Тодор Живков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския политик. За фолклориста вижте Тодор Живков (фолклорист).

Тодор Живков
Тодор Живков
Мандат
9 юли 1971 г. – 17 ноември 1989 г.
Назначен от Народно събрание
Първи зам.-председател
  1971 – 1972 Кръстю Тричков
  1971 – 1974 Георги Трайков
  1974 – 1989 Петър Танчев
и други...
Наследник Петър Младенов
Мандат
4 март 1954 г. – 10 ноември 1989 г.
Назначен от Централния комитет на БКП
Секретар на ЦК на БКП
  1954 – 1962 Димитър Ганев
  1954 – 1957 Борис Тасков
  1954 – 1957 Енчо Стайков
и други...
Предшественик Вълко Червенков
Наследник Петър Младенов
Мандат
27 ноември 1962 г. – 9 юли 1971 г.
Назначен от 4 Народно събрание
Първи зам.-председател
  1962 – 1971 Живко Живков
  1956 – 1964 Георги Трайков
Зам.-министър-председател
  1959 – 1966 Станко Тодоров
  1962 – 1971 Тано Цолов
  1951 – 1971 Иван Михайлов
Предшественик Антон Югов
Наследник Станко Тодоров
Роден
Починал
5 август 1998 г. (на 86 г.)
Националност Флаг на България България
Съпруг(а) Мара Малеева-Живкова (1939 – 1971)
Деца Людмила, Владимир
Полит. партия БКП (1932 – 1989)
Занятие букволеярполитик
Народен представител в:
VI ВНС   I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   IX НС   
Портал  Портална икона   Политика

Тодор Христов Живков е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), който между 1956 и 1989 година оглавява тоталитарния режим на Народна република България.

Роден през 1911 година в Правец в средно заможно семейство, Живков учи в родното си село и в близкия град Орхание, след което се премества в София и през 1932 година завършва средно техническо училище. По това време се включва в комунистическото движение и през следващите години, в които работи като печатар, е активен в софийската организация на БКП. През 1935 година изглежда прекъсва връзките си с партията и в продължение на години не работи, издържан от съпругата си, която е лекар в различни села из България. През 1943 година отново е привлечен към комунистическата партия и за известно време е отговорен за връзките между партийното ръководство и действащия в родния му край Партизански отряд „Чавдар“.

Непосредствено след Деветосептемврийския преврат от 1944 година Тодор Живков оглавява полицейска група, която се включва активно в комунистическия терор, но скоро се преориентира към кариера в апарата на взелата властта БКП. С подкрепата на висшия функционер и бъдещ диктатор Вълко Червенков той бързо се издига, като през 1951 година вече е едновременно секретар на Централния комитет (ЦК) и член на Политбюро. През 1954 година, когато под съветски натиск Червенков се оттегля от част от постовете си, Живков става първи секретар на ЦК, а през 1956 година окончателно го измества като фактически ръководител на режима. През следващите години, с все по-силната подкрепа на съветския диктатор Никита Хрушчов, систематично отстранява всички свои потенциални съперници в партийното ръководство, докато през 1962 година вече е безспорен лидер и е избран за министър-председател.

От приемането на Конституцията през 1971 до края на 1989 г. е председател на Държавния съвет, т.е. фактически държавен глава.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход, образование и младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 година в село Правец, Орханийско.[1] Той е най-голямото дете на Христо и Маруца Живкови – след него се раждат брат му Георги и сестра му Цветана.[2]

Дядото по бащина линия, Тодор, е селски пъдар в Правец, а съпругата му Вуна е много набожна и има роднини във Влашко. Христо Живков, макар да притежава земеделска собственост, прави опити да се занимава и с други дейности – работи като кожухар, прекарвайки зимите в работилници в Габрово, продава дървен материал в полските села на Северна България, опитва се да започне производство на овче сирене. Участва в Балканските войни и Първата световна война и получава подофицерско звание.

Маруца Живкова е от сравнително заможното семейство Гергови, което се преселва в Правец от Сомовит и отваря хан и кръчма на шосето от София за Варна. След женитбата ѝ семейството се премества в близкия град Орхание. За разлика от съпруга си, който получава начално образование, тя не е ходила на училище, но говори добре български и влашки.[3]

Живков започва образованието си в родното си село, като повтаря първо отделение. В годината, когато завършва началното си образование, в селото е открита прогимназия, където продължава да учи. За кратко прекъсва обучението си, заради финансови проблеми, свързани със заболяване на баща му, и се опитва да работи във фабрика за керемиди в Горни Богров, но скоро се връща в Правец и през 1926 година завършва прогимназия. След това отива да учи в гимназията в Орхание, където живее през седмицата, а събота и неделя се връща в Правец. В гимназията се включва в местна група на Въздържателното движение. Там той участва в организирането на ученическа стачка, за което има неприятности с полицията, и въпреки успеха на стачката, през 1929 година е принуден да напусне училището и заминава за София.[4]

През есента на 1929 година Тодор Живков се записва в Графическото училище към Държавната печатница. Докато учи там през следващите години, той се издържа, работейки като келнер в различни ресторанти. Живее в давана под наем на ученици и студенти сграда на улица „Петрохан“ №17 в Подуяне.[5]

Малко след постъпването си в Графическото училище Живков става член на Българския комунистически младежки съюз, младежката организация на БКП, като известно време е секретар на нейната организация в училището. През лятото на 1931 година е арестуван, след като при закриването на комунистическо събрание от полицията удря по главата с тухла началника на полицейски участък, но по неясни причини е освободен без да бъде съден. На 1 май 1932 година отново е арестуван за кратко. Завършва Графическото училище през 1932 година, след което постъпва на работа като букволеяр в Държавната печатница.[6]

Начало на политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

В Софийската организация на БКП[редактиране | редактиране на кода]

През лятото на 1932 година Тодор Живков е приет за член на Българската работническа партия (тесни социалисти),[1] като част от т.нар. „Кофарджиев набор“, наречен в чест на убития предишната година комунистически функционер Никола Кофарджиев.[7] Малко след това оглавява смятаната за голяма (30 – 40 души) партийна организация в Държавната печатница, а през есента става член на II районен комитет на партията в Подуяне, отговарящ за пропагандата. Според официалните му биографии през следващата година му е възложено да координира демонстрациите в София в подкрепа на Георги Димитров по време на Лайпцигския процес.[8]

В края на 1933 година Живков е уволнен от Държавната печатница след конфликт с ръководството, защото настоява за създаване на кооперативен стол в предприятието, и през следващите месеци работи в различни частни печатници. През януари 1934 година отново е арестуван за кратко и е разпитван неколкократно, включително лично от високопоставения офицер в Държавна сигурност Никола Гешев. След Деветнадесетомайския преврат през 1934 година няколкостотин работници в Държавната печатница са уволнени, а при връщането им на работа в края на годината сред назначените отново е и Тодор Живков. Междувременно, през октомври, той отлага за втори път военната си служба, представяйки документ, че е записан за студент в Свободния университет за политически и стопански науки. В края на 1934 година става секретар на III районен комитет в Лозенец и член на окръжния комитет на БРП (т.с.).[9]

Многократните арести на Тодор Живков, които не водят до съществени последствия за него, пестеливото им описание в автобиографичните му текстове и непълните полицейски досиета за него от този период предизвикват съмнения, че той е сътрудничил на властите.[10] Партийни функционери, като Райко Дамянов и Борис Тасков, го обвиняват за разкриването и арестите на ръководството на окръжния комитет в София в края на 1934 година, за което според тях през следващата пролет той е изключен от партията.[11] Според официалните биографии на Живков той само е отстранен от окръжния комитет, заради несъгласието си с крайнолевия му уклон. В резултат на наложеното му партийно наказание – изключване или забрана да заема ръководни длъжности – той прекъсва работата си в БКП до 1942 година. По молба на самия Живков наказанието му е преразгледано и отменено през 1949 година.[12]

Престой в провинцията[редактиране | редактиране на кода]

Малко след наложеното му партийно наказание, Тодор Живков е взет в Трудова повинност и от 10 май до 19 октомври 1935 година служи в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина, която работи по пътни строежи около София. Уволнява се по-рано от нормалния осеммесечен срок, като вероятно използва възможността за откупуване на оставащата му служба. След края на службата си като трудовак се връща на работа в Държавната печатница, а през 1936 – 1937 година работи в частната печатница „Стайков“. От 1937 до март 1938 година е секретар на районната организация на Работническия младежки съюз в Подуяне.[13]

През пролетта на 1938 година Тодор Живков напуска работа и отива в павликенското село Дъскот, където приятелката му Мара Малеева получава работа като участъков лекар. През следващите месеци той живее там без да работи, издържан от Малеева, като участва в самодейни театрални постановки. Тъй като съжителството им предизвиква неодобрение в селото, през април 1939 година двамата сключват граждански брак в Павликени.[14]

По това време Живков си поставя за цел да положи гимназиални зрелостни изпити, за да продължи образованието си в Софийския университет „Свети Климент Охридски“, което не може да стане със завършеното от него средно техническо образование. През октомври 1938 година той полага приравнителни изпити в Трета мъжка гимназия в София, след което през пролетта и есента на 1939 година прави опити да се яви на матурите в Павликенската гимназия, но му е отказано по различни бюрократични причини.[15]

В края на 1939 година Малеева е назначена в пазарджишкото село Лесичово, където семейството прекарва няколко месеца. Тук Живков оглавява самодейната театрална трупа и негови постановки получават положителни отзиви в местния печат. През февруари 1940 година Живков и Малеева напускат Лесичово и след кратки престои в Правец и чирпанското село Оризово през август се установяват в Говедарци край Самоков, където през следващите години Малеева е участъков лекар. Тук Живков отново е активен в читалищната самодейност. Според официалната му биография възстановява разпадналата се партийна организация в селото, но местни комунистически активисти отричат той да е проявявал политическа активност през този период, не е засегнат и от няколкото процеса срещу комунистически организации в района. По време на войната в Говедарци са разположени командни структури на армията и достъпът до него е строго контролиран, но Живков се движи свободно и често пътува извън селото.[16]

През 1942 година в Говедарци се ражда дъщерята на Тодор и Мара Живкови Людмила, а малко след това семейството се установява в София.[17] По това време Живков успява да премине гимназиалните зрелостни изпити в Трета мъжка гимназия и се записва да следва право в Софийския университет, но няма данни да е посещавал учебни занятия там.[18]

Участие в Партизанското движение[редактиране | редактиране на кода]

След продължителен период, в който няма достоверни сведения за участие на Живков в дейността на комунистическите организации, през ноември 1942 година той става секретар на районния комитет на Комунистическата партия в софийския район Ючбунар. През юли 1943 година, след поредица от арести на комунистически функционери, е включен в софийския окръжен комитет, оглавяван по това време от Георги Чанков.[19]

Ролята на Тодор Живков в Партизанското движение е спорна, тъй като по-късно той ѝ придава голямо политическо значение и официалната историография на режима често преувеличава нейното значение.[20] От месец юни (по други сведения – април) 1943 година по решение на Софийския окръжен комитет на БРП Живков е включен в оглавявания от Лев Главинчев щаб на Първа Софийска въстаническа оперативна зона – факт, който е изцяло отричан от враждебни към него комунистически функционери като Петър Семерджиев.[20][21] През следващите месеци Тодор Живков е основна връзка между окръжното партийно ръководство в София и действащия в Ботевградско Партизански отряд "Чавдар".[17] През този период установява близки отношения с редица членове на отряда, които по-късно са след близките му сътрудници в управлението – Добри Джуров, Йордан Йотов, Димитър Станишев, Христо Русков.[22]

На 2 – 3 февруари 1944 година Тодор Живков се среща с ръководството на отряда „Чавдар“ в хижа Владко под връх Мургаш, предавайки указания за масовизиране на партизанското движение – комунистическата историография нарича това събрание Трета мургашка конференция.[23] На 2 април той отново пътува до хижата за т.нар. Четвърта мургашка конференция.[23] Там той съобщава решението на Щаба на Първа Софийска въстаническа оперативна зона за прегрупирането на отряда в Партизанската бригада „Чавдар“ с командир Добри Джуров.[24] В последвалия период на активни мерки на властите срещу Бригадата „Чавдар“ и разследвания срещу участници в нея в архивите на полицията не са запазени никакви сведения за Тодор Живков.[25]

На 19 април Живков лично участва в мобилизирането на нова група партизани в Локорско и съседните села, като по негово нареждане е отменена планирана акция за снабдяването им с оръжие от близко военно поделение и групата. Междувременно от 26 април властите започват масирана акция срещу бригадата Чавдар, като основният удар е нанесен на 3 май, част от ръководителите са убити, а командирът Добри Джуров е тежко ранен. Самият Живков се намира встрани от основните бойни действия с група от около 40 партизани (Теренски батальон).[26]

След разпръскването на бригадата „Чавдар“ Живков се придвижва с Теренския батальон към Якоруда. По това време – според официалната му биография през август – той се сдобива с издаден от военното разузнаване открит лист с дата на издаване 3 май на името на Иван Томов, който му позволява да носи оръжие и да се придвижва свободно из страната. Такива документи са издавани на сътрудници на службата, но според Христо Русков Живков го получава срещу подкуп, даден на полковник от военното разузнаване. Той разполага и с фалшива лична карта с името Янко Марков, откъдето идва и нелегалното му име Янко.[27]

Спорно е и участието на Тодор Живков в извършването на Деветосептемврийския преврат. Според преобладаващото сред съвременните изследователи мнение, в дните около преврата той оглавява оперативно бюро, натоварено с охрана на демонстрациите и трамвайната стачка в столицата и отделни функционери на Отечествения фронт.[28] Официалните биографии на Живков от периода на управлението му, както и неговите мемоари, преувеличават значението на това оперативно бюро, приписвайки му задачата да превземе Министерството на войната, ако изпратените там военни части не се справят с това.[29][30]

След Деветосептемврийския преврат[редактиране | редактиране на кода]

В периода на „народната демокрация“[редактиране | редактиране на кода]

Непосредствено след Деветосептемврийския преврат оглавяваното от Тодор Живков оперативно бюро, активни участници в което са бъдещите председатели на Народното събрание Владимир Бонев и Станко Тодоров, е превърнато в щаб на Народната милиция в София, натоварен със залавянето на известни политически противници на новия режим.[31] На 17 октомври той и формално е назначен с царски указ за главен инспектор в дирекция „Униформена милиция“, оставайки на тази длъжност до 1 декември.[32] Щабът се настанява в хотел „Славянска беседа“ и играе активна роля в започналия масов терор.[22] Там са отвеждани за първоначални разпити високопоставени „врагове на народа“ – бивши министри и депутати, висши военни и полицаи, като част от тях са избити.[33] В щаба на милицията подчинен на Живков е Мирчо Спасов, който по-късно става негово доверено лице в ръководството на Министерството на вътрешните работи.[33]

Междувременно още на 11 септември 1944 година със заповед на регентите Живков получава военното звание подполковник, въпреки че преди не е служил в армията, а на 23 декември е повишен в полковник. Със заповед от 31 декември е назначен със задна дата, считано от 15 септември, за заместник-командир на Първи дивизионен артилерийски полк, но на практика не изпълнява длъжността си в частта, воюваща на фронта, а остава в София. Уволнен е официално от армията на 28 май 1945 година.[34]

Живков изглежда не вижда бъдещето си в милицията и се ориентира към кариера в структурите на Комунистическата партия. Член на Софийския окръжен комитет още отпреди преврата, в началото на 1945 година той е избран за трети секретар на Областния комитет и е освободен от задълженията си в милицията, за да се концентрира върху партийната работа.[35] На проведения от 27 февруари до 1 март 1945 година Осми пленум е избран за кандидат-член на Централния комитет на партията,[35] с което попада в кръга на висшата партийна номенклатура.[22] През 1945 година за пръв път става народен представител, какъвто остава до 1990 година.[22]

От 17 януари 1948 година Тодор Живков е първи секретар на Градския комитет на Комунистическата партия в София, както и председател на Градския комитет на Отечествения фронт.[35] На Петия конгрес през декември същата година е избран за член на Централния комитет на партията, като остава негов член до 8 декември 1989 година.[36] Това издигане става с протекциите на Вълко Червенков, който отговаря за софийската организация на партията в Политбюро – той се стреми да наложи влиянието си в нея, но изпитва недоверие към местните кадри със собствено влияние от времето преди преврата.[37]

Кампанията срещу Трайчо Костов[редактиране | редактиране на кода]

Нов тласък в кариерата на Тодор Живков, извел го в централното партийно ръководство, дава активното му участие в кампанията срещу Трайчо Костов през 1949 година.[36] Костов е организационен секретар на Централния комитет и най-високопоставеният партиен функционер в страната до завръщането от Съветския съюз на Георги Димитров през 1946 година. С някои свои действия той предизвиква неодобрението на съветския диктатор Йосиф Сталин, което довежда до продължителна публична кампания срещу него и набедени за негови сподвижници, завършила с показен процес и неговото обесване.[38]

По време на кампанията срещу Трайчо Костов Живков ръководи софийската организация на Комунистическата партия, а от 27 май до 28 октомври 1949 година е и председател на Столичния градски народен съвет.[39] Като член на Централния комитет той участва във всички етапи на кампанията и става първият партиен функционер, поискал публично смъртно наказание за „предателя“ Трайчо Костов.[40]

На 20 октомври 1949 година Живков оглавява Организационно-инструкторския отдел на ЦК на БКП,[41] а през януари 1950 година става секретар на ЦК на БКП, като запазва и поста си начело на Софийския градски комитет.[42] По това време е част от българската делегация на честванията на 70-годишния юбилей на Йосиф Сталин.[43] Включва се активно в инициираната от Червенков публична кампания срещу художника комунист Александър Жендов и на 19 февруари публикува остро критична статия срещу него в официоза „Работническо дело“.[44] През ноември е избран и за кандидат-член на Политбюро.[42] По това време е сред множеството партийни функционери, разследвани по подозрения в политическа нелоялност.[45]

Като секретар на Централния комитет Тодор Живков отговаря и за селскостопанската политика, която по това време има голямо значение за режима, заради започващата колективизация. През март 1951 година той е изпратен лично в Кулско, където хората масово напускат новосъздадените ТКЗС-та. При последвалите репресии към 3 500 души от региона са изпратени в затвора, а други 3 500 са интернирани в други части на страната. Въпреки това ликвидираните ТКЗС не са незабавно възстановени, а безредиците довеждат до временно прекъсване на кампанията по колективизация в цялата страна.[46]

Живков не понася отговорност за тези неуспехи на режима – напротив, възложена му е проверка, завършила с обвинения в „антипартийна и вражеска“ дейност срещу члена на Политбюро и земеделски министър Титко Черноколев. След изнесения от Живков доклад на пленум на Централния комитет през юни 1951 година Черноколев е отстранен, а Тодор Живков заема мястото му в Политбюро, запазвайки и секретарския си пост. По това време само четирима други партийни функционери имат такава позиция – диктаторът Вълко Червенков, Георги Чанков, Георги Цанков и Владимир Поптомов.[47]

В Политбюро[редактиране | редактиране на кода]

След като се утвърждава в централното партийно ръководство като член на Политбюро и секретар на Централния комитет, през следващите няколко години Тодор Живков е след най-близките сътрудници на диктатора Вълко Червенков.[48] По това време той започва да организира около себе си кръг от технически сътрудници, който с неговото издигане във властта придобива значително влияние.[49] Първи сред тях в края на 1950 година е Нико Яхиел, а малко по-късно се присъединява и Милко Балев.[49]

Тодор Живков завежда секретариата на ЦК на БКП от 1953 г.

Утвърждаване начело на БКП[редактиране | редактиране на кода]

На пленум след Шестия конгрес на БКП (4 март 1954) е избран за първи секретар на ЦК на БКП (до 4 април 1981).[1] Той е поставен на този пост като фиктивен лидер от подложения на натиск от Съветския съюз диктатор Вълко Червенков, който запазва контрол над управлението като фактически ръководител на Политбюро и министър-председател.[1] Другата кандидатура за поста е Райко Дамянов, но Живков е предпочетен както заради близостта си с Червенков, така и с подкрепата на влиятелния член на Политбюро Георги Чанков.[50]

След избирането на Живков за първи секретар групата от негови технически сътрудници е реорганизирана в личен кабинет, оглавяван от 1954 до 1986 година от Милко Балев. Кабинетът, състоящ се от 4 – 5 човека, няма формална роля в политическата йерархия, но подпомага диктатора в ежедневната му работа, като по този начин има значителен принос към неговите решения.[51]

През юни 1955 година на посещение в България е първият секретар на съветската комунистическа партия Никита Хрушчов, по време на което става ясно, че той вероятно ще оглави Съветския съюз след период на вътрешни междуособици, както и че при такова развитие Червенков вероятно ще бъде заменен с Живков. В началото на следващата година Червенков заминава на продължително лечение в Москва а в София започва подготовка за отстраняването му.[52]

На Априлския пленум на ЦК на БКП (2 – 6 април 1956), на който Вълко Червенков е критикуван за създаване на култ към личността, в съзвучие с решенията на ХХ конгрес на КПСС и политиката на Никита Хрушчов,[53] Тодор Живков се затвърждава като единствен лидер на БКП. Въпреки това положението му остава несигурно – за момента получава подкрепата на група влиятелни функционери около Антон Югов и Георги Чанков, но вътрешните интриги продължават и от решаващо значение остават отношенията със съветското ръководство. Още през лятото на 1956 година са отстранени открити критици на Живков, като Йонко Панов и Борис Копчев. След като през лятото на 1957 година Хрушчов окончателно отстранява съперниците си в партийното ръководство, подобни действия предприема и Тодор Живков. През юли с подкрепата на Антон Югов е разкритикуван Георги Чанков, от партийното ръководство е изваден и Добри Терпешев.[54]

Сред първите стъпки на Живков начело на режима е възстановяването на закрития малко по-рано концентрационен лагер в „Белене“, повод за което стават опасенията от разпространение в други страни от комунистическия лагер на събития, подобни на Унгарското въстание.[55]

През 1958 година, по време на Седмия конгрес на БКП, Тодор Живков получава силна подкрепа от пристигналия в София и вече утвърдил като съветски диктатор Никита Хрушчов, който многократно демонстрира публично личната си подкрепа към Живков. Той, от своя страна, също постоянно подчертава лоялността си към Съветския съюз и лично към Хрушчов. Така, по време на Международната среща на комунистическите и работнически партии в Москва през 1960 година, белязана от нарастващото напрежение между Съветския съюз и Китай, Живков произнася две речи, едната импровизирана след изказването на китайския представител Дън Сяопин, в които подкрепя съветската позиция и Хрушчов, който бил „спечелил уважението и любовта на трудещите се от целия свят“, и критикува остро „фракционната дейност“ на китайците. Близостта на Живков с Хрушчов, включително след неговото отстраняване, се проявява и в личния му стил – външен вид и облекло, стил на речите, стремеж да демонстрира непринуденост.[56]

През есента на 1958 година, под влияние на китайския „Голям скок напред“, Тодор Живков обявява политика за „скок“ в икономиката, поставяйки си още по-амбициозни цели от приетият месеци по-рано на Седмия конгрес петилетен план. Целта е бърза индустриализация и удвояване и утрояване на селскостопанското производство. Част от мерките за нейното постигане са уедряване на вече създадените ТКЗС и псевдонаучни агрономични методи, като т.нар. „торови саксийки“ и „ломски ямки“. Тези планове така е не се реализират, а неефективната икономика предизвиква продължителната Дългова криза от 1958 – 1962 година.[57]

В началото на 1961 година от партията е изключена т.нар. Група на Куфарджиев, единствените критици на Живков, които не заемат неосталинистки или маоистки позиции.[58]

Министър-председател[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Живков на посещение в Берлин, по партийни дела, 1963 г.

Тодор Живков окончателно се утвърждава начело на режима след XXII конгрес на КПСС в края на 1961 година. През ноември от правителството и Политбюро е изключен Вълко Червенков, а през ноември 1962 година след критики към дейността на Държавна сигурност през 1949 – 1956 година са отстранени Руси Христозов, Георги Цанков и Антон Югов, който е заменен като министър-председател от самия Живков. На мястото на отстранените при чистките са поставени лично лоялни към него функционери.[59]

За разлика от Червенков, който в периода 1954 – 1956 година превръща Министерския съвет в опора на властта си, при Живков апаратът на Централния комитет винаги има водещата роля в управлението. Дори след като става министър-председател, той продължава да работи главно в сградата на Централния комитет и много рядко председателства лично заседания на Министерския съвет, като тази роля обикновено изпълнява вицепремиерът Живко Живков.[60]

През 1962 година висшият офицер от Държавна сигурност Димитър Капитанов разкрива държаният в тайна и действащ без писмен регламент и под прякото ръководство на близкия до Живков генерал Мирчо Спасов Ловешки концентрационен лагер. Сведенията за жестоките условия в лагера са предадени на партийното ръководство, но тъй като Спасов се позовава на инструкции от самия Живков, случаят е потулен. Макар лагерът да е закрит и голяма част от ръководството на вътрешното министерство да е сменено, Мирчо Спасов запазва поста си на заместник-министър, а малко по-късно дори е повишен.[61]

Сред първите стъпки на Живков начело на правителството е да вземе решение за продажба на златния резерв на Българска народна банка, за да се изплатят българските дългове към съветски банки, като по този начин се слага край на започналата през 1958 година Дългова криза.[62] Причина за кризата е стопанската политика от предходните години, насочена към бърза индустриализация, финансирана до голяма степен с чужди, главно съветски кредити, и неспособността на българската икономика да постигне положителен търговски баланс.[63] По-късно самият Живков казва, че „положението беше изключително критично в икономиката“.[64]

Като средство за преодоляване на икономическите проблеми, на 4 декември 1963 г. Тодор Живков лично внася предложение по време на пленума на ЦК на БКП България да отправи към ЦК на КПСС въпроса за по-нататъшно най-тясно сближаване и в перспектива сливане на Народна република България със СССР, превръщайки я в 16-та съюзна република на СССР.[65] Макар че според тогавашното законодателство предложението представлява държавна измяна,[66] пленумът го оценява като „забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм“, което ще издигне „на качествено нова степен братската дружба и всестранното сътрудничество между нашата страна и Съветския съюз“. Предложението "да се създадат икономическите, политически и идеологически предпоставки за пълното обединение на двете наши братски страни” е единодушно одобрен от пленума и подписан лично от Тодор Живков, но е отхвърлено от СССР.[67][68][69]

Макар че предложението за присъединяване на България към Съветския съюз е отхвърлено, то затвърждава образа на Живков като изцяло лоялен към Москва и го поставя в благоприятна позиция, когато през октомври 1964 година Никита Хрушчов е отстранен.[70] Смяната на Хрушчов предизвиква надежди за сходно развитие и в България сред някои партийни функционери и на пленум на ЦК на БКП през декември завеждащият Военния отдел генерал Иван Бъчваров иска оставката на Живков.[71] Предложението не е прието от пленума, но е отхвърлено и предложението на Живков за отстраняване на Бъчваров.[71] Все пак малко по-късно Бъчваров е изпратен за посланик в Берлин, след което загива в самолетна катастрофа.[71]

Още през декември 1964 година Живков заминава за Москва в стремежа си да установи лични отношения и да получи политическата подкрепа на новия съветски диктатор Леонид Брежнев, като през октомври 1965 година провежда официална среща с него и получава уверения за запазване на поста си. Живков продължава политиката си от предходния период на безпрекословна подкрепа на съветската политика, срещу която търси гаранции за собствената си позиция, както и търговски отстъпки в подкрепа на изпитващата постоянни затруднения българска икономика.[72]

Смяната на Хрушчов в Съветския съюз окуражава неосталинистката вътрешна опозиция в БКП – през април 1965 година е разкрита и ликвидирана опозиционна група, съставена главно от висши офицери, начело с Иван Тодоров-Горуня, а през 1967 година – друга група от стотина души, наричана Благоевско-Димитровска комунистическа партия.[70]

През август 1968 година Живков подкрепя съветската военна интервенция в Чехословакия за ликвидиране на Пражката пролет и два български полка са поставени под съветско командване за участие в окупацията на страната.[73]

Председател на Държавния съвет[редактиране | редактиране на кода]

След приемането на новата конституция през 1971 година Тодор Живков става председател на новосъздадения Държавен съвет на Народна република България (фактически държавен глава). През същата година 60-гоидшният му юбилей е отбелязан с публични мероприятия в цялата страната, а по този повод Живков е награден с най-престижния съветски орден „Ленин“.[74]

Промяната в длъжността на Живков не се отразява на позицията му начело на режима – през следващите години той сменя няколко министър-председатели без да губи пряк контрол върху тяхната работа.[75] Както и в предходните години, той работи главно в сградата на Централния комитет, чийто апарат взима политическите и административни решения, провеждани от държавните институции.[49] Извън механизмите на партийния контрол върху държавните институции, Живков държи да осъществява пряк контрол върху военното и вътрешното министерство, включително Държавна сигурност, изолирайки от тяхното управление Министерския съвет и министър-председателя.[76]

През този период се развива и култ към личността му, особено силно изразен при масовото отбелязване на юбилеите му през 1971, 1976 и 1981 година. Култът придобива гротескни форми с превулечаване на ролята на Живков в партизанското движение, в художествената литература и във филми като емблематичния „Човек от народа“.[77]

През октомври 1971 година умира съпругата на Живков Мара Малеева, която, макар и да не заема официални постове, в продължение на години е негов близък сътрудник в работата му. Дотогава тя се противопоставя на издигането на децата си на политически постове, но след нейната смърт Живков бързо издига дъщеря си Людмила Живкова, която от 1976 година ръководи целия културно-пропаганден сектор, а от 1979 година е и член на Политбюро. Бързото издигане на дъщеря му прави лошо впечатление в комунистическите среди и, приемано за слабост от негова страна, уврежда личния авторитет на Тодор Живков.[78]

През 70-те години Тодор Живков изгражда изключително близки отношения със съветския диктатор Брежнев. За тази цел той използва постоянни подкупи за членове на неговото семейство – луксозни дрехи, бижута, ваканции в България. Установява традиция всяка година да се среща с Брежнев по време на неговата лятна ваканция в Крим. Близките отношения между двамата, въпреки влошаващото се здравословно състояние на Брежнев от средата на 70-те години, остават гаранция за политическата позиция на Живков в България.[79]

Около Живков се оформя неформално лично обкръжение, станало известно като „ловната дружинка“ и действащо като съветнически щаб, в което влизат Ангел Балевски, Пантелей Зарев, Георги Джагаров, Емилиян Станев, Стефан Гецов, Любомир Левчев, Величко Минеков и други. На официални длъжности са издигнати негови близки роднини – дъщеря му Людмила Живкова става председател на Комитета за култура и член на Политбюро, зетят му Иван Славков оглавява Комитета за телевизия и радио, а шуреят му Атанас Малеев е първи заместник министър на здравеопазването.[80]

По време на своето управление, особено във втората му половина, от името на Тодор Живков са публикувани множество книги с политическа тематика. Те са писани от негови сътрудници, но за публикуването им той получава парично възнаграждение, изчислявано по специална завишена тарифа. Така за периода 1976 – 1989 година Живков получава хонорари за огромната за времето си сума от 1 165 652 лева (след облагане с данъци). По-късно самият той твърди, че е раздал тези пари за обществени цели, но няма доказателства за това.[81]

В края на 1977 и началото на 1978 година емигриралият във Великобритания писател Георги Марков прочита в българоезичните предавания на Би Би Си поредица свои есета, в които коментира личните качества на Живков, с когото се е срещал лично. Това предизвиква рязка реакция на диктатора и през следващите месеци на британския посланик в София неколкократно са поставяни искания Би Би Си да спре „да оскърбява наши ръководители, в това число даже нашия държавен глава др. Тодор Живков“. По лично настояване на Живков и въпреки собствените си резерви към този начин на действие, съветските тайни служби оказват съдействие на Държавна сигурност за организирането на атентат срещу Марков, който е убит в Лондон на 7 септември 1978 година, рожденият ден на Живков.[82]

80-те години[редактиране | редактиране на кода]

От 4 април 1981 г., избран от Дванадесетия конгрес на БКП, до 10 ноември 1989 г. е генерален секретар на ЦК на БКП. Същевременно смъртта на съветския диктатор Леонид Брежнев през 1982 година и невъзможността на Живков да установи близки лични отношения с неговите наследници стават причина той да се безпокои за положението си начело на режима и го правят нервен и подозрителен към своите приближени.[83]

През лятото на 1981 година смъртта на дъщеря му Людмила Живкова се превръща в тежък удар за Живков, както в личен, така и в политически план, тъй като той я подготвя за свой наследник. През следващите месеци той избягва участие в публични мероприятия, а малко по-късно отстранява някои близки до нея функционери, като своя неформален заместник Александър Лилов. Живков осиновява своята внучка Евгения, но през следващите години все повече се отчуждава от останалите членове на семейството си и се премества да живее отделно от тях в новопостроената Резиденция „Банкя“.[84]

През май 1984 година на заседание на Политбюро е взето решение за провеждане на последния и най-интензивен етап на т.нар. „Възродителен процес“ – принудително преименуване на българските турци, което е реализирано през следващата зима. Живков заявява, че взима това решение на своя отговорност – използвайки позицията си на неоспорим лидер на режима, той смята по този начин да разреши дългосрочен национален проблем, което би било трудно за някой бъдещ ръководител с неукрепнал авторитет. Въпреки това, след края на режима той ще твърди, че не е знаел предварително за преименуванията и че те са спонтанно движение, възникнало по места.[85]

През 1985 година в Съветския съюз идва на власт Михаил Горбачов, който започва т.нар. Перестройка – относителна политическа либерализация, която трябва да доведе до обновление в съветския обществен живот. Живков прави опит да постигне сближаване и с новия съветски диктатор, но не постига успех. Стремежът му да демонстрира лоялност, декларирайки желание за реформи на режима, е приет от Горбачов като желание да го поучава и да насочва политиката му.[86]

Първоначално отношенията между Живков и Горбачов изглеждат добри. Още през юни 1985 година Живков прави кратко посещение в Москва, където Горбачов го награждава отново с орден „Ленин“, а през октомври Горбачов прави първото си официално посещение в страна от Източния блок именно в България. През следващите месеци обаче политиката на Горбачов, диктувана от стопанската криза в самия Съветски съюз, на ограничаване на съветските субсидии за сателитните режими предизвиква напрежение и опасенията на Живков за стопанските последици за България.[87]

На 13 конгрес на БКП през април 1986 г. Тодор Живков е преизбран за Генерален секретар на ЦК на БКП а на 18 юни за Председател на Държавния съвет на НРБ. Още през март 1986 г. той разработва Концепция за технологично обновление в НРБ с което за пръв път показва че и НРБ подкрепя реформи които да дадат нови пътища на социализма. През юли 1987 г. на проведения Юлски пленум на ЦК на БКП Тодор Живков официално обявява реформена икономическа програма известна като Юлска концепция която трябва да преустрои социализма запазвайки го на нови основи – създаване на ограничена форма на частна собственост и др. Някои части от Юлската концепция Тодор Живков черпи от провежданите в Китай икономически реформи с които той се запознава отблизо когато е на официално посещение от 6-9 май 1987 г. и води разговори с Дън Сяопин и Джао Дзъян. На шестата сесия на 9-то Народно събрание на 18 август 1987 г. е прието решение за преобразуване на министерства чрез създаване на т. нар. суперминистерства. На тази основа през следващите две години 1987 – 1989 г. се приемат редица решения за конкретно преустройство на икономиката.

През октомври 1987 година Живков е извикан в Москва, за да даде обяснения пред Горбачов за Юлската концепция. Той е критикуван за прекалената радикалност на предвижданите реформи, както и за конкретни, смятани за антисъветски, действия като прекратеното малко по-рано под съветски натиск сътрудничество с японската компания „Кобе Стийл“ за изграждането на Завода за тежко машиностроене – Радомир. Все пак, въпреки първоначалните си опасения, Живков успява да убеди Горбачов в своята лоялност и да запази постовете си. През следващите месеци той прави отстъпки пред съветската страна, отстранявайки някои свои приближени, като Огнян Дойнов и Нико Яхиел.[88]

В средата на 80-те години финансовото положение на България започва отново бързо да се влошава, заради девалвацията на долара, спадът на печалбите от реекспорт на съветски петрол и масовите фалити на български длъжници в Третия свят.[89] В края на 80-те години страната навлиза в рецесия и в поредната дългова криза, а Живков прави трескави опити за реорганизация на неефективната икономика, най-мащабен сред които става т.нар. Юлска концепция от 1987 година.[90] В търсене на политическа подкрепа той се обявява за плътно следване на съветската политика а в края на 1988 година подава оставка като партиен лидер, която е категорично отхвърлена от Политбюро на 12 ноември.[91]

По това време сред управляващите нарастват притесненията от провал на Възродителния процес, който довежда до консолидиране на турската общност и противопоставянето ѝ на режима, както и от задълбочаващи се външнополитически проблеми.[92] За разлика от някои партийни функционери, които предлагат смекчаване на мерките, Тодор Живков се застъпва активно за тяхното задълбочаване, поставяйки през май 1989 година началото на масовото изселване на турците.[92] То предизвиква незабавен ефект върху вече навлязлата в рецесия икономика, като 170 хиляди души напускат работните си места, разстройвайки цели стопански сектори.[93]

На състоялия се на 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП, е приета оставката на Тодор Живков. Освобождавайки Живков от функциите му, пленумът изказва и благодарност за неговата дейност дотогава. На 11-та сесия на 9-то Народно събрание на 17 ноември 1989 г. Тодор Живков е освободен и от Председател на Държавния съвет на НР България. Отстранен е от поста генерален секретар на Ноемврийския пленум през 1989 година. На следващ пленум на ЦК на БКП (13 декември 1989 г.) той е порицан и изключен от партията. Малко преди смъртта му, Живков е реабилитиран от БСП.

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Живков е арестуван е на 18 януари 1990 г. и е обвинен в редица престъпления. През юли 1990 г. мярката му за неотклонение „задържане под стража“ е заменена с домашен арест. Главната прокуратура започва срещу него 5 дела.

  • През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.
  • На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 г. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му.
  • На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“.
  • Привлечен е като обвиняем и по делото за (Дело №3) отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет с още 21 бивши заместник-председатели на Министерския съвет и секретари на ЦК на БКП .
  • Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение.

Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София, България. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат.

Критики и спорни въпроси[редактиране | редактиране на кода]

Златен и сребърен резерв на БНБ[редактиране | редактиране на кода]

В условия на неплатежоспособност и със задача да се осигурят средства за погасяването на предстоящи падежи по дълг към западни банки, през 1960 г. Тодор Живков лично се обръща с писмено предложение до Първия секретар на ЦК на КПСС – Никита Хрушчов с молба СССР да закупи резерва на БНБ, натрупан в продължение на 66 години – от Освобождението през 1878 г до 1944 г., от 22 тона злато и 50 тона сребро срещу конвертируема капиталистическа валута. [94][95] Към септември 2016 стойността на златния резерв би била 963 млн долара.

Участие в потушаването на Пражката пролет[редактиране | редактиране на кода]

Решението за участие на България във военната интервенция след Пражката пролет е взето от Министерски съвет, чийто председател е Тодор Живков, със строго секретно постановление №39 на МС от 20.VIII.1968 с мотива „за оказване на военна помощ на Чехословашката комунистическа партия и на чехословашкия народ“. [96]. Във военната операция участват 12-и и 22-ри мотострелкови полк със численост от 2164 души и танков батальон с 26 машини Т-34.[97]

Възродителен процес[редактиране | редактиране на кода]

През 1984 г. Централният комитет на Българската комунистическа партия с първи секретар – Тодор Живков взема решение за изпълнение на програма за смяна на имената на българските турци. Тази програма остава в историята като „Възродителен процес“, при който около 850 000 турци са принудени да променят арабско-турската си именна система. Наред с това е забранено носенето на шалвари от жените и черни такета за мъжете. Сватбите и погребалните ритуали не бива да се извършват според ислямските традиции, забранява се честването на основните мюсюлмански празници Рамазан байрам и Курбан байрам, както и правото да се говори на турски език. По-късно, през 1989 г. започва кампания по прибързано изселване под натиск на около 1/3 от засегнатото население. Това са около 360 000 души, които са принудени да се изселят в Турция, а по-късно около 150 000 от тях се връщат обратно след падането на БКП от власт. Кампанията бива обяснена в медиите от комунистическата власт като „екскурзия“, което става повод събитието по-късно да придобие известност в обществото като Голямата екскурзия.[98][99][100][101]

Македонски въпрос[редактиране | редактиране на кода]

През 1948 г. става ясно, че между Сталин и Тито назрява разрив и идеята за Балканска федерация, няма да се осъществи. След идването на власт на Тодор Живков през 1956 г обаче в Горноджумайски окръг тече, макар и забавен процес на македонизация, която е плод на набраната инерция по време на насилствената македонизацията в Пиринска Македония, започнала през 1946 г. Живков е добре запознат с национално-освободителните борби на македонските българи и на тяхната революционна организация – ВМОРО/ВМРО. За разлика от Антон Югов, той не е склонен към прилагане на масови репресии спрямо членувалите във ВМРО на Иван Михайлов. Всичко това помага на Живков да измъкне българското общество от македонския синдром. Така през 1963 година на пленум на ЦК на БКП е сложен официално край на политиката на македонизация. Тодор Живков е главният двигател по развитието на българската политика по македонския въпрос до 1989 г. Към неговите патриотични указания се придържат стриктно партийните и държавните органи и обществените организации, както и политическите и държавните функционери, работещи по въпроса.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Живков е женен (от юли 1938 г.) за Мара Малеева-Живкова. Те имат дъщеря и син:

Роднини:

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На 7 септември 2001 г. в родния му град Правец е открит негов паметник, по повод 90-годишнината от рождението му, със средства дарени от неговите съграждани.

През ноември 2010 г. премиерът на България Бойко Борисов заявява по телевизията:[102]

Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство. Фактът, че 20 години след падането му от власт никой не го е забравил, показва, че доста неща са били направени. 20 години ние само приватизираме това, което е било построено тогава.

На 1 май 2011 г на традиционната манифестация в Правец по случай Деня на труда гражданите носят плакат на Тодор Живков с лозунг:[103]

22 години без Тошо от ден на ден става по-лошо

На 7 септември 2011 г. в Правец се провеждат масови тържества по случай 100-годишнината от рождението на Тодор Живков. По този повод критици на социализма в България пишат:[104]

Може ли в източните провинции на Германия да има честване на годишнина на Хонекер? А в Полша – на Герек? В Чехия – на Хусак? Пак ще удивим Европата като единствените, дето носят цветя и венци на диктатора си, който ги е яхал толкова години. И го честваме не приживе и задължително – като в Куба, а доста години след смъртта му и доброволно... Устните разкази на баби и дядовци най-лесно заразяват внуците без имунитет с вируса на носталгията.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Избрани съчинения“ (в 39 тома; 1975 – 1989)
  • Срещу някои лъжи“ (1993)
  • Без догма (Размисли за политическите нрави)“ (1994)
  • След студената война“ (1995)
  • Мемоари“ (1997)

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г Груев 2009a, с. 133.
  2. Христов 2009, с. 19.
  3. Христов 2009, с. 19 – 20.
  4. Христов 2009, с. 21 – 23.
  5. Христов 2009, с. 23, 27.
  6. Христов 2009, с. 27 – 28, 33.
  7. Христов 2009, с. 28.
  8. Христов 2009, с. 28 – 29.
  9. Христов 2009, с. 29, 47.
  10. Христов 2009, с. 32 – 34.
  11. Христов 2009, с. 33.
  12. Христов 2009, с. 33 – 41.
  13. Христов 2009, с. 47 – 48, 58.
  14. Христов 2009, с. 49 – 50.
  15. Христов 2009, с. 53 – 56.
  16. Христов 2009, с. 50 – 52.
  17. а б Груев 2009a, с. 134.
  18. Христов 2009, с. 56.
  19. Христов 2009, с. 58.
  20. а б Христов 2009, с. 58 – 59.
  21. Партиздат 1976, с. 39.
  22. а б в г Груев 2009a, с. 135.
  23. а б Христов 2009, с. 60.
  24. Партиздат 1976, с. 115 – 116.
  25. Христов 2009, с. 59 – 60.
  26. Христов 2009, с. 60 – 61.
  27. Христов 2009, с. 62.
  28. Христов 2009, с. 64 – 66.
  29. Христов 2009, с. 63.
  30. Живков 1997.
  31. Христов 2009, с. 66 – 67.
  32. Христов 2009, с. 70.
  33. а б Христов 2009, с. 69.
  34. Христов 2009, с. 48.
  35. а б в Христов 2009, с. 71.
  36. а б Груев 2009a, с. 135 – 136.
  37. Христов 2009, с. 71 – 72.
  38. Огнянов 2008, с. 37 – 58.
  39. Груев 2009a, с. 135 – 136.
  40. Христов 2009, с. 73.
  41. Огнянов 2008, с. 29.
  42. а б Христов 2009, с. 74.
  43. Христов 2009, с. 73 – 74.
  44. Христов 2009, с. 480.
  45. Огнянов 2008, с. 284 – 285.
  46. Груев 2009b, с. 358 – 359.
  47. Христов 2009, с. 74 – 75.
  48. Христов 2009, с. 76 – 77.
  49. а б в Христов 2009, с. 131.
  50. Христов 2009, с. 77.
  51. Христов 2009, с. 131 – 132.
  52. Груев 2009a, с. 137.
  53. Живков и спечелването на Кремъл – без тайни от КГБ
  54. Груев 2009a, с. 142 – 143.
  55. Христов 2009, с. 238 – 239.
  56. Христов 2009, с. 88 – 89.
  57. Христов 2009, с. 347 – 350.
  58. Груев 2009a, с. 143 – 144.
  59. Груев 2009a, с. 144 – 146.
  60. Христов 2009, с. 130 – 131.
  61. Христов 2009, с. 242 – 243.
  62. Аврамов 2008, с. 196 – 198.
  63. Вачков 2009, с. 297 – 298.
  64. Христов 2009, с. 247.
  65. Христов 2009, с. 247 – 248.
  66. Груев 2009a, с. 147.
  67. Протокол от заседание на Пленума на ЦК на БКП, от 4 декември 1963 г., с. 1 – 142.
  68. Стенограмата от пленума на ЦК на БКП за сливане на България със СССР. Част 1.
  69. Решение от от пленума на ЦК на БКП за сливане на България със СССР.
  70. а б Груев 2009a, с. 147 – 148.
  71. а б в Христов 2009, с. 327.
  72. Христов 2009, с. 93 – 94.
  73. Христов 2009, с. 254 – 256.
  74. Христов 2009, с. 95.
  75. Груев 2009a, с. 163 – 164.
  76. Христов 2009, с. 160 – 161.
  77. Груев 2009a, с. 163 – 164.
  78. Христов 2009, с. 499 – 500, 505 – 506.
  79. Христов 2009, с. 94, 97 – 98.
  80. Груев 2009a, с. 164.
  81. Христов 2009, с. 143, 145.
  82. Христов 2009, с. 278 – 283, 286.
  83. Христов 2009, с. 98.
  84. Христов 2009, с. 515 – 516, 526.
  85. Христов 2009, с. 309 – 313.
  86. Христов 2009, с. 100 – 102.
  87. Христов 2009, с. 102 – 104.
  88. Христов 2009, с. 104 – 106.
  89. Иванов 2009, с. 322 – 325.
  90. Христов 2009, с. 429 – 431.
  91. Христов 2009, с. 431.
  92. а б Груев 2008, с. 163 – 166.
  93. Христов 2009, с. 453.
  94. Българска народна банка. Сборник документи. Т. V. 1948 – 1990 г. Част четвърта. С.: ДАА и БНБ, 2009, 328 стр – Документ № 767
  95. Как Живков тайно подари златния резерв на Хрушчов. Част 1: През 1960 г. Първия посяга на златото при фалита на НРБ.
  96. Постановление №39 на МС от 20.VIII.1968
  97. Пражка пролет – ВОЕНЕН АРХИВ
  98. Живков и „възродителния“ процес. Част 1: Политиката на БКП към турското малцинство
  99. Протокол № 371 от 8 май 1984 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с. 7 – 57.
  100. Протокол № 223 от 25 октомври 1989 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с. 4 – 21.
  101. Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks. Human Rights Abuses during the Forced Assimilation of the Ethnic Turkish Minority. London, 1986; Destroying Ethnic Identity: The Turks of Bulgaria. A Helsinki Watch Report. New York, 1987; Poulton, H. Minorities in the Balkans. Minority Rights Group Report, 82, 1989, 8 – 22; Reuter, J. Die Entnationalisierung der Türken in Bulgarien. Sofias Politik der Zvangsbulgarisierung aus jugoslavisches Sicht. – Südosteuropa, 34, 1985, 3 / 4, 169 – 177; Amnesy International – Jahrbuch, 1986, S. 351 – 356; Amnesy International – Jahrbuch, 1987, S. 386 – 39; Amnesy International: Bulgarien: Fortgesetzte Menschenrechtsverletzungen an Angehörigen der türkischstämmigen Minderheit (Extern), Juli 1987; Amnesy International – Jahrbuch, 1988, S. 389 – 391;
  102. Митко Новков. Опитите да се въздигне Живков едва ли не до водещ български държавник са жалки. // svobodata.com, 2011-12-07. Посетен на 2010-02-07.
  103. Фотогалерия: 100 години от раждането на Тодор Живков. // вестник „Дневник“. 07.09.2011. Посетен на 18.04.2012.
  104. Вирусите на носталгията по соца. // вестник „Труд“, 27.08.2011. Посетен на 18.04.2012.
  105. Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 375
Цитирани източници
  • Аврамов, Румен. Пари и де/стабилизация в България 1948 – 1989. София, Сиела, 2008. ISBN 978-954-28-0339-3.
  • Вачков, Даниел. Икономиката на комунистическа България (1944 – 1962). // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5.
  • Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914.
  • Груев, Михаил. Политическото развитие на България през 50-те – 80-те години на XX век. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009a. ISBN 978-954-28-0588-5.
  • Груев, Михаил. Колективизация и социална промяна в българското село (40-те – 60-те години на XX век). // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009b. ISBN 978-954-28-0588-5.
  • Живков, Тодор. Мемоари. Абагар, 1997.
  • Иванов, Мартин. Икономиката на комунистическа България (1963 – 1989). // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5.
  • Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9.
  • История на антифашистката борба в България 1939/1944. Том 2: Март 1943 – 9 септември 1944. София, Партиздат, 1976.
  • Христо, Христов. Тодор Живков. Биография. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0586-1.

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  • Кастелов, Боян. Тодор Живков: Мит и истина. изд. Труд, 2005 г.. ISBN 978-954-528-560-8.
  • Баева, Искра. Тодор Живков. изд. Кама, 2007 г.. ISBN 978-954-9890-82-2.
  • Спасов, Даниел. Аз си оставам Тодор Живков. изд. Ню Медиа груп – 2011 г.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]