Тодор Живков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския политик. За фолклориста вижте Тодор Живков (фолклорист).

Тодор Живков
Тодор Живков
Мандат
9 юли 1971 г. – 17 ноември 1989 г.
Назначен от Народно събрание
Първи зам.-председател
  1971 – 1972 Кръстю Тричков
  1971 – 1974 Георги Трайков
  1974 – 1989 Петър Танчев
и други...
Наследник Петър Младенов
Мандат
4 март 1954 г. – 10 ноември 1989 г.
Назначен от Централния комитет на БКП
Секретар на ЦК на БКП
  1954 – 1962 Димитър Ганев
  1954 – 1957 Борис Тасков
  1954 – 1957 Енчо Стайков
и други...
Предшественик Вълко Червенков
Наследник Петър Младенов
Мандат
27 ноември 1962 г. – 9 юли 1971 г.
Назначен от 4 Народно събрание
Първи зам.-председател
  1962 – 1971 Живко Живков
  1956 – 1964 Георги Трайков
Зам.-министър-председател
  1959 – 1966 Станко Тодоров
  1962 – 1971 Тано Цолов
  1951 – 1971 Иван Михайлов
Предшественик Антон Югов
Наследник Станко Тодоров
Роден
Починал
5 август 1998 г. (на 86 г.)
Националност Флаг на България България
Съпруг(а) Мара Малеева-Живкова (1939 – 1971)
Деца Людмила, Владимир
Полит. партия БКП (1932 – 1989)
Занятие букволеярполитик
Народен представител в:
VI ВНС   I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   IX НС   
Портал  Портална икона   Политика

Тодор Христов Живков е български политик от Българската комунистическа партия (БКП). В продължение на 35 г. (в периода от 1954 до 1989 г.) оглавява управляващата БКП, заема централни ръководни длъжности, председател на Министерския съвет (1962 – 1971) и председател на Държавния съвет на Народна република България (8 юли 1971 – 17 ноември 1989).

На 4 март 1954 г. е избран за първи секретар на ЦК на БКП, а през април 1956 г., след отстраняването на предишния диктатор Вълко Червенков от ключовите му постове, окончателно оглавява БКП. През 1981 г. неговата длъжност първи секретар е преименувана на генерален секретар. Той е министър-председател на България в 70-то (1962 – 1966) и 71-то (1966 – 1971) правителства – втори по продължителност период на този пост в българската история след Станко Тодоров. От приемането на Конституцията през 1971 до края на 1989 г. е председател на Държавния съвет, т.е. фактически държавен глава.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход, образование и младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 година в село Правец, Орханийско.[1] Той е най-голямото дете на Христо и Маруца Живкови – след него се раждат брат му Георги и сестра му Цветана.[2]

Дядото по бащина линия, Тодор, е селски пъдар в Правец, а съпругата му Вуна е много набожна и има роднини във Влашко. Христо Живков, макар да притежава земеделска собственост, прави опити да се занимава и с други дейности – работи като кожухар, прекарвайки зимите в работилници в Габрово, продава дървен материал в полските села на Северна България, опитва се да започне производство на овче сирене. Участва в Балканските войни и Първата световна война и получава подофицерско звание.

Маруца Живкова е от сравнително заможното семейство Гергови, което се преселва в Правец от Сомовит и отваря хан и кръчма на шосето от София за Варна. След женитбата ѝ семейството се премества в близкия град Орхание. За разлика от съпруга си, който получава начално образование, тя не е ходила на училище, но говори добре български и румънски.[3]

Живков започва образованието си в родното си село, като повтаря първо отделение. В годината, когато завършва началното си образование, в селото е открита прогимназия, където продължава да учи. За кратко прекъсва обучението си, заради финансови проблеми, свързани със заболяване на баща му, и се опитва да работи във фабрика за керемиди в Горни Богров, но скоро се връща в Правец и през 1926 година завършва прогимназия. След това отива да учи в гимназията в Орхание, където живее през седмицата, а събота и неделя се връща в Правец. В гимназията се включва в местна група на Въздържателното движение. Там той участва в организирането на ученическа стачка, за което има неприятности с полицията, и въпреки успеха на стачката, през 1929 година е принуден да напусне училището и заминава за София.[4]

През есента на 1929 година Тодор Живков се записва в Графическото училище към Държавната печатница. Докато учи там през следващите години, той се издържа, работейки като келнер в различни ресторанти. Живее в давана под наем на ученици и студенти сграда на улица „Петрохан“ №17 в Подуяне.[5]

Малко след постъпването си в Графическото училище Живков става член на Българския комунистически младежки съюз, младежката организация на БКП, като известно време е секретар на нейната организация в училището. През лятото на 1931 година е арестуван, след като при закриването на комунистическо събрание от полицията удря по главата с тухла началника на полицейски участък, но по неясни причини е освободен без да бъде съден. На 1 май 1932 година отново е арестуван за кратко. Завършва Графическото училище през 1932 година, след което постъпва на работа като букволеяр в Държавната печатница.[6]

Начало на политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

В Софийската организация на БКП[редактиране | редактиране на кода]

През лятото на 1932 година Тодор Живков е приет за член на Българската работническа партия (тесни социалисти),[1] като част от т.нар. „Кофарджиев набор“, наречен в чест на убития предишната година комунистически функционер Никола Кофарджиев.[7] Малко след това оглавява смятаната за голяма (30 – 40 души) партийна организация в Държавната печатница, а през есента става член на II районен комитет на партията в Подуяне, отговарящ за пропагандата. Според официалните му биографии през следващата година му е възложено да координира демонстрациите в София в подкрепа на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес.[8]

В края на 1933 година Живков е уволнен от Държавната печатница след конфликт с ръководството, защото настоява за създаване на кооперативен стол в предприятието, и през следващите месеци работи в различни частни печатници. През януари 1934 година отново е арестуван за кратко и е разпитван неколкократно, включително лично от високопоставения офицер в Държавна сигурност Никола Гешев. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 година няколкостотин работници в Държавната печатница са уволнени, а при връщането им на работа в края на годината сред назначените отново е и Тодор Живков. Междувременно, през октомври, той отлага за втори път военната си служба, представяйки документ, че е записан за студент в Свободния университет за политически и стопански науки. В края на 1934 година става секретар на III районен комитет в Лозенец и член на окръжния комитет на БРП (т.с.).[9]

Многократните арести на Тодор Живков, които не водят до съществени последствия за него, пестеливото им описание в автобиографичните му текстове и непълните полицейски досиета за него от този период предизвикват съмнения, че той е сътрудничил на властите.[10] Партийни функционери, като Райко Дамянов и Борис Тасков, го обвиняват за разкриването и арестите на ръководството на окръжния комитет в София в края на 1934 година, за което според тях през следващата пролет той е изключен от партията.[11] Според официалните биографии на Живков той само е отстранен от окръжния комитет, заради несъгласието си с крайнолевия му уклон. В резултат на наложеното му партийно наказание – изключване или забрана да заема ръководни длъжности – той прекъсва работата си в БКП до 1942 година. По молба на самия Живков наказанието му е преразгледано и отменено през 1949 година.[12]

Престой в провинцията[редактиране | редактиране на кода]

Малко след наложеното му партийно наказание, Тодор Живков е взет в Трудова повинност и от 10 май до 19 октомври 1935 година служи в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина, която работи по пътни строежи около София. Уволнява се по-рано от нормалния осеммесечен срок, като вероятно използва възможността за откупуване на оставащата му служба. След края на службата си като трудовак се връща на работа в Държавната печатница, а през 1936 – 1937 година работи в частната печатница „Стайков“. От 1937 до март 1938 година е секретар на районната организация на Работническия младежки съюз в Подуяне.[13]

През пролетта на 1938 година Тодор Живков напуска работа и отива в павликенското село Дъскот, където приятелката му Мара Малеева получава работа като участъков лекар. През следващите месеци той живее там без да работи, издържан от Малеева, като участва в самодейни театрални постановки. Тъй като съжителството им предизвиква неодобрение в селото, през април 1939 година двамата сключват граждански брак в Павликени.[14]

По това време Живков си поставя за цел да положи гимназиални зрелостни изпити, за да продължи образованието си в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, което не може да стане със завършеното от него средно техническо образование. През октомври 1938 година той полага приравнителни изпити в Трета мъжка гимназия в София, след което през пролетта и есента на 1939 година прави опити да се яви на матурите в Павликенската гимназия, но му е отказано по различни бюрократични причини.[15]

В края на 1939 година Малеева е назначена в пазарджишкото село Лесичово, където семейството прекарва няколко месеца. Тук Живков оглавява самодейната театрална трупа и негови постановки получават положителни отзиви в местния печат. През февруари 1940 година Живков и Малеева напускат Лесичово и след кратки престои в Правец и чирпанското село Оризово през август се установяват в Говедарци край Самоков, където през следващите години Малеева е участъков лекар. Тук Живков отново е активен в читалищната самодейност. Според официалната му биография възстановява разпадналата се партийна организация в селото, но местни комунистически активисти отричат той да е проявявал политическа активност през този период, не е засегнат и от няколкото процеса срещу комунистически организации в района. По време на войната в Говедарци са разположени командни структури на армията и достъпът до него е строго контролиран, но Живков се движи свободно и често пътува извън селото.[16]

През 1942 година в Говедарци се ражда дъщеря им Людмила.[17]

Участие в Партизанското движение[редактиране | редактиране на кода]

Малко след раждането на дъщеря им, Тодор и Мара Живкови се установяват в София.[17] По това време Живков успява да премине гимназиалните зрелостни изпити в Трета мъжка гимназия и се записва да следва право в Софийския университет, но няма данни да е посещавал учебни занятия там.[18]

След продължителен период, в който няма достоверни сведения за участие на Живков в комунистическите организации в страната, през ноември 1942 година той става секретар на районния комитет на Комунистическата партия в софийския район Ючбунар. През юли 1943 година, след поредица от арести на комунистически функционери, е включен в софийския окръжен комитет, оглавяван по това време от Георги Чанков.[19]

Ролята на Тодор Живков в Партизанското движение е спорна, тъй като по-късно той ѝ придава голямо политическо значение и официалната историография на режима често преувеличава нейното значение.[20] От месец юни (по други сведения – април) 1943 година по решение на Софийския окръжен комитет на БРП Живков е включен в оглавявания от Лев Главинчев щаб на Първа Софийска въстаническа оперативна зона – факт, който е изцяло отричан от враждебни към него комунистически функционери като Петър Семерджиев.[20][21] През следващите месеци Тодор Живков е основна връзка между окръжното партийно ръководство в София и действащия в Ботевградско Партизански отряд "Чавдар", като започва да използва нелегалното име Янко.[17] През този период установява близки отношения с редица членове на отряда, които по-късно са след близките му сътрудници в управлението – Добри Джуров, Йордан Йотов, Димитър Станишев, Христо Русков.[22]

Съобщава решението на Щаба на Първа Софийска въстаническа оперативна зона за прегрупирането на отряда в Партизанската бригада „Чавдар“ с командир Добри Джуров.[23] В последвалия период на активни мерки на властите срещу Бригадата „Чавдар“ и разследвания срещу участници в нея в архивите на полицията не са запазени никакви сведения за Тодор Живков.[24]

На 6 септември 1944 г. според неговите спомени оглавява оперативно бюро за охрана на демонстрациите и трамвайната стачка в столицата.[25] В действителност такова бюро не е съществувало и е измислено след идването му на власт.[26] Така също според някои източници на 9 септември 1944 г. поздравява партизанско подразделение на отряда „Чавдар“ влязло в София,[27] но този факт е оспорен от изследователя Христо Христов, тъй като по това време отрядът все още не е влязъл в София.[28]

След Деветосептемврийския преврат[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Живков на посещение в Берлин, по партийни дела, 1963 г.

Непосредствено след Деветосептемврийския преврат от 1944 година, на 10 септември, Тодор Живков е назначен от новия вътрешен министър Антон Югов за главен инспектор в дирекция „Униформена милиция“, установява се в читалище „Славянска беседа“ и за няколко седмици се включва активно в започналия масов терор. През октомври отново става секретар в ОК на БРП (к.), а на 27 февруари 1945 г. става и кандидат-член на ЦК на БРП (к.), с което попада в кръга на висшата партийна номенклатура. През 1945 година за пръв път става народен представител, какъвто остава до 1990 година.[22]

Междувременно още на 11 септември 1944 година със заповед на регентите Живков получава военното звание подполковник, въпреки че преди не е служил в армията, а на 23 декември е повишен в полковник. Със заповед от 31 декември е назначен със задна дата, считано от 15 септември, за заместник-командир на Първи дивизионен артилерийски полк, но на практика не изпълнява длъжността си в частта, воюваща на фронта, а остава в София. Уволнен е официално от армията на 28 май 1945 година.[29]

От януари 1948 г. Живков е първи секретар на Градския комитет на БРП (к.) в София, както и председател на Градския комитет на Отечествения фронт (ОФ). На Петия конгрес на БРП (к.), вече БКП, провел се на 27 декември 1948 г. е избран за член на Централния комитет на партията; постоянно е преизбиран в състава на ръководния орган до 8 декември 1989 г., когато е изваден от неговия състав. От 27 май до 28 октомври 1949 г. е председател на Столичния градски народен съвет. Участва активно в кампанията срещу Трайчо Костов, която дава тласък на кариерата му.[30]

На 20 октомври 1949 година Живков оглавява Организационно-инструкторския отдел на ЦК на БКП.[31] На 16 януари 1950 г. става секретар на ЦК на БКП, а през ноември е избран и за кандидат-член на Политбюро на партията. По това време е сред множеството партийни функционери, разследвани по подозрения в политическа нелоялност.[32] От юли 1951 до ноември 1989 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. Завежда секретариата на ЦК на БКП от 1953 г.

Утвърждаване начело на БКП[редактиране | редактиране на кода]

На пленум след Шестия конгрес на БКП (4 март 1954) е избран за първи секретар на ЦК на БКП (до 4 април 1981). Той е поставен на този пост като фиктивен лидер от подложения на натиск от Съветския съюз диктатор Вълко Червенков, който запазва контрол над управлението като фактически ръководител на Политбюро и министър-председател.[1]

През юни 1955 година на посещение в България е първият секретар на съветската комунистическа партия Никита Хрушчов, по време на което става ясно, че той вероятно ще оглави Съветския съюз след период на вътрешни междуособици, както и че при такова развитие Червенков вероятно ще бъде заменен с Живков. В началото на следващата година Червенков заминава на продължително лечение в Москва а в София започва подготовка за отстраняването му.[33]

На Априлския пленум на ЦК на БКП (2 – 6 април 1956), на който Вълко Червенков е критикуван за създаване на култ към личността, в съзвучие с решенията на ХХ конгрес на КПСС и политиката на Никита Хрушчов,[34] Тодор Живков се затвърждава като единствен лидер на БКП. Въпреки това положението му остава несигурно – за момента получава подкрепата на група влиятелни функционери около Антон Югов и Георги Чанков, но вътрешните интриги продължават и от решаващо значение остават отношенията със съветското ръководство. Още през лятото на 1956 година са отстранени открити критици на Живков, като Йонко Панов и Борис Копчев.[35]

След като през лятото на 1957 година Хрушчов окончателно отстранява съперниците си в партийното ръководство, подобни действия предприема и Тодор Живков. През юли с подкрепата на Антон Югов е разкритикуван Георги Чанков, от партийното ръковоство е изваден и Добри Терпешев. В началото на 1961 година от партията е изключена т.нар. Група на Куфарджиев, единствените критици на Живков, които не заемат неосталинистки или маоистки позиции.[36]

Тодор Живков окончателно се утвърждава начело на режима след XXII конгрес на КПСС в края на 1961 година. През ноември от правителството и Политбюро е изключен Вълко Червенков, а през ноември 1962 година след критики към дейността на Държавна сигурност през 1949 – 1956 година са отстранени Руси Христозов, Георги Цанков и Антон Югов, който е заменен като министър-председател от самия Живков. На мястото на отстранените при чистките са поставени лично лоялни към него функционери.[37]

Министър-председател[редактиране | редактиране на кода]

На 19 ноември 1962 година Тодор Живков е избран за председател на Министерския съвет и остава на този пост до 9 юли 1971 година, когато е наследен от Станко Тодоров, а самият той заема създадения с новата конституция пост председател на Държавния съвет.

На 4 декември 1963 г. Тодор Живков лично внася предложение по време на пленума на ЦК на БКП България да отправи към ЦК на КПСС въпроса за по-нататъшно най-тясно сближаване и в перспектива сливане на Народна република България със СССР, превръщайки я в 16-та съюзна република на СССР. Макар че според тогавашното законодателство предложението представлява държавна измяна,[38] пленумът оценява предложението като „забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм“, което ще издигне „на качествено нова степен братската дружба и всестранното сътрудничество между нашата страна и Съветския съюз“. Предложението "да се създадат икономическите, политически и идеологически предпоставки за пълното обединение на двете наши братски страни” е единодушно одобрен от пленума и подписан лично от Тодор Живков, но е отхвърлено от СССР.[39][40][41]

Макар че предложението за присъединяване на България към Съветския съюз е отхвърлено, то затвърждава образа на Живков като изцяло лоялен към Москва и го поставя в благоприятна позиция, когато през октомври 1964 година Никита Хрушчов е отстранен. Този обрат в Съветския съюз окуражава неосталинистката вътрешна опозиция в БКП – през април 1965 година е разкрита и ликвидирана опозиционна група, съставена главно от висши офицери, начело с Иван Тодоров-Горуня, а през 1967 година – друга група от стотина души, наричана Благоевско-Димитровска комунистическа партия.[42]

Председател на Държавния съвет[редактиране | редактиране на кода]

След приемането на новата конституция през 1971 година Тодор Живков става председател на новосъздадения Държавен съвет на Народна република България (фактически държавен глава). Заема тази длъжност до 17 ноември 1989 г., когато е наследен от Петър Младенов.

Промяната в длъжността на Живков не се отразява на позицията му начело на режима – през следващите години той сменя няколко министър-председатели без да губи пряк контрол върху тяхната работа. През този период се развива и култ към личността му, особено силно изразен при масовото отбелязване на юбилеите му през 1971, 1976 и 1981 година. Култът придобива гротескни форми с превулечаване на ролята на Живков в партизанското движение, в художествената литература и във филми като емблематичния „Човек от народа“.[43]

Около Живков се оформя неформално лично обкръжение, станало известно като „ловната дружинка“ и действащо като съветнически щаб, в което влизат Ангел Балевски, Пантелей Зарев, Георги Джагаров, Емилиян Станев, Стефан Гецов, Любомир Левчев, Величко Минеков и други. На официални длъжности са издигнати негови близки роднини – дъщеря му Людмила Живкова става председател на Комитета за култура и член на Политбюро, зетят му Иван Славков оглавява Комитета за телевизия и радио, а шуреят му Атанас Малеев е първи заместник министър на здравеопазването.[44]

От 4 април 1981 г., избран от Дванадесетия конгрес на БКП, до 10 ноември 1989 г. е генерален секретар на ЦК на БКП.

80-те години[редактиране | редактиране на кода]

През 1985 г. в СССР идва на власт новия Генерален секретар на ЦК на КПСС Михаил Горбачов. Гобачов започва Перестройка – икономически мерки които той обрисува като реформи които трябва да доведат до реновиране на социализма в СССР. През септември 1985 г. Тодор Живков посреща Михаил Горбачов в НРБ на официално посещение на които разговори двамата ръководители изясняват политическите си позиции. Горбачов все още се придържа към нормални отношения с Тодор Живков и другите социалистически ръководители. На 13 конгрес на БКП през април 1986 г. Тодор Живков е преизбран за Генерален секретар на ЦК на БКП а на 18 юни за Председател на Държавния съвет на НРБ. Още през март 1986 г. той разработва Концепция за технологично обновление в НРБ с което за пръв път показва че и НРБ подкрепя реформи които да дадат нови пътища на социализма. През юли 1987 г. на проведения Юлски пленум на ЦК на БКП Тодор Живков официално обявява реформена икономическа програма известна като Юлска концепция която трябва да преустрои социализма запазвайки го на нови основи – създаване на ограничена форма на частна собственост и др. Някои части от Юлската концепция Тодор Живков черпи от провежданите в Китай икономически реформи с които той се запознава отблизо когато е на официално посещение от 6-9 май 1987 г. и води разговори с Дън Сяопин и Джао Дзъян. На шестата сесия на 9-то Народно събрание на 18 август 1987 г. е прието решение за преобразуване на министерства чрез създаване на т. нар. суперминистерства. На тази основа през следващите две години 1987 – 1989 г. се приемат редица решения за конкретно преустройство на икономиката.

Реформите на юлската концепция дават сигнал на съветккия ръководител Михаил Горбачов да започне кампания за влошаване на отношенията с Тодор Живков като през октомври 1987 г. по време на посещение на Тодор Живков в СССР Горбачов отправя на първия партиен и държавен ръководител на НРБ остри критики. С помоща на Горбачов в България през 1988 някои от членовете на ръководството на БКП като Чудомир Александров и Стоян Михайлов подкрепяйки Горбачов влизат в конфликт с Тодор Живков който ги отстранява от постовете им. Така в БКП се създава крило оглавено от Петър Младенов и Андрей Луканов, което по указание на Михаил Горбачов трябва да свали Живков от власт. На състоялия се на 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП, е приета оставката на Тодор Живков. Освобождавайки Живков от функциите му, пленумът изказва и благодарност за неговата дейност дотогава. На 11-та сесия на 9-то Народно събрание на 17 ноември 1989 г. Тодор Живков е освободен и от Председател на Държавния съвет на НР България. Отстранен е от поста генерален секретар на Ноемврийския пленум през 1989 година. На следващ пленум на ЦК на БКП (13 декември 1989 г.) той е порицан и изключен от партията. Малко преди смъртта му, Живков е реабилитиран от БСП.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Живков е арестуван е на 18 януари 1990 г. и е обвинен в редица престъпления. През юли 1990 г. мярката му за неотклонение „задържане под стража“ е заменена с домашен арест. Главната прокуратура започва срещу него 5 дела.

  • През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.
  • На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 г. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му.
  • На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“.
  • Привлечен е като обвиняем и по делото за (Дело №3) отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет с още 21 бивши заместник-председатели на Министерския съвет и секретари на ЦК на БКП .
  • Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение.

Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София, България. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат.

Критики и спорни въпроси[редактиране | редактиране на кода]

Златен и сребърен резерв на БНБ[редактиране | редактиране на кода]

В условия на неплатежоспособност и със задача да се осигурят средства за погасяването на предстоящи падежи по дълг към западни банки, през 1960 г. Тодор Живков лично се обръща с писмено предложение до Първия секретар на ЦК на КПСС – Никита Хрушчов с молба СССР да закупи резерва на БНБ, натрупан в продължение на 66 години – от Освобождението през 1878 г до 1944 г., от 22 тона злато и 50 тона сребро срещу конвертируема капиталистическа валута. [45][46] Към септември 2016 стойността на златния резерв би била 963 млн долара.

Участие в потушаването на Пражката пролет[редактиране | редактиране на кода]

Решението за участие на България във военната интервенция след Пражката пролет е взето от Министерски съвет, чийто председател е Тодор Живков, със строго секретно постановление №39 на МС от 20.VIII.1968 с мотива „за оказване на военна помощ на Чехословашката комунистическа партия и на чехословашкия народ“. [47]. Във военната операция участват 12-и и 22-ри мотострелкови полк със численост от 2164 души и танков батальон с 26 машини Т-34.[48]

Възродителен процес[редактиране | редактиране на кода]

През 1984 г. Централният комитет на Българската комунистическа партия с първи секретар – Тодор Живков взема решение за изпълнение на програма за смяна на имената на българските турци. Тази програма остава в историята като „Възродителен процес“, при който около 850 000 турци са принудени да променят арабско-турската си именна система. Наред с това е забранено носенето на шалвари от жените и черни такета за мъжете. Сватбите и погребалните ритуали не бива да се извършват според ислямските традиции, забранява се честването на основните мюсюлмански празници Рамазан байрам и Курбан байрам, както и правото да се говори на турски език. По-късно, през 1989 г. започва кампания по прибързано изселване под натиск на около 1/3 от засегнатото население. Това са около 360 000 души, които са принудени да се изселят в Турция, а по-късно около 150 000 от тях се връщат обратно след падането на БКП от власт. Кампанията бива обяснена в медиите от комунистическата власт като „екскурзия“, което става повод събитието по-късно да придобие известност в обществото като Голямата екскурзия.[49][50][51][52]

Македонски въпрос[редактиране | редактиране на кода]

През 1948 г. става ясно, че между Сталин и Тито назрява разрив и идеята за Балканска федерация, няма да се осъществи. След идването на власт на Тодор Живков през 1956 г обаче в Горноджумайски окръг тече, макар и забавен процес на македонизация, която е плод на набраната инерция по време на насилствената македонизацията в Пиринска Македония, започнала през 1946 г. Живков е добре запознат с национално-освободителните борби на македонските българи и на тяхната революционна организация – ВМОРО/ВМРО. За разлика от Антон Югов, той не е склонен към прилагане на масови репресии спрямо членувалите във ВМРО на Иван Михайлов. Всичко това помага на Живков да измъкне българското общество от македонския синдром. Така през 1963 година на пленум на ЦК на БКП е сложен официално край на политиката на македонизация. Тодор Живков е главният двигател по развитието на българската политика по македонския въпрос до 1989 г. Към неговите патриотични указания се придържат стриктно партийните и държавните органи и обществените организации, както и политическите и държавните функционери, работещи по въпроса.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Живков е женен (от юли 1938 г.) за Мара Малеева-Живкова. Те имат дъщеря и син:

Роднини:

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На 7 септември 2001 г. в родния му град Правец е открит негов паметник, по повод 90-годишнината от рождението му, със средства дарени от неговите съграждани.

През ноември 2010 г. премиерът на България Бойко Борисов заявява по телевизията:[53]

Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство. Фактът, че 20 години след падането му от власт никой не го е забравил, показва, че доста неща са били направени. 20 години ние само приватизираме това, което е било построено тогава.

На 1 май 2011 г на традиционната манифестация в Правец по случай Деня на труда гражданите носят плакат на Тодор Живков с лозунг:[54]

22 години без Тошо от ден на ден става по-лошо

На 7 септември 2011 г. в Правец се провеждат масови тържества по случай 100-годишнината от рождението на Тодор Живков. По този повод критици на социализма в България пишат:[55]

Може ли в източните провинции на Германия да има честване на годишнина на Хонекер? А в Полша – на Герек? В Чехия – на Хусак? Пак ще удивим Европата като единствените, дето носят цветя и венци на диктатора си, който ги е яхал толкова години. И го честваме не приживе и задължително – като в Куба, а доста години след смъртта му и доброволно... Устните разкази на баби и дядовци най-лесно заразяват внуците без имунитет с вируса на носталгията.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Избрани съчинения“ (в 39 тома; 1975 – 1989)
  • Срещу някои лъжи“ (1993)
  • Без догма (Размисли за политическите нрави)“ (1994)
  • След студената война“ (1995)
  • Мемоари“ (1997)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Груев 2009, с. 133.
  2. Христов 2009, с. 19.
  3. Христов 2009, с. 19 – 20.
  4. Христов 2009, с. 21 – 23.
  5. Христов 2009, с. 23, 27.
  6. Христов 2009, с. 27 – 28, 33.
  7. Христов 2009, с. 28.
  8. Христов 2009, с. 28 – 29.
  9. Христов 2009, с. 29, 47.
  10. Христов 2009, с. 32 – 34.
  11. Христов 2009, с. 33.
  12. Христов 2009, с. 33 – 41.
  13. Христов 2009, с. 47 – 48, 58.
  14. Христов 2009, с. 49 – 50.
  15. Христов 2009, с. 53 – 56.
  16. Христов 2009, с. 50 – 52.
  17. а б в Груев 2009, с. 134.
  18. Христов 2009, с. 56.
  19. Христов 2009, с. 58.
  20. а б Христов 2009, с. 58 – 59.
  21. Партиздат 1976, с. 39.
  22. а б Груев 2009, с. 135.
  23. Партиздат 1976, с. 115 – 116.
  24. Христов 2009, с. 59 – 60.
  25. Живков Т., Мемоари, С., 1997 г.
  26. Ковачев, Пенчо. Живков отказва да е академик и армейски генерал. // www.24chasa.bg, 11 септември 2010. Посетен на 09 септември 2012. И своята кариера прави при Вълко Червенков. Чак когато става пръв ръководител на БРП (к.), започват да му съчиняват биографията. Измислят оперативно бюро, което ръководело възстанието в София. Такова бюро никога не е имало!
  27. Посрещане на партизаните от бригада „Чавдар“ пред Народния театър, 9 септември 1944 г.. // www.todorzhivkov.com. Посетен на 08 септември 2012.
  28. Как киното направи Тодор Живков партизанин?. // Канал 3, 07 декември 2011. Посетен на 08 септември 2012.
  29. Христов 2009, с. 48.
  30. Груев 2009, с. 135 – 136.
  31. Огнянов 2008, с. 29.
  32. Огнянов 2008, с. 284 – 285.
  33. Груев 2009, с. 137.
  34. Живков и спечелването на Кремъл – без тайни от КГБ
  35. Груев 2009, с. 142.
  36. Груев 2009, с. 142 – 144.
  37. Груев 2009, с. 144 – 146.
  38. Груев 2009, с. 147.
  39. Протокол от заседание на Пленума на ЦК на БКП, от 4 декември 1963 г., с. 1 – 142.
  40. Стенограмата от пленума на ЦК на БКП за сливане на България със СССР. Част 1.
  41. Решение от от пленума на ЦК на БКП за сливане на България със СССР.
  42. Груев 2009, с. 147 – 148.
  43. Груев 2009, с. 163 – 164.
  44. Груев 2009, с. 164.
  45. Българска народна банка. Сборник документи. Т. V. 1948 – 1990 г. Част четвърта. С.: ДАА и БНБ, 2009, 328 стр – Документ № 767
  46. Как Живков тайно подари златния резерв на Хрушчов. Част 1: През 1960 г. Първия посяга на златото при фалита на НРБ.
  47. Постановление №39 на МС от 20.VIII.1968
  48. Пражка пролет – ВОЕНЕН АРХИВ
  49. Живков и „възродителния“ процес. Част 1: Политиката на БКП към турското малцинство
  50. Протокол № 371 от 8 май 1984 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с. 7 – 57.
  51. Протокол № 223 от 25 октомври 1989 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с. 4 – 21.
  52. Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks. Human Rights Abuses during the Forced Assimilation of the Ethnic Turkish Minority. London, 1986; Destroying Ethnic Identity: The Turks of Bulgaria. A Helsinki Watch Report. New York, 1987; Poulton, H. Minorities in the Balkans. Minority Rights Group Report, 82, 1989, 8 – 22; Reuter, J. Die Entnationalisierung der Türken in Bulgarien. Sofias Politik der Zvangsbulgarisierung aus jugoslavisches Sicht. – Südosteuropa, 34, 1985, 3 / 4, 169 – 177; Amnesy International – Jahrbuch, 1986, S. 351 – 356; Amnesy International – Jahrbuch, 1987, S. 386 – 39; Amnesy International: Bulgarien: Fortgesetzte Menschenrechtsverletzungen an Angehörigen der türkischstämmigen Minderheit (Extern), Juli 1987; Amnesy International – Jahrbuch, 1988, S. 389 – 391;
  53. Митко Новков. Опитите да се въздигне Живков едва ли не до водещ български държавник са жалки. // svobodata.com, 2011-12-07. Посетен на 2010-02-07.
  54. Фотогалерия: 100 години от раждането на Тодор Живков. // вестник „Дневник“. 07.09.2011. Посетен на 18.04.2012.
  55. Вирусите на носталгията по соца. // вестник „Труд“, 27.08.2011. Посетен на 18.04.2012.
  56. Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 375
Цитирани източници
  • Груев, Михаил. Политическото развитие на България през 50-те – 80-те години на XX век. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5.
  • Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9.
  • История на антифашистката борба в България 1939/1944. Том 2: Март 1943 – 9 септември 1944. София, Партиздат, 1976.
  • Христо, Христов. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  • Кастелов, Боян. Тодор Живков: Мит и истина. изд. Труд, 2005 г.. ISBN 978-954-528-560-8.
  • Баева, Искра. Тодор Живков. изд. Кама, 2007 г.. ISBN 978-954-9890-82-2.
  • Спасов, Даниел. Аз си оставам Тодор Живков. изд. Ню Медиа груп – 2011 г.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]