Ноемврийски пленум на ЦК на БКП (1989)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Ноемврийски пленум на ЦК на БКП (1989)
— пленум на ЦК на БКП —
Място София, България
Датировка 10 ноември 1989 г.
Резултат Отстраняване на Тодор Живков

Ноемврийският пленум на ЦК на БКП, наричан по-точно Десетоноемврийски пленум[1][2], е заседание от 10 ноември 1989 г., на което Централният комитет на Българската комунистическа партия освобождава Тодор Живков от най-високата длъжност генерален секретар в партията (и фактически в държавата), която той заема в продължение на 35 години.

Значение[редактиране | редактиране на кода]

Тази дата се възприема като начало на прехода на България към демокрация и пазарна икономика[3], въпреки че еднопартийната система на БКП (която продължава да е единственият ръководен фактор в държавата) е премахната едва на следващата година, а първите реални икономически реформи са предприети 15 месеца след пленума.[4]

Десетоноемврийският пленум е определян като преврат (Желю Желев)[5] или като „конституционна смяна“ на държавното ръководство (Костадин Чакъров)[6], а заедно с последвалите събития е наричан и „тихата революция[7][8].

Предходни събития[редактиране | редактиране на кода]

С идването на Михаил Горбачов на власт в Съветския съюз започва процес на перестройка. Това оказва въздействие и върху останалите социалистически страни, които са членове на Организацията на Варшавския договор и Съвета за икономическа взаимопомощ. България, не без основание сочена за един от най-верните на СССР съюзници по онова време, също обявява курс към преустройство на съществуващата в страната обществено-политическа и икономическа система.

В България Тодор Живков констатира в различни изказвания[9][10], че досегашната система не успява да отговори на нуждите от промяна на тогавашното общество („ние имаме работа с недоразвито общество“, „Социализъмът е едно недоносче“) и се начертава рамка на ново обществено устройство – демократично начало на държавата („отива се на принципно ново, където държавата не е главният фактор, а главният фактор са хората“, „очевидно демократизъма и гласността ще вземат широки размери, но когато хората разберат какво работят и какво получават“). Икономическата рамка също се променя („онова съдържание, което се съдържа в западните фирми, концерни, напълно нас ни удовлетворява и без него ние не можем да разгърнем фирмената организация“, „без конвертируемост на нашата валута ние не можем да вървим напред“) от държавно планиране към елементи на частно стопанство („частна практика на всички лекари в свободното време“). За целта се предвиждат промени в конституцията и държавното устройство („отива се към деполитизиране на икономическите отношения и търговските отношения“, „народното събрание, нова конституция, нов устав“). Отчита се трудността на начинанието („Обстановката е изключително тежка. Ще бъде тежка поне година, година и половина, може би две“... „За една страна, малка като България, едно разтърсване... ще бъде фатално“).

При Горбачов и поетия от него курс за самостоятелност на съюзниците, за първи път, откакто Живков е начело, се появяват различия между него и съветски ръководител[11]. Различията взимат връх, когато Горбачов не одобрява прозападния курс на развитие, начертан в Юлската концепция от 1987 г., която залага опити за въвеждане на пазарни механизми и ограничена демокрация, където БКП да не е главен субект на властта. Относно неодобрението на прозападния курс през 1989 г. по-късно Горбачов се изказва противоречиво, че „всичко опира до пазара, до свободното движение на стоки и капитали“, но „И у нас, и у вас има „горещи глави“, които гледат само на Запад[11]. Живков продължава да опитва да следва старите норми на отношения със СССР: „Живков непрекъснато търсеше западен опит и правеше безуспешни опити да го „присади“... нищо не излизаше, защото той следеше да не се разминем с официалната съветска оценка“ (К. Чакъров), което се оказва пречка за въвеждането на новите политически отношения за самостоятелни решения на отделните държави: „което става у вас, във всяка една страна, е въпрос на съответната страна, на съответния народ... Нямаме никакви претенции и ви желаем успех във всички ваши начинания“ (Горбачов)[11].

През есента на 1989 г. Живков прави опити да посети Москва, но те са отхвърлени от Горбачов, което е изтълкувано от ръководството на БКП като сигнал, че той е в немилост пред съветското правителство. На 24 октомври външният министър Петър Младенов изпраща остро критично към диктатора писмо до партийното ръководство и два дни по-късно подава оставка. Открито се обявява срещу Живков и свързвания с Москва Андрей Луканов, който привлича на своя страна министър-председателя Георги Атанасов и военния министър Добри Джуров. Те са подкрепяни от съветския посланик генерал Виктор Шарапов.[12]

Заседание на Политбюро, 9 ноември[редактиране | редактиране на кода]

На 9 ноември 1989 година на заседание на Политбюро Тодор Живков подава оставка[13] като генерален секретар на БКП след организиран от съветското посолство натиск, както и от страна на неговите най-близки съратници[14] Йордан Йотов, Добри Джуров, Димитър Станишев, както и от Станко Тодоров, Гриша Филипов и Георги Атанасов.

Искането за оставка е организирано[15] от члена на Политбюро Петър Младенов и кандидат-члена Андрей Луканов. Някои от членовете на ЦК като Милко Балев и Димитър Стоянов не са предварително информирани. Живков не подава оставка от поста председател на Държавния съвет на Народна република България (най-високата длъжност в държавата), предложението за това е направено от името на Политбюро[15].

Новината започва да се разпространява неофициално[16].

Пленум на ЦК, 10 ноември[редактиране | редактиране на кода]

На пленума вземат участие членове и кандидат членове на ЦК на БКП, Секретаря на БЗНС и Секретарите на Постоянното присъствие на БЗНС, завеждащ отдели на ЦK на БКП, Министри и председатели на областните народни съвети (съобщение на БТА в „Работническо дело“ 11 ноември 1989 г.).

В дневния ред на Ноемврийския пленум са поставени 2 точки. Първата е доклад на Тодор Живков за актуалната обстановка в страната и необходимостта от преустройство на икономиката „по посока на пазарния механизъм, съчетан с планово начало“, а втората е оставката на генералния секретар на ЦК на БКП. Живков произнася встъпителното слово, след което ЦК одобрява доклада му.[17]

На следобедното заседание на пленума членовете на Централния комитет приемат оставката на Живков, без да му дадат възможност за заключителни думи, и утвърждават Петър Младенов на поста Генерален секретар на ЦК на БКП.[18] Въпреки опитите на Живков да остане председател на Държавния съвет като гаранция за постепенен преход, пленумът предлага на Народното събрание да го освободи и от този пост.[12][19]

Последвали събития[редактиране | редактиране на кода]

Заседание на НС, 17 ноември[редактиране | редактиране на кода]

На 17 ноември, на заседание на Народното събрание, предавано пряко по телевизията, Петър Младенов е избран за председател на Държавния съвет. В придобила за времето си популярност реч Славчо Трънски критикува Живков и най-близките му сътрудници.[20] Парламентът премахва от Наказателния кодекс текстовете, криминализиращи критиката към правителството.[21]

Обществена реакция на промените[редактиране | редактиране на кода]

Първи свободен митинг, 18 ноември[редактиране | редактиране на кода]

На 18 ноември се провежда първият свободен митинг, организиран от т. нар. неформални организации, начело с КТ „Подкрепа“ и „Екогласност“, на площада пред Храм-паметника „Свети Александър Невски“[22].

Следващи митинги[редактиране | редактиране на кода]

Опозицията не се задоволява с Ноемврийския пленум, понеже пленумът не взема никакви решения относно политическия плурализъм и ролята на БКП. В резултат на това на 9 декември в София и други градове се провеждат нови улични демонстрации с искания за оставка на Петър Младенов и замяната му с Желю Желев. Планират се нови митинги[23]. Начело на движението застава Съюзът на демократичните сили, учреден на 7 декември[24].

Пленум на ЦК, 11 – 13 декември[редактиране | редактиране на кода]

На 11 – 13 декември Централният комитет на БКП взема решение за курс към парламентарна демокрация и предлага отмяна на чл. 1 от Конституцията, регламентиращ монопола на партията върху властта.[24]

Митинг, 14 декември 1989[редактиране | редактиране на кода]

На 14 декември пред парламента се провежда митинг, свикан от опозицията, участниците в който настояват за ускорено премахване на чл. 1 и деполитизация на държавните институции[25]. В парламента по това време се обсъжда премахването на член 1, ал. 2 и 3 от конституцията на НРБ[26], регулираща абсолютната власт на БКП.

Вечерта Петър Младенов прави неуспешен (поради освиркване) опит за обръщение към насъбралите се за съблюдаване на реда. Завършва го с думите: „С този екстремизъм ще докарате България до пропастта“. На влизане обратно в парламентарната сграда, афектиран от случващото се, се обръща лично към Добри Джуров и Минчо Йовчев с репликата „По-добре танковете да дойдат!“. Тази реплика става причина за оставката му на 6 юли 1990 г.[27][28] след политическия натиск, включително от Андрей Луканов[29]. Петър Младенов не признава да е изричал тази реплика.

Национална кръгла маса, януари – май 1990[редактиране | редактиране на кода]

На 3 и 4 януари се провеждат „предварителни консултации“ между представители на опозицията и ръководството на БКП за свикването на „Национална кръгла маса“, която да очертае рамките на мирния преход"[22]. Кръглата маса започва заседания, които продължават от 16 януари до 15 май 1990. Освен премахването на чл. 1 от старата конституция е договорено разпускането на политическата полиция (част от бившата Държавна сигурност), деполитизиране на армията, разпускане на организациите на БКП по месторабота. Премахнат е Държавният съвет и на негово място е учредена президентска институция. Взето е и решение за свикване на Велико народно събрание със задачата да изработи нова конституция.[30]

Заседание на НС, 15 януари 1990[редактиране | редактиране на кода]

Съгласно изискването на член 143 от Конституцията[31] Народното събрание гласува отмяната на член първи на 15 януари 1990 г., месец след внасянето на предложението.[24].

Арест на Т. Живков, 18 януари[редактиране | редактиране на кода]

На 18 януари 1990 г. бившият пръв партиен и държавен лидер Тодор Живков е арестуван.

Първи многопартийни избори[редактиране | редактиране на кода]

Първите свободни и демократични избори (без доминиране на БКП) след повече от 45 г. се състоят на 10 и 17 юни 1990 г.[32]

Национална стратегия „Ран-Ът“[редактиране | редактиране на кода]

По молба на българското правителство от 1990 г. (в лицето на премиера Андрей Луканов) комисия от Националната търговска камара на САЩ, начело с Ричард Ран, изготвя национална стратегия за преход към пазарна икономика.

След като второто правителство на Луканов подава оставка на 29 ноември 1990 г., реализирането на стратегията е под въпрос. Следващите правителства или отхвърлят изцяло[33], а според други [34], или приемат само някои от начертаните основни икономически реформи в стратегията, но тя така и не е изпълнена. Според Ричард Ран България прахосва седем години в политически хаос, но през 1997 г. започва реални реформи, които се ускоряват при правителството на Симеон Сакскобургогтски с финансов министър Милен Велчев[35].

Мнения и оценки[редактиране | редактиране на кода]

Двадесет години след Десетоноемврийския преврат и десет години след смъртта на Тодор Живков, само 30% от младите българи смятат, че при демокрацията и пазарната икономика се живее по-добре, отколкото при социализма. В България цари общо усещане за несигурност и носталгия по миналото. Всеки четвърти българин не вярва, че някога ще дойдат по-добри времена, а 15% от младите (между 18 – 34 г.) не отричат, че при определени обстоятелства авторитарен режим би бил по-удачно решение.[36]

  • Свалянето на Живков от власт на 10 ноември 1989 г. е извършено с цел да се удържи властта, но на практика дава начало на верижна реакция, довела до сриване на тоталитарната държава.[37] (Михаил Груев, историк)
  • Промяната във властта е извършена от хора, чиято цел е да либерализират режима на БКП, но са далеч от мисълта за отказ от ръководната роля на партията или за промяна на икономическите отношения.[38] (Искра Баева, историк)
  • Промените в България не започват на 10 ноември, а със създаването на политическата опозиция в началото на 1988 г. Ноемврийският пленум е „вътрешнопартиен преврат“, неуспешен опит на БКП да задържи „стратегическата инициатива“ за себе си.[39][40] (Желю Желев, лидер на СДС (1989 – 1990), президент (1990 – 1997))
  • Ключов фактор в събитията е позицията на Кремъл. С дискретната логистична подкрепа от Москва става възможно Живков да подаде оставка в Политбюро без видима съпротива. Приемането на оставката му от Централния комитет на следващия ден (10 ноември) е чиста формалност.[41] (Йордан Баев, историк)
  • Промяната на тази дата (10 ноември) не доведе до смяна на властта. Тя запази своя социалистически характер... Пълзящата смяна и преврат се извърши... за периода от януари до юни 1990 г. Носеща конструкция на този преврат бе т. нар. Кръгла маса.[42] (Костадин Чакъров, сътрудник на Т. Живков)

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Биляна Пилц, „Социалист и комунист в битка за Благоевград“, в. „Капитал“, 20 април 2002 г.
  2. Димитър Денков, „Ново правителство, удобни опозиции“, в. „Сега“, 25.7.2009 г.
  3. 115 години БСП. Съвременен показател. Информационен бюлетин на ВС на БСП. 2006, брой 8 (взето на 04.11.2009)
  4. Христова, Асенка и др. Начало на стопанските реформи в България (лъкатушенето и заблудите в периода между 1990 и 1997 г.). // Анатомия на прехода. Стопанската политика на България от 1989 до 2004. София, Сиела, 2004. ISBN 954-649-690-1. с. 54.
  5. Желев, Желю. Въпреки всичко. Моята политическа биография. ИК „Колибри“, София 2005, ISBN 954-529-427-2, стр. 267
  6. Чакъров, Костадин. От втория етаж към нашествието на демократите. КК „Труд“, София 2001, ISBN 954-528-246-0, стр. 179.
  7. „Людмила Филипова: След десети мизерствахме, майка и дядо си отидоха от рак“, интервю на Добринка Корчева, blitz.bg, 24 март 2009 г.
  8. „Политическата култура 20 години „плурализъм“, в. „Про и анти“, год. 19, бр. 10 (893), 13 – 19 март (мъртъв линк)
  9. Реч на Т. Живков на пленума, youtube.com
  10. „Така започна: Началото на прехода в снимки“, в. „Капитал“, 7 ноември 2007 г.
  11. а б в Христо Христов, „Васалът и господарите на Кремъл: Михаил Горбачов“, в. „Дневник“, 9 ноември 2009 г.
  12. а б Груев, Михаил. Политическото развитие на България през 50-те – 80-те години на XX век. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 173 – 174.
  13. Красимир Иванджийски, Какво се случи на 10-ти ноември 1989, strogosekretno.com, бр. 174, Ноември 2009.
  14. Валерия Велева, „Живков положи усилия да отложи оставката си“, в. „Труд“, 9 ноември 2009 г.
  15. а б „Йордан Йотов: Живков упрекваше само Добри Джуров за 10 ноември“, интервю на Антония Мечкова и Иван Бакалов, в. „Новинар“, 2 ноември 2004 г.
  16. 10 истории за 10-ти ноември – проф. Георги Бакалов, БНТ, 6.11.2009 г.
  17. Живков, Тодор. Мемоари. „СИВ“ АД, София 1997, ISBN 954-427-279-8, стр. 618, 628
  18. Живков, Тодор. Мемоари. „СИВ“ АД, София 1997, ISBN 954-427-279-8, стр. 632 – 637
  19. Българска академия на науките. Енциклопедия „България“, Академично издателство „Проф. Марин Дринов“, София 1996, том 7, стр. 692
  20. Джоева, Таня и др. Нежната революция. // Труд, 2009. Посетен на 7 ноември 2009.
  21. 20 години от свалянето на Тодор Живков. // calendar.dir.bg, 2009. Посетен на 11 ноември 2009.
  22. а б „10 ноември: 20 години по-късно“, vesti.bg, 10 ноември 2009 г.
  23. Information Note from the Romanian Embassy in Sofia to the Romanian Ministry of Foreign Affairs, 10.12.1989 (взето от Cold War International History Project. Virtual Archive, посетен на 12.11.2009)
  24. а б в Калинова, Евгения. Баева, Искра. Българските преходи 1939 – 2002. Издателство „Парадигма“, София 2002, ISBN 954-9536-63-7, стр. 455 – 456
  25. „20 години от началото на демократичните промени в България“, tvevropa.com, 10 ноември 2009 г.
  26. Ива Рудникова. Преходът приключи отдавна. Днес не ни достига духът на общите каузи (Интервю с Ж. Желев). // в-к „Капитал“. Икономедия, 17.10.2009.
  27. Ива Рудникова, „45 години стигат“, в-к „Капитал“, 9 октомври 2009 г.
  28. Иван Бакалов, „18 ноември 1989 г. – Какво стана на първия демократичен митинг и след това + фотогалерия“, e-vestnik.bg, 18 ноември 2008 г.
  29. Славей Костадинов, „Тодор Живков се страхувал да не го убият в затвора“, blitz.bg, 10 ноември 2005 г.
  30. Коларова, Румяна. Димитров, Димитър. Желев, Желю. Кръглата маса. Стенографски протоколи (3 януари – 15 май 1990). Фондация „Д-р Желю Желев“. ИК „Библиотека 48“, стр. 5
    Вижте също Пълни стенограми от Националната кръгла маса. //
  31. Глава X Създаване и изменение на конституцията. // Конституция на Народна република България (1971). Уикиизточник. Посетен на 10 ноември 2009.
  32. Баева, Калинова, стр. 457
  33. „Ричард Ран: Афганистанска бръснарка и Милен Велчев успяха заради опита си в САЩ“, в. „Новинар“, 30 юли 2004 г.
  34. „Ричард Ран: Бюджетният излишък показва, че данъците трябва да бъдат намалени“, интервю на Николай Стоянов, в. „Капитал“, 3 октомври 2008 г.
  35. ((en)) Rahn, Richard W.. Making the World Better. // cato.org, August 1, 2004. Посетен на 10 ноември 2017.
  36. Всеки четвърти българин с носталгия по социализма. // вестник „Сега“, 22.11.2007. Посетен на 17.04.2012.
  37. Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България. Режимът и обществото. Институт за изследване на българското минало, изд. „Сиела“, 2009, ISBN 9789542805885, стр. 174.
  38. Калинова, Евгения. Баева, Искра. Българските преходи 1939 – 2002. Издателство „Парадигма“, София 2002, ISBN 954-9536-63-7, стр. 254.
  39. Преходът приключи отдавна Интервю на Ж. Желев за вестник „Капитал“, 17.10.2009 (посетен на 7 ноември 2009)
  40. Желев, Желю. Въпреки всичко. Моята политическа биография. ИК „Колибри“, София 2005, ISBN 954-529-427-2, стр. 267 – 268.
  41. Cold War International History Project Bulletin, Issue 12 – 13, p. 166 (посетен на 11.11.2009)
  42. Чакъров, Костадин. От втория етаж към нашествието на демократите. КК „Труд“, София 2001, ISBN 954-528-246-0, стр. 179 – 180

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Симеонов, Петко. Голямата промяна 1989 – 1990 • Опит за документ. София, Български писател, 2005. с. 1030.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]