Тодор Живков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за българския политик. За фолклориста вижте Тодор Живков (фолклорист).

Тодор Живков
Тодор Живков
Мандат
9 юли 1971 – 17 ноември 1989
Назначен от Централния комитет на БКП
Първи зам.-председател
 - 1971-1972 Кръстю Тричков
 - 1971-1974 Георги Трайков
 - 1974-1989 Петър Танчев
и други...
Наследник Петър Младенов
Мандат
4 март 1954 – 10 ноември 1989
Назначен от Централния комитет на БКП
Секретар на ЦК на БКП
 - 1954-1962 Димитър Ганев
 - 1954-1957 Борис Тасков
 - 1954-1957 Енчо Стайков
и други...
Предшественик Вълко Червенков
Наследник Петър Младенов
Мандат
27 ноември 1962 – 9 юли 1971
Назначен от 4 Народно събрание
Първи зам.-председател
 - 1962-1971 Живко Живков
 - 1956-1964 Георги Трайков
Зам.-министър-председател
 - 1959-1966 Станко Тодоров
 - 1962-1971 Тано Цолов
 - 1951-1971 Иван Михайлов
Предшественик Антон Югов
Наследник Станко Тодоров
Роден
Починал
5 август 1998 (на 86 г.)
Съпруг(а) Мара Малеева-Живкова
Деца Людмила, Владимир
Полит. партия БКП (1932-1990)
Професия букволеярполитик
Народен представител в:
VI ВНС   I НС   II НС   III НС   IV НС   V НС   VI НС   VII НС   VIII НС   IX НС   
Портал  Портална икона   Политика

Тодор Христов Живков е български политик от Българската комунистическа партия. Често неофициално е наричан Тошо, бай Тошо и Тато.

В продължение на 35 г. (в периода от 1954 до 1989 г.) оглавява управляващата Българска комунистическа партия (БКП), заема централни ръководни длъжности, председател на Министерския съвет (1962–1971) и председател на Държавния съвет на Народна република България (8 юли 1971 - 17 ноември 1989).

На 4 март 1954 г. е избран за първи секретар на ЦК на БКП на мястото на дотогавашния партиен водач, генерален секретар Вълко Червенков. По-късно (1981) неговата длъжност първи секретар е преименувана на генерален секретар. Той е министър-председател на България в 70-то (1962–1966) и 71-то (1966–1971) правителства — втори по продължителност период на този пост в българската история след Станко Тодоров. От приемането на Конституцията през 1971 до края на 1989 г. е председател на Държавния съвет, т.е. фактически държавен глава.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход, образование и младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Живков е роден на 7 септември 1911 г. в тогавашното село Правец, Орханийско. Син е на Маруца и Христо Живкови. Има брат Георги Живков и сестра Цветанка Живкова.

От 10 май до 19 октомври 1935 г. отбива военната си служба като трудовак в Шеста рота на Първа пехотна работна дружина в София. Завършва прогимназия в Правец през 1939 г. и учи до 6-ти (днешен 10-ти) клас на гимназията в Ботевград. След това се установява в София и завършва средното полиграфическо училище, след което постъпва на работа като букволеяр в Държавната печатница в София. От юли 1938 до ноември 1942 г. временно пребивава в селата Дъскот, Лесичево, Говедарци, където е разпределена, като участъков лекар, неговата съпруга Мара Малеева.

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

преди 9 септември 1944 г.[редактиране | редактиране на кода]

През 1929 г. става член на Български комунистически младежки съюз (БКМС), а през 1932 г. е приет за член на БРП (т.с.), от т.нар. „Кофарджиев набор“. Секретар е на II партиен РК на БРП (т.с.) в София и на ОК на БРП (т.с.) в София (1934-35 и 1941-42). Нелегалното име на Тодор Живков е Янко.

От месец юни 1943 г. по решение на Софийския ОК на БРП е определен за сътрудник на Щаба на Първа Софийска въстаническа оперативна зона.[1] Пълномощник на ОК на БРП (т.с.) за партизанския отряд „Чавдар“. Съобщава решението на Щаба на Първа Софийска въстаническа оперативна зона за прегрупирането на отряда в Партизанската бригада „Чавдар“ с командир Добри Джуров. [2]

На 6 септември 1944 г. според неговите спомени оглавява оперативно бюро за охрана на демонстрациите и трамвайната стачка в столицата.[3] В действителност такова бюро не е съществувало и е измислено след идването му на власт.[4] Така също според някои източници на 9 септември 1944 г. поздравява партизанско подразделение на отряда „Чавдар“ влязло в София,[5] но този факт е оспорен от изследователя Христо Христов, тъй като по това време отрядът все още не е влязъл в София.[6]

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

след 9 септември 1944 г.[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Живков на посещение в Берлин, по време на партийния ден, 1963 г.

От септември до ноември 1944 г. е политически ръководител на Щаба на Народната милиция и става трети секретар в ОК на БРП (к.) в София. На 27 февруари 1945 г. става кандидат-член на ЦК на БРП (к.). От януари 1948 г. е първи секретар на Градския комитет на БРП (к.) в София, както и председател на Градския комитет на Отечествения фронт (ОФ). На Петия конгрес на БРП (к.), вече БКП, провел се на 27 декември 1948 г. е избран за член на Централния комитет на партията; постоянно е преизбиран в състава на ръководния орган до 8 декември 1989 г., когато е изваден от неговия състав.

На 16 януари 1950 г. става секретар на ЦК на БКП, а през ноември е избран и за кандидат-член на Политбюро на партията. От юли 1951 до ноември 1989 г. е член на Политбюро на ЦК на БКП. Завежда секретариата на ЦК на БКП от 1953 г., а на пленум след Шестия конгрес на БКП (4 март 1954) е избран за първи секретар на ЦК на БКП (до 4 април 1981).

Същинската власт в партията обаче получава след инициирания от него Априлски пленум на ЦК на БКП (2–6 април 1956), с който се поставя началото на развенчаването на култа към личността на Вълко Червенков, в съзвучие с решенията на ХХ конгрес на КПСС и политиката на Никита Хрушчов.[7] От 4 април 1981 г., избран от Дванадесетия конгрес на БКП, до 10 ноември 1989 г. е генерален секретар на ЦК на БКП. На състоялия се на 10 ноември 1989 г. пленум на ЦК на БКП, е приета оставката на Тодор Живков. Освобождавайки Живков от функциите му, пленумът изказва и благодарност за неговата дейност дотогава.

На следващ пленум на ЦК на БКП (13 декември 1989 г.) той е порицан и изключен от партията.

Държавни постове[редактиране | редактиране на кода]

От 1946 до 1990 г. е народен представител в 10 народни събрания (VI ВНС и от I до IX НС).

От 27 май до 28 октомври 1949 г. е председател на Столичния градски народен съвет.

На 19 ноември 1962 г. заменя Антон Югов като председател на Министерския съвет. На този пост е до 9 юли 1971 г., когато е наследен от Станко Тодоров.

Става председател на новосъздадения Държавен съвет на Народна република България (фактически държавен глава). Заема тази длъжност до 17 ноември 1989 г., когато е наследен от Петър Младенов.

След Десетоноемврийския пленум на ЦК на БКП[редактиране | редактиране на кода]

Арестуван е на 18 януари 1990 г. и е обвинен в редица престъпления. През юли 1990 г. мярката му за неотклонение „задържане под стража“ е заменена с домашен арест.

Главната прокуратура започва срещу него 5 дела.

  • През 1990 г. е образувано дело за насилствената смяна на имената на българските турци и принудителното им изселване от 1984 г. до 1989 г. В периода до 1998 г. Върховният съд връща делото 4 пъти за доразследване във Военната прокуратура.
  • На 25 февруари 1991 г. започва процес за незаконно раздаване на апартаменти, коли и представителни пари от УБО. На 4 септември 1992 г. Върховният съд го признава за виновен и го осъжда на 7 год. лишаване от свобода и да върне на държавата 7 млн. лева. През януари 1994 г. присъдата е потвърдена. На 9 февруари 1996 г. общото събрание на наказателните колегии отменя присъдата му.
  • На 8 юни 1993 г. е образувано делото за т.нар. „лагери на смъртта“.
  • Привлечен е като обвиняем и по делото за отпускане на несъбираеми кредити и помощи на развиващи се държави и комунистически партии, с което е ощетен държавният бюджет.
  • Обвинен е и по т.нар. дело „Фонд Москва“ (Дело №2) за подпомагане на международното комунистическо движение.

Тодор Живков умира на 5 август 1998 г. в София, България. След смъртта му всички обвинения срещу него отпадат.

Критики и спорни въпроси[редактиране | редактиране на кода]

Златен и сребърен резерв на БНБ[редактиране | редактиране на кода]

В условия на неплатежоспособност и със задача да се осигурят средства за погасяването на предстоящи падежи по дълг към западни банки, през 1960 г. Тодор Живков лично се обръща с писмено предложение до Първия секретар на ЦК на КПСС - Никита Хрушчов с молба СССР да закупи резерва на БНБ, натрупан в продължение на 66 години – от Освобождението през 1878 г до 1944 г., от 22 тона злато и 50 тона сребро срещу конвертируема капиталистическа валута. [8][9] Днес стойността на златния резерв би била 639 млн долара.[10]

16-та република на СССР[редактиране | редактиране на кода]

На 4 декември 1963 г., Тодор Живков в качествата си на Генерален секретар на ЦК на БКП и Министър-председател на България към този момент, лично внася предложение по време на пленума на ЦК на БКП, България да отправи към ЦК на КПСС въпроса за по-нататъшно най-тясно сближаване и в перспектива сливане на Народна република България със СССР, превръщайки я в 16-та съюзна република на СССР и така застрашава националната независимост на страната. Пленумът на ЦК оценява предложението като "забележителна проява на патриотизъм и интернационализъм", което ще издигне „на качествено нова степен братската дружба и всестранното сътрудничество между нашата страна и Съветския съюз.". Предложението "да се създадат икономическите, политически и идеологически предпоставки за пълното обединение на двете наши братски страни” е единодушно одобрен от пленума и подписан лично от Тодор Живков, но е отхвърлено от СССР.[[11][12] [13]

Участие в потушаването на Пражката пролет[редактиране | редактиране на кода]

Решението за участие на България във военната интервенция след Пражката пролет е взето от Министерски съвет, чийто председател е Тодор Живков, със строго секретно постановление №39 на МС от 20.VIII.1968 с мотива "за оказване на военна помощ на Чехословашката комунистическа партия и на чехословашкия народ". [14]. Във военната операция участват 12-и и 22-ри мотострелкови полк със численост от 2164 души и танков батальон с 26 машини Т-34.[15]

Възродителен процес[редактиране | редактиране на кода]

През 1984 г. Централният комитет на Българската комунистическа партия с първи секретар - Тодор Живков взема решение за изпълнение на програма за смяна на имената на българските турци. Тази програма остава в историята като „Възродителен процес“, при който около 850 000 турци са задължени да променят арабско-турската си именна система. Наред с това е забранено носенето на шалвари от жените и черни такета за мъжете. Сватбите и погребалните ритуали не бива да се извършват според ислямските традиции. Забранява се честването на основните мюсюлмански празници Рамазан байрам и Курбан байрам, както и правото да се говори на турски език. По-късно, през 1989 г. започва кампания по прибързано изселване под натиск на около 1/3 от засегнатото население. Това са около 360 000 души, които са принудени да се изселят в Турция, а по-късно около 150 000 от тях се връщат обратно след падането на БКП от власт. Кампанията бива обяснена в медиите от комунистическата власт като „екскурзия“, което става повод събитието по-късно да придобие известност в обществото като Голямата екскурзия.[16][17][18][19]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Тодор Живков е женен (от юли 1938 г.) за Мара Малеева-Живкова. Те имат дъщеря и син:

Роднини:

Памет[редактиране | редактиране на кода]

На 7 септември 2001 г. в родния му град Правец е открит негов паметник, по повод 90-годишнината от рождението му, със средства дарени от неговите съграждани.

През ноември 2010 г. премиерът на България Бойко Борисов заявява по телевизията:[20]

Една стотна от това, което е построил за България Тодор Живков и което е направено за тези години, да направим, да достигнем икономическия ръст на тогавашната държава, би било огромен успех за всяко правителство. Фактът, че 20 години след падането му от власт никой не го е забравил, показва, че доста неща са били направени. 20 години ние само приватизираме това, което е било построено тогава.

На 1 май 2011 г на традиционната манифестация в Правец по случай Деня на труда гражданите носят плакат на Тодор Живков с лозунг:[21]

22 години без Тошо от ден на ден става по-лошо

На 7 септември 2011 г. в Правец се провеждат масови тържества по случай 100-годишнината от рождението на Тодор Живков. По този повод критиците на социализма в България пишат:[22]

Може ли в източните провинции на Германия да има честване на годишнина на Хонекер? А в Полша — на Герек? В Чехия — на Хусак? Пак ще удивим Европата като единствените, дето носят цветя и венци на диктатора си, който ги е яхал толкова години. И го честваме не приживе и задължително — като в Куба, а доста години след смъртта му и доброволно... Устните разкази на баби и дядовци най-лесно заразяват внуците без имунитет с вируса на носталгията.

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Избрани съчинения“ (в 39 тома; 1975–1989)
  • Срещу някои лъжи“ (1993)
  • Без догма (Размисли за политическите нрави)“ (1994)
  • След студената война“ (1995)
  • Мемоари“ (1997)

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  • Кастелов, Боян. Тодор Живков: Мит и истина. изд. Труд, 2005 г.. ISBN 978-954-528-560-8.
  • Баева, Искра. Тодор Живков. изд. Кама, 2007 г.. ISBN 978-954-9890-82-2.
  • Спасов, Даниел. Аз си оставам Тодор Живков. изд. Ню Медиа груп - 2011 г.
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.

Мултимедийни източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „История на антифашистката борба в България“, т. II 1943/1944 г., С., 1976 г., с. 39
  2. „История на антифашистката борба в България“, т. II 1943/1944 г., С., 1976 г., с. 115-116
  3. Живков Т., Мемоари, С., 1997 г.
  4. Ковачев, Пенчо. Живков отказва да е академик и армейски генерал. // www.24chasa.bg, 11 септември 2010. Посетен на 09 септември 2012. И своята кариера прави при Вълко Червенков. Чак когато става пръв ръководител на БРП (к.), започват да му съчиняват биографията. Измислят оперативно бюро, което ръководело възстанието в София. Такова бюро никога не е имало!
  5. Посрещане на партизаните от бригада „Чавдар“ пред Народния театър, 9 септември 1944 г.. // www.todorzhivkov.com. Посетен на 08 септември 2012.
  6. Как киното направи Тодор Живков партизанин?. // Канал 3, 07 декември 2011. Посетен на 08 септември 2012.
  7. Живков и спечелването на Кремъл – без тайни от КГБ
  8. Българска народна банка. Сборник документи. Т. V. 1948–1990 г. Част четвърта. С.: ДАА и БНБ, 2009, 328 стр - Документ № 767
  9. Как Живков тайно подари златния резерв на Хрушчов. Част 1: През 1960 г. Първия посяга на златото при фалита на НРБ.
  10. Българска народна банка. „Сборник документи. Т. V. 1948–1990 г“. Част първа. С.: изд. ДАА и БНБ, 2009 г., с. 36.
  11. Протокол от заседание на Пленума на ЦК на БКП, от 4 декември 1963 г., с. 1-142.
  12. Стенограмата от пленума на ЦК на БКП за сливане на България със СССР. Част 1.
  13. Решение от от пленума на ЦК на БКП за сливане на България със СССР.
  14. Постановление №39 на МС от 20.VIII.1968
  15. Пражка пролет - ВОЕНЕН АРХИВ
  16. Живков и „възродителния” процес. Част 1: Политиката на БКП към турското малцинство
  17. Протокол № 371 от 8 май 1984 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с. 7-57.
  18. Протокол № 223 от 25 октомври 1989 г. от заседание на Политбюро (ПБ) на ЦК на БКП, с. 4-21.
  19. Amnesty International: Bulgaria. Imprisonment of Ethnic Turks. Human Rights Abuses during the Forced Assimilation of the Ethnic Turkish Minority. London, 1986; Destroying Ethnic Identity: The Turks of Bulgaria. A Helsinki Watch Report. New York, 1987; Poulton, H. Minorities in the Balkans. Minority Rights Group Report, 82, 1989, 8-22; Reuter, J. Die Entnationalisierung der Türken in Bulgarien. Sofias Politik der Zvangsbulgarisierung aus jugoslavisches Sicht. – Südosteuropa, 34, 1985, 3 / 4, 169-177; Amnesy International – Jahrbuch, 1986, S. 351-356; Amnesy International - Jahrbuch, 1987, S. 386-39; Amnesy International: Bulgarien: Fortgesetzte Menschenrechtsverletzungen an Angehörigen der türkischstämmigen Minderheit (Extern), Juli 1987; Amnesy International – Jahrbuch, 1988, S. 389-391;
  20. Митко Новков. Опитите да се въздигне Живков едва ли не до водещ български държавник са жалки. // svobodata.com, 2011-12-07. Посетен на 2010-02-07.
  21. Фотогалерия: 100 години от раждането на Тодор Живков. // вестник "Дневник". 07.09.2011. Посетен на 18.04.2012.
  22. Вирусите на носталгията по соца. // вестник "Труд", 27.08.2011. Посетен на 18.04.2012.