Петър Стоянович

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Петър Стоянович
Министър на културата
Мандат 29 май 2013 г. – 6 август 2014 г.
Назначен от 42 Народно събрание
Заместник-министър
20132014 Васил Василев
Министър-председател
20132014 Пламен Орешарски
Предшественик Владимир Пенев
Наследник Мартин Иванов
Лични данни
Роден
25 юни 1967 г. (1967-06-25) (52 г.)
Университет Университет Виена, Австрия
Професия историкжурналистполитик
Портал Портална икона Политика

Доцент, доктор на историческите науки Петър Иванов Стоянович[1] е български политик, историк, журналист, министър на културата в 89-тото правителство. По време на управлението на ОДС (1997 – 2001) е парламентарен секретар и началник на кабинета на бившия министър на външните работи Надежда Михайлова. Заема и висши партийни постове в СДС (2001 – 2003) и в ПП „Движение Гергьовден“ (2003 – 2010).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Петър Стоянович е роден на 25 юни 1967 г. в София, България. Правнук е на Иван Стоянович-Аджелето, националреволюционер, съединист, създател на българските телекомуникации, журналист, народен представител, създател на първата българска телеграфна агенция, дипломат и царски съветник. Дядо му д-р Петър Стоянович, завършил „Държавни науки“ в Германия, е тютюнев експерт, генерален директор на концерна "Реемсма"-Хамбург за Югоизточна Европа, съден от Народния съд. Един от основателите, първи капитан и дългогодишен председател на ФК "Левски". Баща му Иван Стоянович (1930 – 1999) е кинокритик, журналист и писател. Майка му е Ани Бакалова (1940 – 2016), известна театрална и филмова актриса. Брат му Димитър (р. 1977) е сценарист и автор на предавания.

Петър Стоянович има двама сина и дъщеря.

Образование[редактиране | редактиране на кода]

Завършва 6-то основно училище „Граф Игнатиев“ в София и Немската езикова гимназия в София (тогава 91 НЕГ „Проф. Константин Гълъбов“). Следва „Германистика“ в Софийският университет „Св. Климент Охридски“ (1988-1989), завършва „Обща история“ и „История на Източна и Югоизточна Европа“ във Виенския университет (1989-1995). Паралелно посещава семинари и лекции по германистика, теология и театрознание. Има научна степен „магистър по философия“ на Виенския университет (1995 г.). Защитава с отличие докторска степен - „доктор по философия“ на Виенския университет (1998 г.). Защитава с отличие най-висшето научно звание "доктор на историческите науки" (2015 г.). Доцент (2016 г.). Професор (2018 г.).

Редовна военна служба[редактиране | редактиране на кода]

Служи в поделение 28140, Стара Загора - наследник на 8-ми артилерийски на Н. В. Цар Фердинанд I Тунджански полк (1986 - 1988). Уволнява се със звание редник.

Професионална кариера[редактиране | редактиране на кода]

Парламентарен секретар на Министерството на външните работи (февруари 1998 – март 2000). Ръководи бюрото на Надежда Михайлова като заместник-председател на Европейската народна партия (1999 – 2003).

Началник на Кабинета на министъра на външните работи Надежда Михайлова (март 2000 – юли 2001). Напуска МВнР с ранг "пълномощен министър".

Международен секретар и член на Националния съветна СДС (2001-2003), секретар на НИС на СДС (2002 - 2003). Заместник-председател на СДС-София (2002-2003). Като ръководител на предизборния щаб на кандидата за кмет на София напуска СДС и всички заемани от него длъжности в партията в знак на протест срещу отношението на партийното ръководство към кандидата Пламен Орешарски и провала на кампанията.

Политически (2003 – 2007) и международен секретар (2005 – 2007) на ПП "Движение Гергьовден". Председател на ПП "Движение Гергьовден" (април 2007 – септември 2010 г.) Напуска ПП "Движение Гергьовден" през април 2011 г.

Член на редакционния екип на списание „Разум“.

След септември 2010 г. е на свободна практика.

Министър на културата, безпартиен, в редовното правителство на Пламен Орешарски (29 май 2013 – 8 август 2014).

Доцент в Института за исторически изследвания към БАН (2016). Хоноруван преподавател в Софийския университет.

Редовен преподавател във факултета "Хуманитарни науки", катедра по журналистика, на Шуменския университет, където през 2018 г. защитава професорска титла.

Рицар на цивилния кръст за заслуги на Република Малта, 2001.

Велик офицер на Суверенния военен орден на хоспиталиерите на Свети Йоан от Йерусалим, Родос и Малта, 2014 г.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Монографии и научни статии[редактиране | редактиране на кода]

  • Между Дунав и Нева. Княз Фердинанд I Български през погледа на австро-унгарската дипломация 1894-1899“. изд. ЛИК. С. 1999 г.
  • „Границите на европейската империя“, сп. „Разум“ (2002)
  • „Иван Стоянович-Аджелето. Живот и дело, 1862-1947“ (документална изложба, Пловдив 2008) – предговор и каталог
  • В. Александров, "Брест-Литовският мирен договор 1918“, Военно изд. (2009) – научна редакция и предговор
  • „Известният непознат. Иван Стоянович 1862-1947“, изд. Сиела, 2012 г.
  • "Така би сготвила баба ти", изд."Гурме пъблишинг", 2016 г.
  • "Така би замезил дядо ти", изд. "Гурме публишинг", 2017 г.
  • "Междуцарствието, кризата и битката за българския трон (1886-1887). Солисти и статисти - от Батенберг до Кобург. С. Захари Стоянов: 2017. ISBN 978-954-091-161-8. 224 стр.

над сто статии и интервюта.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]