Величко Минеков
| Величко Минеков | |
|---|---|
| български скулптор | |
| Роден |
13 октомври 1928 г.
с. Мало Конаре, България
|
| Политика | |
| Партия | БКП |
| Депутат | VIII НС IX НС |
| Кариера в изкуството | |
| Академия | ВИИИ „Н. Павлович“ |
| Учители | проф. Любомир Далчев |
| Направление | скулптура |
| Награди | Димитровска награда (1972) |
| Семейство | |
| Деца | Велислав Минеков |
Величко Иванов Минеков е български скулптор, известен с монументалната си пластика, и общественик, депутат в Осмото и Деветото Народно събрание в периода 1982 – 1990 година.
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Роден е на 13 октомври 128 г. в пазарджишкото село Мало Конаре. През 1954 г. Минеков завърша ВИИИ „Николай Павлович“ в София в класа по скулптура на проф. Любомир Далчев. Става член на БКП от 1959 г. От 1964 г. е преподавател по скулптура.
Първата значима задача, която му е възложена, е архитектурното оформление на площада в Търговище. [1] През 1957 г. печели награда на московския фестивал на младежта и студентите. През 1958 г. участва на Първото световно младежко биенале в Париж, прави множество изложби в страната и чужбина. Работи в областта на скулптурния портрет, фигуралната композиция, монументалната и монументално-декоративната пластика.
Участвал е редовно в общи художествени изложби и в представителни колективни изложби на българското изкуство в чужбина.
От 1964 г. Минеков е доцент и преподавател по скулптура в Художествената академия; а през 1975 г. става професор. На следващата година е избран за ректор на Академията, който пост заема до 1983 година. По-късно преподава във Великотърновския университет. Сред учениците му са скулптори като Александър Хайтов, Димитър Борисов, Димитър Найденов, Живко Дончев, Иван Русев, Рая Георгиева, Светлин Николов, Спас Киричев, Христо Харалампиев. Минеков е участник в близкото лично обкръжение на диктатора Тодор Живков, известно като „ловната дружинка“ и действащо като неформален съветнически щаб.[2] Бил е първи заместник-председател на Съюза на българските художници и член на бюрото на Комитета за култура.[3].
Негов син е скулпторът и специалист по металодизайн Велислав Минеков.
Творчество[редактиране | редактиране на кода]
Сред известните му творби и скулптурни ансамбли са:[4][5]
- Паметник на Иван Козарев, Добринище (1969)
- Паметник на антифашистката борба с фигура на партизанин, с. Мало Конаре
- Фигури „Театър“, „Музика“, „Плодородие“, „Ръченица“ на „Моста на изкуствата“, Габрово, с арх. Карл Кандулков (1970)
- Фигура на Владимир Димитров - Майстора пред Съюза на българските художници (СБХ) на ул. Шипка 6, София (1972)
- Композиция „Сердика“, Ротондата пред Централна гара, София, с арх. Милко Бечев (1976)
- Мемориален комплекс „Априлци“, Панагюрище, съвместно със скулпторите Секул Крумов и Димитър Даскалов, арх. Богдан Томалевски и арх. Иван Николов (1973 – 1976)
- „Арка на Свободата“ (Паметник на руската бойна слава, Мемориал „Беклемето“), с арх. Георги Стоилов (1978)
- Фигурален паметник „Спартак“, Сандански, с арх. Иван Николов (1978)
- Скулптури на площада пред театъра в Пазарджик, сред които такива като „Жажда“ и „Нестинарка“,
- Мемориал „Хан Аспарух“, Добрич, с арх. Иван Николов (1981)
- „Победата“ – бронзов релеф, преддверие на Дом-паметник на партията на връх Бузлуджа, арх. Георги Стоилов (1981)
- Паметник на Тодор Живков (премахнат), Правец, с арх. Лозан Лозанов (1981)
- Декоративна пластична стена и бюст на Людмила Живкова, 30-то основно училище „Братя Миладинови“ (бивше ЕСПУ „Людмила Живкова“), Зона Б-5, София, със скулптора Михаил Бенчев и арх. Д. Жеков (1983)
- „Спартак“ в художествената галерия в Бургас
- Пластично решение на входа на Националния исторически музей – Фигури на лъвове пред входа на Съдебната палата, София (1985)
- Паметник на Съединението, Пловдив, с арх. Лозан Лозанов (1985)
Галерия[редактиране | редактиране на кода]
-
Центърът на Мало конаре със скулптура от В. Минеков
-
Статуя на Спартак в Сандански
-
„Арка на Свободата“ (Паметник на руската бойна слава, Мемориал „Беклемето“)
-
Паметник на Хан Аспарух в Добрич
-
Паметник на Съединението на България в град Пловдив
Награди и отличия[редактиране | редактиране на кода]
Величко Минеков е носител на множество държавни награди и отличия, сред които:
- Народен художник[5]
- 1972 – Димитровска награда,[4][5]
- 1976 – Орден „Георги Димитров“,[4] и още 1 орден Орден „Георги Димитров“
- 2006 – Орден „Стара планина“ I степен за цялостен принос към изкуството.[6]
- 2006 – награда от Община Пазарджик за цялостен принос към изкуството и заслугите му към града. [7]
Източници[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ Мария Георгиева, „Минекови – скулптори, но и запалени ловци“, в-к „Сега“, 18 декември 2006 г.
- ↑ Груев, Михаил. Политическото развитие на България през 50-те – 80-те години на XX век. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 164.
- ↑ Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 107
- ↑ а б в Енциклопедия България в 7 тома, т.4 (М-О), БАН, Българска енциклопедия, Издателство на Българската академия на науките, София, 1984 г.
- ↑ а б в Съвременно българско монументално изкуство 1956 – 1986, под редакцията на Христо Стефанов и Максимилиян Киров, Комитет за Култура, ДО „Изобразително изкуство“, Държавно издателство „Д-р Петър Берон“, София, 1986 г.
- ↑ Президентът връчи ордени на дейци на науката, културата и образованието, president.bg, 23 май 2006
- ↑ Величко Минеков с награда за цялостен принос, 19 май 2006 г.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- „Мое някакво пространство“ (Разговор на Диана Попова с Величко Минеков), в-к „Култура“, 1998
- За юбилейната изложба на проф. Величко Минеков в Пазарджик, в-к „Сега“, 25 октомври 2008
