Съвет за икономическа взаимопомощ

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Съвет за икономическа взаимопомощ
Flag of Comecon.svg
Comecon.png
Страните от СИВ (в червено)
Информация
Акроними СИВ
Тип икономически съюз
Основана 25 януари 1949
Правно положение организация, разпусната през 1991 г.
Седалище Flag of the Soviet Union.svg Москва, СССР
Брой на
членовете
6-11 (+ 6 асоциирани, 3 наблюдатели)
Съвет за икономическа взаимопомощ в Общомедия
Лого на СИВ

Съветът за икономическа взаимопомощ (на руски: Совет экономической взаимопомощи), съкратено СИВ (СЭВ), в други страни познато като Комекон (на английски: COMECON, Comecon, CMEA), е икономическа организация на социалистически страни, съществувала от 1949 до 1991 г.

Създаден е в отговор и по подобие на Организацията за икономическо сътрудничество и развитие, учредена през 1948 г. Създават се също и военно-политически блок съответно на държавите от Източния блок - Организация на Варшавския договор (1955), и на държавите от Западния блок - Организация на Северноатлантическия договор (1949). Така започналата Студена война между блоковете в международните отношения се допълва и от международно икономическо съперничество и противопоставяне.

Членове[редактиране | edit source]

Основатели[редактиране | edit source]

Присъединили се[редактиране | edit source]

Асоциирани[редактиране | edit source]

Наблюдатели[редактиране | edit source]

История[редактиране | edit source]

Често терминът СИВ е използван за означаване на всички разностранни дейности, в които са участвали страните от организацията, без значението да се е ограничавало само до преките функции на СИВ и неговите органи. Тази употреба на термина понякога се разпростира и върху двустранните отношения между страните от организацията, тъй като в системата на социалистическите международни икономически отношения многостранните споразумения, по принцип от общ характер, са се изпълнявали чрез комплекс от по-подробни и двустранни договори.

В края на 1950-те год. няколко социалистически държави - Китайската народна република, Корейската народно-демократична република, Монголия, Виетнам и Югославия - са поканени да участват в сесиите на СИВ със статут на наблюдатели. Монголия и Виетнам стават пълноправни членове на СИВ, Китай престава да присъства на сесиите на организацията след 1961 г. Югославия си договоря статут на асоцииран член в организацията със споразумение от 1964 г.

В края на 1980-те год. 10 държави са пълноправни членове - Съветският съюз, 6 държави от Източна Европа и 3 други държави. Така географското положение престава да бъде обединяващият фактор в организацията. Големите различия в размера на икономиките и нивото на икономическото развитие на членуващите в СИВ страни също са били основание за създаването на противоположни интереси. Комбинацията от всички тези фактори поражда значителни различия в очакванията на страните за ползите, които могат да извлекат от членството си в СИВ. Единството е осигурявано от политически и идеологически фактори. Всички страни от СИВ са били "обединени от общност на фундаментални класови интереси и идеологията на марксизма-ленинизма" са и имали общи възгледи за икономическата собственост (държавна, а не частна) и управлението (планово, а не пазарно).

През 1947 г. управляващите комунистически партии на страните-учредители са били международно обединени чрез Коминформбюро, от което Югославия е изключена през 1948 г. Въпреки че Коминформбюро е разпуснато през 1956 г., междупартийните връзки продължават да бъдат силни между страните от СИВ и те всички са участвали в периодичните международни конференции на комунистическите партии. СИВ предоставя механизъм, чрез който неговият водещ член - Съветският съюз, се е стремял да развива икономически връзки със и сред най-близките си политически и военни съюзници. Източноевропейските страни от СИВ също са били военни съюзници на Съветския съюз чрез Организацията на Варшавския договор.

Наред с 10-те пълноправни страни от СИВ са съществували 3 вида взаимоотношения на други държави с организацията.

  • Югославия е била единствената държава със статут на пълноправен асоцииран член. Въз основа на споразумение от 1964 г. страната е участвала в 21 от 22 ключови институции на СИВ, така както би участвал пълноправен член.
  • Финландия, Ирак, Мексико, Никарагуа и Мозамбик са имали статут на асоциирани членове, но като несоциалистически страни, сътрудничещи със СИВ, са с ограничено участие. Тъй като правителствата на тези държави не са представлявали частния бизнес от своите страни, те не са участвали в операции на СИВ, а са били представлявани от комисии, в които участват членове на правителството и представители на бизнес средите. Комисиите са имали право да подписват рамкови споразумения със Смесената комисия за сътрудничество на СИВ.
  • След 1957 г. СИВ разрешава на някои държави с комунистически или подкрепящи СССР правителства да присъстват на сесиите със статут на наблюдатели. През ноември 1986 г. делегации от Афганистан, Етиопия, Лаос, Никарагуа и Народна демократична република Йемен (Южен Йемен) присъстват на 42-рата сесия на СИВ със статут на наблюдатели.

Основаване[редактиране | edit source]

СИВ е основан на Московската икономическа конференция, състояла се от 5 до 8 януари 1949 г., от Съветския съюз, България, Чехословакия, Унгария, Полша и Румъния. Основаването е публично обявено на 25 януари. Албания се присъединява месец по-късно, а ГДР - през 1950 г.

Сред главните фактори за основаването на СИВ е стремежът на СССР да укрепи влиянието си над съседните държави от Източна Европа и да неутрализира интереса към Плана „Маршал“ - Чехословакия, Унгария и Полша се интересуват от помощта по Плана „Маршал“ въпреки изискванията за конвертируема валута и пазарна икономика. Тези изисквания, които неизбежно биха довели до по-силни икономически връзки със Западна Европа, отколкото със Съветския съюз, са неприемливи за Сталин, който през юли 1947 г. разпорежда на тези правителства, доминирани от комунистите, да напуснат Парижката конференция за "Програма за европейско възстановяване". След разделянето на Европа в резултат от Втората световна война, това е описвано като "момента на истината".

Първоначално изглеждало, че планирането бързо си пробива път. След отхвърлянето на технократичния ценово основан подход (вижте дискусията по-долу) на Николай Вознесенски, нещата се насочват към координиране на националните икономически планове, но без насилствено налагане на решения от самия СИВ. Всички решения са изисквали единодушно одобрение и едва след това правителствата сами изработвали политика, на основата на приетите общи решения. През лятото на 1950 г., може би поради недоволство от благоприятните последствия за ефективния индивидуален и колективен суверенитет на по-малките държави, Сталин "изненадал персонала на СИВ" като почти спрял работата на Съвета, променяйки вътрешната политика на Съветския съюз към автаркия, а външната - към "посланическа система за намеса във вътрешните работи на другите държави, по-скоро директно", отколкото чрез "конституционни средства". През ноември 1950 г. обхватът на работата на СИВ официално е ограничен до "практически въпроси за улесняване на търговията".

Сред важните наследства на този кратък период в дейността на СИВ е Софийският принцип, възприет на сесията на организацията от август 1949 г. в България. Този принцип радикално отслабва правата за интелектуална собственост, като прави технологиите на всяка страна от СИВ достъпни за другите страни от организацията срещу номинална такса, която е малко по-висока от покриването на разходите за съответната документация. От това се възползват по-слабо индустриализираните страни от СИВ, по-специално технологично изоставащият Съветски съюз, за сметка на Източна Германия и Чехословакия, а в по-малка степен - Унгария и Полша. Действието на този принцип отслабва след 1968 г., тъй като става ясно, че той обезсмисля новите изследвания, а междувременно самият Съветски съюз започва да притежава по-конкурентни технологии.

Епохата "Хрушчов"[редактиране | edit source]

След смъртта на Сталин през 1953 г. СИВ отново започва да укрепва позициите си. В началото на 1950-те год. всички страни в СИВ възприемат сравнително независима политика на автаркия (стопанско самозадоволяване). През този период отново започва да се обсъжда развитието на допълнителни специализации - коя страна от организацията в каква област на развитие да се съсредоточи - и през 1956 г. се създават 10 постоянни комисии към СИВ, които да улесняват координацията по тези въпроси. Съветският съюз започва да продава нефт срещу стоки, произведени в СИВ. Създава се система от 5-годишни планове за развитие на страните от организацията в определените отрасли и специализации.

Полските протести и Унгарското въстание от 1956 г. довеждат до големи социални и икономически промени в Източния блок. През 1957 г. съветският икономически и индустриален петгодишен план за 1956-1960 г. е изоставен, тъй като правителствата в страните от СИВ се борят да възстановят легитимността си и подкрепата на населението. През следващите 5 год. са направени малки стъпки към увеличаване на търговския обмен и икономическата интеграция сред страните от организацията, включително с въвеждането на обща валута - преводната рубла, преразглеждане на усилията за национална специализация и изготвяне на договор през 1959 г., повлиян от Римския договор от 1957 г.

Усилията за общо централно планиране на дейностите се провалят отново. През декември 1961 г. на сесия на СИВ са одобрени Основните принципи на международното социалистическо разделение на труда, в които се говори за по-близка координация на плановете и "концентриране производството на сходни продукти в една или няколко социалистически страни". През ноември 1962 г. съветският премиер Никита Хрушчов призовава за "общ планиращ орган на СИВ". На това предложение се противопоставят Чехословакия, Унгария и Полша и най-вече Румъния, където национализмът все повече набира сила. Букурещ отхвърля идеята Румъния да се специализира в областта на селското стопанство. В Източна Европа само България приема отредената ѝ роля (също в селското стопанство, но в този случай това е посоката, избрана от самата държава през 1930-те год.) Въпреки че Съветският съюз призовава за тясна икономическа интеграция на страните от СИВ, Москва вече няма силата да я налага. Наблюдава се бавна интеграция в областта на нефта, електроенергията и други технически и научни сектори, а през 1963 г. е основана Международната банка за икономическо сътрудничество. Всички страни от СИВ от Източна Европа увеличават търговския си обмен със Запада повече, отколкото помежду си.

Епохата "Брежнев"[редактиране | edit source]

От основаването си до 1967 г. СИВ действа само на основата на единодушно приети споразумения. СИВ приема принципа на заинтересованата страна, съгласно който всяка държава от организацията може да избере проект, по който да работи, като при това позволява на другите страни да използват механизмите на СИВ за съгласуване на действията. Запазва се при приемането на общите решения всяка страна да може да налага вето, но надеждата е, че държавите от СИВ по-скоро ще предпочетат да отстъпят от становищата си, вместо да налагат вето или да участват с неохота в работата на организацията. В резултат на Румъния е позволено да поеме по свой стопански курс, без да напуска СИВ изцяло, както и без да блокира дейността му.

След специалната сесия на СИВ през април 1969 г. и разработването и приемането през 1971 г. на Комплексната програма за бъдещото разширяване и подобряване на сътрудничеството и бъдещето развитие на социалистическото икономическо сливане, дейностите на СИВ официално са наречени интеграция (с цел заличаване на "различията в относителния недостиг на стоки и услуги между страните чрез целенасочено отстраняване на бариерите пред търговията и другите форми на интеграция"). Въпреки че това заличаване на различията не е основното в разработването и изпълнението на икономическите политики на СИВ, подобряването на икономическото интегриране винаги е било цел.

Напредъкът в интеграцията е възпрепятстван от силното национално централно планиране, както и от увеличаващите се различия между отделните страни (по онова време се присъединява и Монголия, а по-късно - Куба и Виетнам). Проблем създават непреодолимата асиметрия и появилото се в резултат на това недоверие между малките страни от организацията и супер-държавата Съветски съюз, която през 1983 г. представлява 88% от територията и 60% от населението на СИВ.

От голямо значение е приемането на Мексико за асоцииран член на СИВ през август 1975 г., тъй като напреднала в развитието си държава от Латинска Америка се приобщава към Съветския блок. През периода 1983-1985 г. комисията на СИВ за несоциалистическите държави, сътрудничещи си с организацията, отпуска на мексиканската държаваи безвъзмездна помощ заради кризата и земетресението на 19 септември 1985 г.

През този период има усилия за отдалечаване от централното планиране чрез изготвяне на смесени промишлени сдружения и комбинати в различни държави, които често са упълномощавани да договарят техни собствени международни сделки.

Сред икономическите успехи от 1970-те год. е влагането на средства от бюджетите на страните от Източна Европа в разработването на нефтените залежи в СССР. "Европейците от Източна Европа разбраха, че трябва да покриват някои от разходите за развиването на икономиката на техния презиран господар и потисник," но от друга страна се възползват от ниските цени на горивата, които получават от Москва. В резултат на това икономиките на страните от СИВ показват сериозен растеж в средата на 1970-те год. В голяма степен те не са засегнати от нефтената криза през 1973 г. Друга краткосрочна стопанска изгода през този период e, че политиката на разведряване донася възможност страни от Запада да инвестират в Източния блок, както и да изнасят технологии. Това довежда и до възприемането на някои западни съждения в областта на културата, по-специално в Централна Европа. Повечето предприятия, основани на западни технологии, остават далеч от успеха - например полският завод за трактори „Урсус“ (Ursus) не се справя с технологията, лицензирана от „Мейси Фергюсън“; друга инвестиция е пропиляна за осигуряване на луксозни стоки за партийната върхушка, а се оказва, че повечето страни от СИВ са задлъжнели към Запада. Когато потоците от инвестиции секват (тъй като разведряването приключва в края на 1970-те год.), СССР се впуска (1979) в изтощителната 9-годишна война в Афганистан, през периода 1979 - 1983 г. всички страни от Източна Европа претърпяват рецесия, от която така и не успяват да се избавят. Румъния и Полша претърпяват най-голямо понижаване на жизнения стандарт.

Перестройка и разпад[редактиране | edit source]

Комплексната програма за научен и технически прогрес от 1985 г., както и поемането на властта в Съветския съюз от новия генерален секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов, повишават допълнително съветското влияние в дейността на СИВ. Посочената програма е предназначена да подобри икономическото сътрудничество с разработването нови опити и приложения в науката и технологиите в страните от СИВ. Това е епохата на перестройката (преустройство) - последният опит страните от тази група да бъдат заздравени. Горбачов се надява на „революционни промени“ в стопанството, очаквайки, че науката все повече ще се превръща в пряка производителна сила (в духа на предвижданията на Маркс), както и че „до 2000 г... обновяването на заводите и оборудването им... ще се извършва с темп от 6% или повече годишно“.

На 25 юни 1988 г. в Люксембург е подписано споразумение между ЕИО и СИВ за взаимно признаване и официални отношения, което позволява на страните от СИВ да сключват търговски договори пряко с Европейската общност. Според доктрината „Синатра“ (1989) обменът е изключително право на всяка отделна страна. Либерализацията след това бележи началото на края на СИВ. Формално революциите в Източна и Централна Европа от 1989 г. не прекратяват съществуването на СИВ, затова в Прага през март 1990 г. се провежда следващата среща на организацията.

От 1 януари 1991 г. страните от СИВ започват да извършват сделките помежду си по правилата на пазарната икономика. В резултат на това се получава радикален спад в търговския обмен между тях, тъй като Източна Европа сменя несиметричната търговска зависимост от Съветския съюз със също толкова несиметрична търговска зависимост от Европейската общност.

Последната 46-та сесия на СИВ се провежда на 28 юни 1991 г. в Будапеща, когато България, Унгария, Виетнам, Куба, Монголия, Полша, Румъния, СССР и Чехословакия сключват споразумение за прекратяване съществуването на организацията в срок от 90 дни - 26 септември 1991.

Стокообмен[редактиране | edit source]

Цени, качество, дефицит[редактиране | edit source]

След като работят без обосновани обменни курсове и без пазарна икономика, страните от СИВ е трябвало да следят световните пазари, за да сверяват цените си. В държавите от СИВ цените остават стабилни в продължение на години, вместо да се променят непрекъснато - нещо, което улеснява централното планиране. Имало е стремеж цените на продуктите да бъдат ниски, за да бъдат масово достъпни.

Същевременно произвежданите стоки и извършвани услуги са с относително по-ниско качество, което е пряк резултат от липсата на пазарни принципи. Най-просто казано производителите не са имали нито стимул, нито възможност да повишават качеството, след като пазарите са изцяло гарантирани (дори с дефицит на нискокачествени стоки), а ниските цени не осигуряват достатъчно средства за финансиране на развитието. Важна особеност е, че в страните от СИВ е бил избягван вносът на стоки, произведени в държави извън СИВ, заради недостига на конвертируема валута; така дефицитът е бил винаги гарантиран.

Принципът на международния бартер е помагал на страните от СИВ да запазват оскъдните си резерви от "твърда", т.е. конвертируема валута. Казано със стопански термини, бартерът облагодетелства неизбежно страните, чиито стоки биха били търгувани на по-високи цени на свободния пазар, или чийто внос би бил получен на по-ниска стойност, и оставя в неизгодно положение тези страни, за които нещата стоят по друг начин. Всички страни от СИВ запазват някакъв вид защита от влиянието на световния пазар.

В първия период от съществуването на СИВ тенденцията е била организацията да работи на основата на технологиите, цените и законите. По-късно следва подходът на физическото планиране, който повишава ролята на централните правителства, вместо на технократите. Усилието за създаването на единна планираща организация с общо стопанство, способно да определя плановете в региона на СИВ, също не дава резултат. Протокол за създаване на такава система е подписан на 18 януари 1949 г., но така и не е ратифициран. Този протокол ясно заплашва суверенитета не само на по-малките държави от СИВ, но дори и на самия Съветски съюз, тъй като в такъв случай международен орган би имал действителна власт. Сталин и наследниците му определено предпочитат неформалните средства на намеса в другите страни от СИВ. Тази липса на последователност или международно централно планиране е могла да доведе до автархия (самозадоволяване) във всяка страна от СИВ, тъй като никоя държава не се доверява напълно на другите при доставката на стоки и услуги.

С няколко малки (и незначителни по обем) изключения в страните от СИВ има държавен монопол върху външната търговия. Това крайно окрупняване на търговските контрагенти от СИВ (вносители и износители) дава изключителни предимства с мащабността на сделките и контрола върху договорните условия от страна на държавата. То обаче създава условия за бюрократизация, което влошава крайните резултати.

Мит за „изгоден“ обмен[редактиране | edit source]

Широко разпространен е идеологическият мит за „евтиния“ съветски нефт и природен газ, изгоден както за съветската, така и за антисъветската пропаганда.

В началото на 1970-те год. съветският нефт и природен газ са продавани в рамките на СИВ на цени, по-ниски от пазарните. Мнозина западни коментатори приемат това като неизказана, политически мотивирана, парична помощ на нестабилните икономики, за да бъде успокоено недоволството и като отплата за съобразяването с волята на Съветския съюз. Други коментатори твърдят, че това може да е било просто едно непредвидено последствие от действието на 2 фактора: бавното направляване на цените на СИВ в периоди на покачване на цените на петрола и природния газ на световните пазари, както и на факта, че в страните от СИВ минералните ресурси са били в „изобилие“ в сравнение с произвежданите стоки.

Всъщност, с оглед икономиките им да останат относително стабилни, цените по сделките между страните-членки на СИВ се изчисляват, като се осредняват цените на свободните международни пазари на съответната стока от последните 5 год. С други думи, когато в началото на 1970-те год. (през 1973-1974 г.) има рязко покачване (6 пъти) на цените на суровия нефт, то това се отразява на сделките в СИВ постепенно, със забавено поскъпване; и обратно - при относително стабилни цени и дори с вълни на поевтиняване през следващите години цените в СИВ все още продължават да се покачват. Освен това за сметка на изгодния внос на нефт източноевропейските страни от СИВ изнасят неизгодно своите стоки за СССР поради изоставащите им цени в сравнение с нарасналите цени на алтернативните международни пазари.

Комитет за сътрудничество по АПК[редактиране | edit source]

Комитетът за сътрудничество в агропромишления комплекс е основан на 21 януари 1988 г. от министрите на земеделието на държавите от СИВ. Тази структура се занимава с въпросите от отрасъла на междуправителствено равнище (по подобие на съществуващия днес Съвет по земеделие и рибарство при ЕС). Заседава 1 път годишно на равнище министър. Структурата замества съществувалата постоянна комисия по селско стопанство и хранителна промишленост към СИВ, която остава само технически орган.

Ръководители на правителствените делегации в Комитета (1988 - 1991):

Заседания на комитета:

  • Първо учередително заседание - 20-21 януари 1988 г. в Москва
  • Второ заседание - 12-15 декември 1988 г. в Москва
  • Трето заседание - 29-31 октомври 1989 г. в Москва

Източници - ЦДА, Фонд 136 - архив на Министерския съвет, описи за 1988 и 1989 г., част Кореспонденция на Министерството на земеделието и горите с Министерския съвет:

  • Докладна записка от Алекси Иванов, министър на земеделието и горите, до председателя на Министерския съвет Георги Атанасов за резултатите от 1 учредително заседание на Комитета на СИВ в областта на агропромишления комплекс, 20-21 януари 1988 г., от 8 февруари 1988 г.
  • Докладна записка от Алекси Иванов, министър на земеделието и горите, представител на НРБ в Комитета за сътрудничество в областта на агропромишления комлекс, до председателя на Министерския съвет Георги Атанасов за становището на българската делегация за второто заседание на комитета, 12-15 декември 1988 г., от 29 ноември 1988 г.
  • Докладна записка от Евтим Кръстев, първи заместник-министър на земеделието и горите, до председателя на Министерския съвет Георги Атанасов за 3 заседание на Комитета за сътрудничество в областта на агропромишления комлекс, 29-31 октомври 1989 г., от 1 ноември 1989 г.

Вижте още[редактиране | edit source]

Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното Лиценз за свободна документация на ГНУ Тази страница частично или изцяло представлява превод на страницата „Comecon“ в Уикипедия на английски. Оригиналният текст, както и този превод, са защитени от Лиценза „Криейтив Комънс - Признание - Споделяне на споделеното“, а за съдържание, създадено преди юни 2009 година — от Лиценза за свободна документация на ГНУ. Прегледайте историята на редакциите на оригиналната страница, както и на преводната страница, за да видите списъка на съавторите.