайската народна република е силно повлияна от съветското социалистическо право, което по същество налага административното право за сметка на частното.[32] Благодарение на бързата индустриализация, днес Китай е в процес на реформи, най-малко по отношение на икономическото право. След преговори, продължили петнадесет години, през 2001 г. Китай се присъединява към Световната търговска организация.[33]

Философия на правото[редактиране | edit source]

Основна статия Философия на правото.


„Но, какво в края на краищата, е законът? [...] Когато казвам, че обектът на законите винаги е общ, искам да кажа, че правото разглежда субектите вкупом и действията абстрактно, и никога конкретно лице или действие. [...] Погледнато от тази страна, ние веднага разбираме, че вече не може да задаваме въпроса, кой трябва да създава законите, тъй като те са актове на общата воля; нито дали господарят е над закона, тъй като той е част от Държавата; нито дали законът може да бъде несправедлив, тъй като никой не е несправедлив към себе си; нито как можем да бъдем и свободни, и да се подчиняваме на законите, тъй като те са само свидетелства на волята ни...“

Жан-Жак Русо, За обществения договор, II, 6.[34]

Философията на правото е обикновено позната като юриспруденция. Нормативната юриспруденция е по същество политическа философия и задава въпроса: „Какъв трябва да е закона?“, докато въпросът на аналитичната юриспруденция е: „Какво е закон?“. Утилитарният отговор на Джон Остин е, че законът е „заповеди, подкрепени от заплахата от санкции, на суверен, на когото хората имат навика да се подчиняват.“.[35] От другата страна, поддръжниците на естественото право като Жан-Жак Русо, твърдят, че законът отразява по същество моралните и непроменими закони на природата. Концепцията за естественото право възниква в античната гръцка философия едновременно с понятието за справедливост, и след известен период, влиза обратно в руслото на западната култура чрез творбите на Тома Аквински.

Хуго Гроций, основателят на чисто рационалната система на естественото право, твърди, че правото възниква както от социален импулс (както посочва Аристотел), така и от причина.[36] Имануел Кант вярва, че морален императив изисква законите „да бъдат създавани така, сякаш трябва да се спазват като универсални закони на природата“.[37] Джереми Бентъм и ученика му Остин, следвайки Дейвид Хюм, смятат, че това слива въпросите какво е и какво трябва да бъде. Те отстояват правния позитивизъм; че истинското право е напълно отделно от морала.[38] Кант също така е критикуван от Фридрих Ницше, който отхвърля принципа на равенството, и вярва, че правото произлиза от волята за власт, и не може да бъде определяно като „морално“ или „неморално“.[39][40][41]

През 1934 г., австрийският философ Ханс Келзен продължава позитивистката традиция в книгата си Чиста теория на правото.[42] Келзен вярва, че макар и правото да е отделно от морала, то притежава „нормативност“, което означава, че трябва да му се подчиняваме. Докато законът е позитивно изявление „е“ (например глобата за заден ход на магистрала „е“ 500 евро), то правото ни казва онова, което „трябва“ да правим. По този начин, за всяка правна система може да бъде предположено, че има основна норма (Grundnorm), която ни указва да се подчиняваме.

Основният опонент на Келзен, Карл Шмит, отхвърля позитивизма, както и идеята за върховенството на закона, защото не приема върховенството на абстрактните нормативни принципи над конкретни политически позиции и решения.[43] Шмит се застъпва за юриспруденция на изключенията ([извънредно положение]]), която отрича, че правните норми биха могли да обхванат целия политически опит.[44]

Утилитарните теории на Бентъм остават доминиращи в правото до 20 век

По-късно през 20 век, Хърбърт Харт напада Остин за опростяването и Келзен за фикциите му в книгата си Концепция на правото.[45] Харт твърди, че правото е система от правила, разделени на основни (правила за поведение) и вторични (правила за чиновниците за управление на основните правила). Вторичните правила са допълнително разделени на правила за отсъждане (за решаването на правни спорове), правила за промяна (законите да могат да бъдат променяни) и правилото на признаване (законите да бъдат идентифицирани като валидни). Двама от учениците на Харт продължават дебата: В книгата си „Империя на правото“, [Роналд Дуоркин]] напада Харт и позитивистите за отказа им да разглеждат правото като морален въпрос. Дуоркин твърди, че правото е „интерпретативно понятие“,[46] което изисква съдиите да търсят най-подходящото и най-справедливо решение на правните спорове, като имат предвид конституционните традиции. Джоузеф Раз от друга страна, защитава позитивистката перспектива и критикува Харт за подхода му в книгата си „Авторитетът на правото“.[47] Раз твърди, че праното е анторитет, който може да бъде идентифициран само чрез социални източници и без позоваване на морални аргументи. Според него, всяко категоризация на правилата извън тяхната роля като авторитетни инструменти по медиация, е по-добре да бъдат оставени на социологията, а не на юриспруденцията.[48]

Икономически анализ на правото[редактиране | edit source]

Ричард Поснър, един от икономистите на Чикагската школа поддържа блог с наградения с Премия на Банка на Швеция икономист Гери Бекър.[49]

Основна статия Право и икономика.

През 18 век Адам Смит представя философските основи на обясняването на връзката между право и икономика.[50] Дисциплината възниква частично от критиката към търговските обединения и антитръстовото законодателство на САЩ.

Най-влиятелните пропоненти, като Ричард Поснър и Оливър Уилямсън и Чикагската школа на икономисти и юристи, вкл. Милтън Фридман и Гери Бекър, са привърженици на дерегулацията и приватизацията, и са противници на държавните регулации или това, което те виждат като рестрикции за оперирането на свободните пазари. [51]

Макс Вебер през 1917, Вебер започва своята кариера като адвокат и е смятан за един от основателите на социологията и също така на социология на правото.

Най-известният икономически анализатор на закона е носителят на Нобелова награда по икономика за 1991 г. Роналд Коуз, чието първо голямо изследване, Природата на фирмата (1937), твърди, че причината за съществуването на фирми (компании, съдружия и др.) е наличието на транзакционни разходи.[52] Мислещите индивиди търгуват чрез двустранни договори на отворени пазари, докато разходите за сделките означават, че използването на фирмите за произвеждането на неща е по-рентабилно. Втората му голяма статия, „Проблемът на социалната цена“ (1960), твърди, че ако живеехме в свят без транзакционни разходи, хората щяха да търгуват един с друг, за да създадат същото разпределение на ресурсите, независимо от начина, по който един съд може да се произнесе по имуществени спорове.[53] Коуз използва примера на случая на причинено неудобство Стърджис срещу Бриджмън, в който шумен производител на сладки и тих лекар са съседи и отиват на съд, за да се види кой трябва да се изнесе.[54] Коуз казва, че независимо от това дали съдията ще постанови дали производителя трябва да спре да използва машините си, или че лекаря трябва да се примири с това, те биха могли да намерят взаимоизгодно сделка за това кой да се изнесе, и тя ще постигне същия резултат като разпределението на ресурсите. Само съществуването на транзакционните разходи може да попречи на това.[55] Така, че правото трябва да предопределя какво би се случило, и да се ръководи от най-ефикасното решение. Идеята е, че правото и регулирането не са толкова важни или ефективни при помагането на хората, колкото адвокатите и държавниците вярват.[56]

Социология на правото[редактиране | edit source]

Социология на правото е разнообразно поле на изследване, което изучава взаимодействието на правото с обществото и се припокрива с юриспруденцията, икономическия анализ на правото и по-специализирани теми като криминологията.[57].

Институциите на социалното конструиране и правните рамки са съответните области за проучването на дисциплината. На първо място, правните теоретици са подозрителни към дисциплината. Келзен атакува един от основателите ѝ, Ойген Ерлих, който се опитва да разграничи разликите между позитивното право, което адвокатите учат и прилагат, и другите форми на правото или социалните норми, които регулират ежедневния живот.[58][59]

Правни институции[редактиране | edit source]

Основните институции на правото в индустриализираните държави са независими съдилища, представителни парламенти, отговорна изпълнителна власт, войската и полицията, бюрократичната организация, правните професии и самото гражданско общество. Джон Лок в неговите Два трактата за управлението и Монтескьо в За духа на законите, поддържат идеята за разделение на властите между политическите, правните и изпълнителните органи.[60] Според техния принцип никой човек не може да е способен да узурпира всички власти на държавата, в контраст на абсолютистката теория в Левиатан на Томас Хобс.[61] Макс Вебер и други оформят на ново мисленето за развитието на държавата. Модерната армия, полиция и бюрократичната власт над ежедневието на обикновените хора поставят специфични проблеми за отговорността, която ранни автори като Лок и Монтескьо са предугаждали. Обичаят и практиката в правната професия е важна част от достъпа на хората към справедливост, докато гражданското общество е термин, използван да означи социалните институции, общности и взаимодействие, които формират правната политическа база.

Бележки[редактиране | edit source]

  1. “Символът на юридическата система, който може да бъде видян в съдебните зали в САЩ е Темида с превръзка на очите.” (Hamilton, Marci. God vs. the Gavel, page 296 (Cambridge University Press 2005))
  2. “юридическата система е предназначена да е аполитична, като неин символ е Темида, с превръзка на очите, държаща везни.” (Fabri, Marco. The challenge of change for judicial systems, page 137 (IOS Press 2000))
  3. Luban, Law's Blindfold, 23
  4. Robertson, Crimes against humanity, 90; в The Concept of Law Hart се казва, че правото е "система от правила" (Campbell, The Contribution of Legal Studies, 184); Остин казва, че правото е "заповедта на суверена, подкрепяна от заплахата от санкция" (Bix, John Austin); Дуоркин описва правото като "интерпретативна концепция" за постигане на справедливост (Dworkin, Law's Empire, 410); а Раз твърди, че правото е "авторитет", който медиира интересите на хората (Raz, The Authority of Law, 3–36).
  5. n.b. преводът е "по-правилно е, че правото трябва да управлява, отколкото който и да е било от гражданите: под същия принцип, ако е предимство да се постави върховна власт на определен хора, те трябва да бъдат посочени само като пазители и като служещи на законите." (Aristotle, Politics 3.16).
  6. Илия Балабанов, Научно-иновационната политика – най-мощният съвременен лост на държавата за висококонкурентно икономическо развитие, сп. Икономически изследвания, 1/2004, стр.3-50
  7. Wehberg, Pacta Sunt Servanda, 775
  8. Mattei, Ugo. The Distinction between Common Law and Civil Law. // Comparative Law and Economics. University of Michigan Press, 1997. ISBN 0-472-06649-8. с. 71.
  9. Glenn, Legal Traditions of the World 159
  10. Anderson, Law Reform in the Middle East, 43
  11. Giannoulatos, Islam, 274–275
  12. Sherif, Constitutions of Arab Countries, 157–158
  13. Saudi Arabia, Jurist
  14. Akhlagi, Iranian Commercial Law, 127
  15. Hallaq, The Origins and Evolution of Islamic Law, 1
  16. Théodoridés. law. // Encyclopedia of the Archaeology of Ancient Egypt.
  17. VerSteeg, Law in ancient Egypt
  18. Richardson, Hammurabi's Laws, 11
  19. Kelly, A Short History of Western Legal Theory, 5–6
  20. J.P. Mallory, "Law", in Encyclopedia of Indo-European Culture, 346
  21. Ober, The Nature of Athenian Democracy, 121
  22. Kelly, A Short History of Western Legal Theory, 3
  23. Като правна система, римското право засяга развитието на правото в световен мащаб. То също така формира основата за законите в повечето страни на континентална Европа и играе важна роля в създаването на идеята за обща европейска култура. (Stein, Roman Law in European History, 2, 104-107.)
  24. Sealey-Hooley, Commercial Law, 14
  25. Mattei, Comparative Law and Economics, 71
  26. Olivelle, Manu's Code of Law, 18–25.
  27. Glenn, Legal Traditions of the World, 276
  28. Glenn, Legal Traditions of the World, 273
  29. Glenn, Legal Traditions of the World, 287
  30. Glenn, Legal Traditions of the World, 304
  31. Glenn, Legal Traditions of the World, 305
  32. Glenn, Legal Traditions of the World, 307
  33. Farah, Five Years of China WTO Membership, 263–304
  34. Rousseau, The Social Contract, Book II: Chapter 6 (Law)
  35. Bix, John Austin
  36. Fritz Berolzheimer, The World's Legal Philosophies, 115–116
  37. Kant, Immanuel, Groundwork of the Metaphysics of Morals, 42 (par. 434)
  38. Green, Legal Positivism
  39. Nietzsche, Zur Genealogie der Moral, Second Essay, 11
  40. Kazantzakis, Friedrich Nietzsche and the Philosophy of Law, 97–98
  41. Linarelli, Nietzsche in Law's Cathedral, 23–26
  42. Marmor, The Pure Theory of Law
  43. Bielefeldt, Carl Schmitt's Critique of Liberalism, 25–26
  44. Finn, Constitutions in Crisis, 170–171
  45. Bayles, Hart's Legal Philosophy, 21
  46. Dworkin, Law's Empire, 410
  47. Raz, The Authority of Law, 3–36
  48. Raz, The Authority of Law, 37 etc.
  49. The Becker-Posner Blog. // Посетен на 3 февруари 2007.
  50. Според Malloy (Law and Economics, 114), Смит полага "една класическа либерална философия, която прави индивидите основен референциален знак, докато в същото време признава, че живеем не сами, но в общност с другите "
  51. Jakoby, Economic Ideas and the Labour Market, 53
  52. Coase, The Nature of the Firm, 386–405
  53. Coase, The Problem of Social Cost, 1–44
  54. en:Sturges v Bridgman (1879) 11 Ch D 852
  55. Coase, The Problem of Social Cost, IV, 7
  56. Coase, The Problem of Social Cost, V, 9
  57. Jary, Collins Dictionary of Sociology, 636
  58. Rottleuthner, La Sociologie du Droit en Allemagne, 109
  59. Rottleuthner, Rechtstheoritische Probleme der Sociologie des Rechts, 521
  60. Монтескьо, За духа на законите / ((en)) Montesquieu, The Spirit of Laws, Book XI: Of the Laws Which Establish Political Liberty, with Regard to the Constitution, Chapters 6–7
  61. Томас Хобс, Левиатан / ((en)) Thomas Hobbes, Leviathan, XVII

Външни препратки[редактиране | edit source]