Людмила Живкова

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Jump to navigation Jump to search
Людмила Живкова
Людмила Живкова
Мандат
3 юли 1975 – 22 декември 1977
Назначен от 6 Народно събрание
Министър-председател
  1971 – 1976 Станко Тодоров
Предшественик Павел Матев
Мандат
22 декември 1977 – 21 юли 1981
Назначен от 7 Народно събрание
Министър-председател
  1976 – 1981 Станко Тодоров
Наследник Георги Йорданов
Родена
Починала
21 юли 1981 г. (38 г.)
Националност Флаг на България България
Родства Тодор Живков (баща)
Мара Малеева (майка)
Полит. партия БКП (1976 – 1981)
Университет СУ „Св. Климент Охридски“
Занятие изкуствоведполитик
Народен представител в:
VII НС   VIII НС   
Портал  Портална икона   Политика

Людмила Тодорова Живкова (1942 – 1981), наричана още „бялата птица на българската култура“ [1][2], а в чуждестранната преса: „принцесата на българския комунизъм“[3] е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), дъщеря на Генералния секретар на ЦК на БКП Тодор Живков и Мара Малеева, отговорна за културната политика на тоталитарния режим от края на 70-те години до смъртта си.

Живкова става проводник на нова квазиидеология, представляваща еклектично съчетание на традиционната комунистическа реторика с азиатски религиозни учения, като Агни Йога, и парапсихология.[4] Според нейни близки, като Любомир Левчев, тези възгледи били възприемани като „неправоверни“ и дори опасни,[5] но по-късно ревизирани като социалистическа модерност в Народна република България (в края на 70-те и началото на 80-те), като второто е предмет на спор и дискусия [6]. Тя е и един от инициаторите на използването на Възродителния процес като средство за стабилизиране на намаляващата популярност на режима.[7]

От 17 юли 1979 до 21 юли 1981 година е член на Политбюро на ЦК на БКП, а от 3 юли 1975 до 21 юли 1981 година е председател на Комитета за култура, с ранг министър на културата. Между 1976 и 1981 година е народен представител в VII и VIII Обикновено Народно събрание.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Людмила Живкова е родена на 26 юли 1942 година в село Говедарци, Самоковско, в семейството на лекарката Мара Малеева и Тодор Живков, бивш печатар и дребен функционер на БКП, който от години няма постоянна работа и е издържан от съпругата си.[8] По думите на баща ѝ, тя е кръстена на известната съветска снайперистка Людмила Павличенко.[9] Малко след нейното раждане семейството се премества в София,[10] където след Деветосептемврийския преврат от 1944 година Тодор Живков прави кариера в партийния апарат на БКП, утвърждавайки се в средата на 50-те години като ръководител на тоталитарния режим в страната.

Людмила Живкова завършва Руската гимназия и през 1960 година се записва в Историческия факултет на Софийския университет „Климент Охридски“, който завършва през 1965 година.[9]

60-те години[редактиране | редактиране на кода]

През 60-те години Живкова събира всяка седмица в дома си кръг от млади интелектуалци, сред които са Александър Фол, Светлин Русев, Любомир Левчев, Вера Ганчева, Величко Минеков, Павел Писарев. Жени се за Любомир Стойчев, инженер от Враца, и през 1965 година се ражда дъщеря им Евгения Живкова, по-късно модна дизайнерка и политик от Българската социалистическа партия. Развежда се през 1968 година, след което на Стойчев е изпратен на работа във Виена и му е забранено да се вижда с дъщеря си, чието фамилно име е променено на „Живкова“.[11]

Малко след развода си Людмила Живкова се жени за журналиста Иван Славков, който след това прави бърза кариера и е дългогодишен ръководител на Българската телевизия и Българския олимпийски комитет. През май 1971 година се ражда синът им Тодор Славков, който по-късно е съден за изнасилване, участва в различни бизнес начинания, както и в развлекателни телевизионни предавания.[12]

През 1970 година Живкова завършва специализация по изкуствознание в Московския държавен университет. След това е изпратена за известно време в Оксфордския университет, а през 1971 година защитава в Института по балканистика кандидатска дисертация на тема „Англо-турските отношения 1933 – 1939 г.“, която според неин преподавател в Оксфорд е писана от служител на българското посолство в Лондон.[13]

Политическа кариера[редактиране | редактиране на кода]

Издигане в йерархията на режима[редактиране | редактиране на кода]

След смъртта на Мара Малеева, която се противопоставя на издигането на децата си на политически постове, Людмила Живкова прави бърза кариера в партийната и държавна йерархия. Първо, още през 1971 година, тя е назначена за първи заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина. Това става, по думите на баща ѝ, след като заедно с „млад кибернетик“ била разработила компютърна система за управление на дейността на това ведомство.[14]

През 1972 година Живкова е преназначена за заместник-председател на оглавявания от Павел Матев Комитет за изкуство и култура, през следващата година става негов първи заместник-председател (1973 – 1975), а през 1975 година замества Матев като председател на Комитета с ранг на министър. През 1976 година става член на Централния комитет, а през 1979 година – и на Политбюро. След влизането ѝ в Централния комитет оглавява създадена специално за нея Комисия за наука, култура и образование, която получава широки правомощия.[15]

Междувременно през 1974 година Живкова се хабилитира, а през 1975 година става председател на Съвета на председателите на творческите съюзи.

Бързото издигане на Людмила Живкова прави лошо впечатление в комунистическите среди и, приемано за слабост от негова страна, уврежда личния авторитет на Тодор Живков. За това допринася и нейното ексцентрично поведение и неортодоксални идейни възгледи – според близкия сътрудник на Живков при нея „марксизмът беше силно примесен с будистки и окултни възгледи“. Отявлен поклонник на индийската култура, тя практикува йога, вегенарианка е и стриктно следи теглото ѝ да не надхвърли 48 килограма.[16]

На 12 ноември 1973 година Живкова претърпява тежка автомобилна катастрофа на път за летището, където трябва да изпрати Тодор Живков, заминаващ на посещение в Полша. След престой в болницата „Пирогов“ лечението ѝ продължава дълго време в домашни условия. Макар че се възстановява и се връща на работа, инцидентът оказва трайно влияние върху здравословното и психическото ѝ състояние. По думите на личния ѝ охранител Димитър Мурджев, по това време тя започва постоянно да търси „билкари и самозвани лечители“ и отказва всякаква медицинска намеса.[17]

Установява връзки със семейство Рьорих. Известно е това, че често се е допитвала до Ванга, по чието предписание също така е пиела билки.

Начело на Комисията за наука култура и образование[редактиране | редактиране на кода]

Елена Чаушеску (вляво) с Людмила Живкова през 1977 г.

В Комитета за изкуство и култура Людмила Живкова привлича като свои заместници своите близки Александър Фол и Любомир Левчев.[18] Свързаният с нея Александър Лилов става секретар на Централния комитет по идеологическите въпроси, а след внезапното отстраняване на Борис Велчев през 1977 година заема неформалната позиция на втори човек в йерархията на режима.[19]

Живкова си поставя за цел популяризирането на българската култура и историческо наследство в чужбина. Комитетът организира изложбата „Тракийското изкуство и култура по българските земи“, която е представена в 25 страни по света, а през 1974 година самата Живкова защитава докторска дисертация на тема „Казанлъшката гробница“.[18]

Живкова проявява от ранна възраст личен интерес към колекционирането на произведения на изкуството и антики и поставя началото на колекцията, поставила началото след нейната смърт на Галерията за чуждестранно изкуство в София.[18] По нейна инициатива се провеждат редица международни изложби и мероприятия, България посещават някои изтъкнати писатели, композитори, художници от цял свят. С нейна намеса е съхранен Царският дворец в центъра на София, където е било предвидено да бъде изграден нов комплекс за нуждите на държавния протокол. [20]

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

Релефен образ на Людмила Живкова в парк Камбаните, София

Възползвайки се от протекциите на баща си, който ѝ осигурява необходимите финансови и организационни ресурси, в последните години от живота си Людмила Живкова организира няколко мащабни пропагандни кампании. Тя е инициатор на създаването на движението „Знаме на мира“ и свързаните с него Международни детски асамблеи, провеждани през 3 години международни детски фестивали с пацифистка насоченост. В тази връзка е изграден парковия комплекс „Камбаните“. Тази инициатива е свързана и с нейното увлечение по теорията за т.нар. „всестранно развита личност“, което става причина за създаването на специална държавно финансирана програма в тази посока.[21]

По инициатива на Людмила Живкова са организирани честванията на „1300 години България“, пропагандна кампания, която цели да представи комунистическата власт и особено управлението на Тодор Живков като най-успешния период в българската история, като в същото време демонстрира засилващия се от 60-те години националистически уклон в идеологията на режима.[22]

Във връзка с честванията на „1300 години България“ е създадена специална служба „Културно наследство“, в чието ръководство участва и Живкова, чиято цел е със съдействието на Държавна сигурност да купува, а при нужда и да краде, намиращи се в чужбина исторически паметници, свързани с българската история. Дейността на службата е свързана с големи финансови злоупотреби – включително огромни разходи правени от Живкова при нейни пътувания в чужбина – като след нейната смърт прекият ръководител на службата Живко Попов е осъден на 20 години затвор за корупция, а други висши функционери, като Мирчо Спасов, са отстранени от постовете си.[23]

Построен е Националният дворец на културата (НДК) в София (който от смъртта ѝ до 1990 г. носи нейното име).

От началото на 1981 година Людмила Живкова изпада в тежка депресия и спира да ходи на работа, като е обявено, че е излязла в отпуск. Според личния сътрудник на Тодор Живков Костадин Чакъров причина за това стават разкритията за корупционната афера в служба „Културно наследство“. Загрижен за състоянието ѝ, Живков прекарва 30 дни с нея в Боровец, докато на 20 юли тя заминава без предупреждение за София.[24]

Според Димитър Мурджев Людмила Живкова е открита мъртва в 18 часа на 20 юли в банята на жилището си в Резиденция „Бояна“. В официалният акт, подписан от професорите Атанас Малеев, Йонко Белоев, Йордан Йорданов и Сивчо Сивчев, времето на смъртта ѝ е отбелязано като 2 часа на 21 юли 1981 година, а като причина е посочен „внезапно настъпил мозъчен кръвоизлив, и последвали тежки необратими разстройства на дишането и кръвообращението“.[25]

Ранната смърт на Живкова става повод за различни хипотези. Тодор Живков, макар да смята смъртта ѝ за очакван резултат от тежкото ѝ състояние от предходните месеци, в по-късните си мемоари не изключва и някакво „външно вмешателство“. Руският журналист Аркадий Ваксберг смята, че тя може да е убита от съветските тайни служби, позовавайки се на недоверието, с което се отнасят към нея в съветското правителство, и опасенията, че в близко бъдеще тя може да наследи баща си начело на режима. Някои от близките ѝ, като Любомир Левчев, също смятат, че тя е отровена. Според друга хипотеза, поддържана от отявления критик на Живкови Петър Семерджиев, тя се самоубива след като съветски натиск блокира по-нататъшното ѝ издигане в йерархията на режима.[26]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Людмила Живкова и Любомир Стойчев имат дъщеря Евгения Живкова (Жени). След смъртта на нейната майка, Жени е осиновена от дядо си Тодор Живков със съгласието на нейния баща. Тя е моден дизайнер и депутат от Коалиция за България, омъжена за Андрей Стефанов.

Людмила Живкова и Иван Славков имат син Тодор Славков. Съден е по обвинение в изнасилване и оправдан поради липса на доказателства.

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

  • 1977 г. – удостоена е със званието „Заслужил деятел на културата“[27]
  • Ирански орден „Плеад“ (21 ноември 1971),
  • Австрийски голям златен почетен знак на лента „За заслуги към Република Австрия“ (23 декември 1976),
  • Мексикански орден „Ацтекски орел“ с лента първа степен (25 май 1978),
  • Голям кавалерски кръст за заслуги пред Италианската република (28 март 1980),
  • Международната награда за мир и сътрудничество „Златният Меркурий“ (посмъртно, 29 септември 1981).
  • „Доктор хонорис кауза“ на университета „Токай“ в Япония (1 март 1979).
  • Димитровска награда за мир, демокрация и социален прогрес (юни 1982 г., посмъртно),
  • Орден „13 века България“ (1984 г., посмъртно).

Оценки[редактиране | редактиране на кода]

Оценките за нея като политик варират извънредно много. Демократичните реформи носят първо остро отрицание на цялото семейство Живкови.

В книгата си „Културният фронт“ историкът Иван Еленков развива тезата, че претенцията за отваряне на България благодарение на Людмила Живкова е несполучлив опит на комунистическата диктатура да си върне обратно загубената културна легитимност пред обществото.[28] Друга често споменавана критика е, че докато творците-любимци на комунистическия елит получават държавна подкрепа за работата си,[29] онези, които системата не припознава като представителни, продължават да бъдат репресирани.[30] По времето, когато Живкова ръководи Комитета за изкуство и култура, Държавна сигурност ликвидира в Лондон известния писател Георги Марков.[31]

През м. октомври 2012 г. в Софийския Университет е организирана конференция, посветена на личността и творчеството на Людмила Живкова. Граждански протест осуетява началото на мероприятието.[32] Един час по-късно конференцията, в която участват учени и от Германия и Русия, се провежда, а докладите са издадени през 2013 г. в сборника „Културното отваряне на България към света“ (Университетско издателство „Св. Климент Охридски“).

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Англо-турските отношения 1933 – 1939 (1971)
  • Казанлъшката гробница (1974 г. – и на руски, английски и немски)
  • Социалистическая культура и современные общественные процессы (1977 г.; на руски)
  • Четвероевангелието на цар Иван Александър (1980)
  • За усъвършенствуване на човека и обществото (1980 г.; статии, речи и доклади)
  • С априлско вдъхновение в борбата за мир и социализъм, за единство, творчество и красота (1982 г.; доклади, речи, статии, изказвания в 3 тома)
  • Интелектуалните възможности и творческите сили на личността (1985 г.; доклади, статии, речи, изказвания)
  • По законам красоты // Культура и время, № 1/2 2002 г.

Използвана литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Савова, Елена, Здр. Минчева, Кирил Аврамов: Людмила Живкова, живот и дело (1942 – 1981). Летопис. София, 1987 г.
  • Александров, Емил: Култура и лична власт. Слънце, София, 1991 г.
  • Сидоров В.М.: Людмила и Вангелия. Москва, „Мир через культуру“, 1992 г. (Бълг. превод. Валентин Сидоров. Людмила и Ванга. Репортер, София, 1995).
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  • Шапошникова Л.В.: Людмила Живкова – государственный деятель и подвижник // Культура и время. 2002. № 1/2.
  • Културното отваряне на България към света. УИ „Св. Климент Охридски“, София, 2013.
Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  • Данаилов, Георги. Доколкото си спомням. Абагар, 2002. ISBN 954-427-470-0.
  • Георгиев, Никола. Нова книга за българския народ. LiterNet, 2003. ISBN 978-954-304-066-7.
  • Константин Дилчев: Загадъчната смърт на Людмила Живкова. София, Ню медиа груп, 2006 г.
  • Елит Николов: Дъщерята на надеждите. София, Пропелер, 2008 г.
  • Крум Благов: Какво уби Людмила Живкова. София, Стандарт, 2009 г. (Големите мистерии, 17).
  • Богомил Райнов: Людмила – мечти и дела. 2 изд. София, Изток-Запад, 2011 г.; Богомил Райнов – Людмила – мечти и дела
  • Любомир Левчев: Панихида за мъртвото време. София, Ентусиаст, 2011 г..
  • Културното отваряне на България към света. УИ „Св. Климент Охридски“, София, 201

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Веска Божкова. Опит за среща. „Велинградски Темпо Новини“. 18 юли 2007 г.
  2. „Тържествен коктейл по случай рождението на Тодор Живков“, Balkanec.bg, 07.09.2012 г.
  3. Княгинята Людмила Живкова, точен цитат: „Навремето френският вестник „Фигаро“ я беше нарекъл „богатата принцеса на една бедна страна“ по повод величайшето ѝ посещение в Лувъра“
  4. Дойнов, Пламен. Социалистическият реализъм в литературата и културата на НРБ и неговите проблематични алтернативи. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 583.
  5. Интервю с писателя Любомир Левчев, в. Блиц, 27 септември 2007 г.
  6. София Велкова, Протести и скандали съпроводиха конференцията за Людмила Живкова, mediapool.bg, 19 октомври 2012 г.
  7. Груев, Михаил и др. Възродителният процес. Мюсюлманските общности и комунистическият режим. „Сиела“, 2008. ISBN 9789542802914. с. 85.
  8. Христов 2009, с. 49 – 52, 502.
  9. а б Христов 2009, с. 502.
  10. Христов 2009, с. 134.
  11. Христов 2009, с. 502 – 504.
  12. Христов 2009, с. 504.
  13. Христов 2009, с. 502 – 503.
  14. Христов 2009, с. 504 – 505.
  15. Христов 2009, с. 505 – 506.
  16. Христов 2009, с. 506 – 507.
  17. Христов 2009, с. 511, 568.
  18. а б в Христов 2009, с. 507.
  19. Христов 2009, с. 120.
  20. Райнов, Богомил. Людмила – мечти и дела. Камея, 2003 г..
  21. Христов 2009, с. 507 – 508.
  22. Христов 2009, с. 508 – 509.
  23. Христов 2009, с. 509 – 510, 518.
  24. Христов 2009, с. 511, 513 – 514.
  25. Христов 2009, с. 511, 515.
  26. Христов 2009, с. 512 – 515.
  27. Указ № 800 от 23 май 1977 г. Обн. ДВ. бр. 43 от 3 юни 1977 г.
  28. Еленков, Иван. Културният фронт. Сиела, 2008 г..
  29. В академичните среди се твърди, че реалният автор на книгата ѝ за Казанлъшката гробница е Александър Фол, а на тази за ЧетвероевангелиетоИван Дуйчев, вж. Николай Василев интервю (2010) и др.
  30. Николов, Тони. Каква ни е Людмила Живкова?. // Портал за култура, изкуство и общество, 2012 г.. Посетен на 2012-10-20.
  31. Христов, Христо. In Memoriam: Почина следователят Богдан Карайотов. // dnevnik.bg. Икономедиа, 2010. Посетен на 2012-10-22.
  32. Христов Х., Скандал в Софийския университет: Граждански протест спря конференцията за Людмила Живкова, desebg.com, 19 октомври 2012 г.
Цитирани източници