Людмила Живкова

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Людмила Живкова
български политик
Родена: 26 юли 1942
Говедарци, България
Починала: 21 юли 1981  (на 38 години)
София, България
Народен представител в:

VII НС   VIII НС   

Людмила Тодорова Живкова е български политик от Българската комунистическа партия (БКП), дъщеря на Генералния секретар на БКП Тодор Живков и Мара Малеева, известна с широката си културна дейност, както и с политическата си, и социална дейност, както и възгледи отворени към Запада и Изтока (Индия), които по времето на комунизма са възприемани като "неправоверни" и дори опасни [1], а по-късно ревизирани като социалистическа модерност в България (в края на 70-те и началото на 80-те), като второто е предмет на спор и дискусия [2].

От 17 юли 1979 до 21 юли 1981 година е член на Политбюро на ЦК на БКП и от 3 юли 1975 до 21 юли 1981 година председател на Комитета за култура (с ранг министър на културата). Между 1976 и 1981 година е народен представител.

Биография[редактиране | edit source]

Людмила Живкова завършва история в Софийския университет (1965), история на изкуството в Москва (1970) и специализира в Оксфорд.

Назначена е за заместник-председател на Комитета за приятелство и културни връзки с чужбина (1971-1972) и на Комитета за изкуство и култура (1972-1973), след това и за негов първи заместник-председател (1973-1975). Председател е на Комитета за изкуство и култура с ранг на министър от 1975 г. до смъртта си през 1981.

Член на ЦК от 1976, член на Политбюро от 1979, народен представител е в VII (1976-1981) и VIII (1981) Народно събрание.

Основна дейност[редактиране | edit source]

Релефен образ на Людмила Живкова в парк Камбаните в София

В качеството си на Министър на културата, Людмила Живкова прави един от рядко успешните за социалистическа България опити за реформа. Създава мощен екип в Комитета за култура, дясна ръка ѝ е историкът Александър Фол. Безспорно изиграва роля за отварянето на България в културно отношение към несоциалистическия свят — прокарва и реализира идеята за създаване на Галерията за чуждестранно изкуство в София, както и редица международни изложби и мероприятия. България посещават редица изтъкнати писатели, композитори, художници от цял свят, често по нейна покана.

По нейна инициатива са организирани честването на „1300 години България“, домакинството на България на Международната детска асамблея „Знаме на мира" под егидата на ЮНЕСКО, построяването на комплекса „Камбаните“ в София (край ж.к. Младост - 4), на Националния дворец на културата в София (който от смъртта ѝ до 1990 г. носи нейното име), откриването на десетки хиляди културни домове, библиотеки, музеи и галерии из цялата страна, организира лично успешни археологически експедиции.

Благодарение на личната ѝ упоритост е съхранен Царският дворец в центъра на София, където е било предвидено да бъде изграден нов комплекс за нуждите на държавния протокол. [3]

Препятствия и смърт[редактиране | edit source]

Многобройните дейности, организирани от нея с идеята да популяризира по света самобитното наследство на българина, се тълкуват като „национализъм“ от КПСС в противоречие с пролетарския интернационализъм. Особено остра е реакцията срещу инициативата „1300 години България“.

След тежка автомобилна катастрофа през 1973 г. се увлича по източни философии, установява връзки със семейство Рьорих, с което още повече си спечелва недоверието на идеологическите цензори в СССР, където философско-социалната система Агни Йога, проповядвана от Рьорих, е преследвана до 1987 г. Противниците ѝ в България я критикуват поради огромните средства, хвърляни в амбициозните ѝ проекти. Нейната „неудобност“ и убеждения са причина да се спекулира с нелепата ѝ смърт броени дни преди 39-я ѝ рожден ден — с версии за политическо убийство, самоубийство, дълго прикривана болест (в последните месеци от живота си Живкова страда от сериозна загуба на тегло), а официалната версия е злополука в банята; по-късно се предполага мозъчен кръвоизлив. След смъртта ѝ нейната политика не намира наследник и голяма част от инициативите ѝ са изоставени.

По спомени от съвременници скоро след катастрофата тя отказва да взема предписваните медикаменти и се изправя на крака с практики от нетрадиционната медицина. През последващите години проявява засилен интерес към източната философия и езотерични учения. Известно е това, че често се е допитвала до Ванга, по чието предписание също така е пиела билки.

Оценки[редактиране | edit source]

Оценките за нея като политик варират извънредно много. Демократичните реформи носят първо остро отрицание на цялото семейство Живкови.

В книгата си "Културният фронт" историкът Иван Еленков развива тезата, че претенцията за отваряне на България благодарение на Людмила Живкова е несполучлив опит на комунистическата диктатура да си върне обратно загубената културна легитимност пред обществото.[4] Друга често споменавана критика е, че докато творците-любимци на комунистическия елит получават държавна подкрепа за работата си, онези, които системата не припознава като представителни продължават да бъдат репресирани.[5] По времето, когато Живкова ръководи Комитета за изкуство и култура, Държавна сигурност ликвидира в Лондон известния писател Георги Марков.[6]

Семейство[редактиране | edit source]

Людмила Живкова и Любомир Стойчев имат дъщеря Евгения Живкова (Жени). След смъртта на нейната майка Жени е осиновена от дядо си Тодор Живков със съгласието на нейния баща. Тя е моден дизайнер и депутат от Коалиция за България, женена за Андрей Стефанов.

Людмила Живкова и Иван Славков имат син Тодор Славков. Съден е по обвинение в изнасилване и оправдан поради липса на доказателства.

Библиография[редактиране | edit source]

  • Англо-турските отношения 1933-1939 (1971)
  • Казанлъшката гробница (1974 - и на руски, английски и немски)
  • Социалистическая культура и современные общественные процессы (1977; на руски)
  • Четвероевангелието на цар Иван Александър (1980)
  • За усъвършенствуване на човека и обществото (1980; статии, речи и доклади)
  • С априлско вдъхновение в борбата за мир и социализъм, за единство, творчество и красота (1982; доклади, речи, статии, изказвания в 3 тома)
  • Интелектуалните възможности и творческите сили на личността (1985; доклади, статии, речи, изказвания)
  • По законам красоты // Культура и время, № 1/2 2002

Източници[редактиране | edit source]

  1. Интервю с писателя Любомир Левчев, в. Блиц, 27 септември 2007
  2. Протести и скандали съпроводиха конференцията за Людмила Живкова, 19 октомври 2012
  3. Райнов, Богомил. Людмила — мечти и дела. Камея, 2003.
  4. Еленков, Иван. Културният фронт. Сиела, 2008.
  5. Николов, Тони. Каква ни е Людмила Живкова?. // 2012. Посетен на 2012-10-20.
  6. Христов, Христо. In Memoriam: Почина следователят Богдан Карайотов. // dnevnik.bg. Икономедиа, 2010. Посетен на 2012-10-22.

Литература[редактиране | edit source]

  • Савова, Елена, Здр. Минчева, Кирил Аврамов: Людмила Живкова, живот и дело (1942-1981). Летопис. София, 1987.
  • Александров, Емил: Култура и лична власт. Слънце, София, 1991.
  • Сидоров В.М.: Людмила и Вангелия. Москва, "Мир через культуру", 1992. (Бълг. превод. Валентин Сидоров. Людмила и Ванга. Репортер, София, 1995).
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  • Шапошникова Л.В.: Людмила Живкова – государственный деятель и подвижник // Культура и время. 2002. № 1/2.
  • Данаилов, Георги. Доколкото си спомням. Абагар, 2002. ISBN 954-427-470-0.
  • Георгиев, Никола. Нова книга за българския народ. LiterNet, 2003. ISBN 978-954-304-066-7.
  • Константин Дилчев: Загадъчната смърт на Людмила Живкова. София, Ню медиа груп, 2006.
  • Елит Николов: Дъщерята на надеждите. София, Пропелер, 2008.
  • Крум Благов: Какво уби Людмила Живкова. София, Стандарт, 2009 (Големите мистерии, 17).
  • Богомил Райнов: Людмила — мечти и дела. 2 изд. София, Изток-Запад, 2011; http://www.referati.org/bogomil-rainov-liudmila-mechti-i-dela/12089/ref
  • Любомир Левчев: Панихида за мъртвото време. София, Ентусиаст, 2011.

Външни препратки[редактиране | edit source]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
Павел Матев председател на Комитета за изкуство и култура1,2
(3 юли 1975 – 21 юли 1981)
Георги Йорданов

1: с ранг на министър
2: от 22 декември 1977 председател на Комитета за култура