Мартин Иванов (историк)
Вижте пояснителната страница за други личности с името Мартин Иванов.
| Мартин Иванов | |
|---|---|
| български историк и дипломат | |
 Мартин Иванов през 2012 г. |
|
| Роден | |
|
|
|
| Националност |
 България |
| Учил в |
Софийски университет Югозападен университет „Неофит Рилски“ |
| Работил в | историк • политик • дипломат |
| Научна дейност | |
| Област | История |
| Работил в |
Технически университет - Габрово (1999 – 2004) Технически университет - Варна (1999 – 2004) Института по история при БАН (от 2000) Софийски университет (от 2007) Висше училище по застраховане и финанси (от 2009) |
| Политика | |
| Министър на културата | |
| служебно правителство на Георги Близнашки (6 август 2014 – 7 ноември 2014) | |
| Семейство | |
| Деца | 2 |
Мартин Иванов Иванов е български историк, специалист по българска стопанска история на XX век, старши научен сътрудник II ст. Министър на културата от 6 август до 7 ноември 2014 г. Секретар на президента Росен Плевнелиев по култура, образование и национална идентичност. От 2016 до 2021 г. е посланик на България във Финландия. Владее английски, руски, ползва сърбохърватски език.[1]
Биография[редактиране | редактиране на кода]
Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]
Мартин Иванов е роден на 4 август 1970 г. във Велико Търново, България. Магистър по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1994) и магистър по право в Югозападния университет „Неофит Рилски“ (2003). Доктор по история в Института по история при Българската академия на науките (БАН) с дисертация на тема „Стопански и финансови проблеми във външната политика на Народния блок 1931 – 1934“ (1999).
Професионална кариера[редактиране | редактиране на кода]
От 2000 г. работи в Института по история при БАН, а от 2008 г. е доцент там (научен сътрудник – 2000, старши научен сътрудник II ст. – 2008). Преподава стопанска история в Габровския технически университет (1999 – 2004), Варненския технически университет (1999 – 2004), СУ „Св. Климент Охридски“ (от 2007) и във Висшето училище по застраховане и финанси (от 2009).[1][2]
Сътрудник на вестник „Век 21“ (1990 – 1993). Член е на редакционния съвет на списание „История" на издателство „Аз Буки" от 2012 г.[3]
Член на редколегията на списание „Демократически преглед“ (1994), завеждащ отдел „История“ в списанието (1996).[2][4]
Съорганизатор на семинара по стопанска и социална история „Стопанска (социална) България. Настоящето през културата на миналото“ (от 2005).[5]
Член на Програмния съвет към Българска народна банка (2007).[2] Член на Експертния съвет към Института за изследване на близкото минало (2008).[2]
Автор е на над 150 научни публикации и 9 монографични изследвания върху икономическата и социалната политика на България от 70-те години на ХIХ в. до наши дни. Специализирал е в Кеймбридж и в Националния университет на Ирландия.[1]
От 2011 г. до 2013 г. е председател на Държавната агенция „Архиви“.[1] Освободен е изненадващо от поста в края на август 2013 г. и на негово място е назначен дългогодишният служител на МВР и на Държавна сигурност Иван Комитски. Повече от 60 от най-известните български учени и преподаватели историци, литературоведи, философи и социолози публикуват отворено писмо, в което настояват за преразглеждане на взетото от правителството решение.[6]
Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]
Назначен с указ на държавния глава от 15 октомври 2013 г. за Секретар на президента по култура, образование и национална идентичност.[1]
От 6 август до 7 ноември 2014 г. е министър на културата в служебното правителство на Георги Близнашки.[7]
Библиография[редактиране | редактиране на кода]
Монографии[2]
- Политическите игри с външния дълг. Български сюжети на стопански кризи и възход. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002, 350 с.
- Българският външен дълг 1944 – 1989. Банкрутът на комунистическата икономика. София: Сиела, 2008, 256 с. (в съавторство с Даниел Вачков).
- Реформаторство без реформи. Политическата икономия на българския комунизъм 1963 – 1989 г.. София: Институт за изследване на близкото минало, Институт „Отворено общество“ и Сиела, 2008, 315 с. ISBN 978-954-28-0198-6 [8]
- История на външния държавен дълг на България, 1878 – 1990. Част 1 – 3. София: БНБ, 2009, 255 с.; 232 с.; 456 с. (в съавторство с Даниел Вачков и Цветана Тодорова).[9]
- Бизнес елитите на България. 1912 – 1947, 1989 – 2005. София: Изток–Запад, 2009, 472 с. (в съавторство с Георги Ганев). ISBN 978-954-321-610-9
- Мрежовият капитализъм. Българска търговска банка и нейните сродни дружества, 1890 – 1914 г.. София: Гутенберг, 2010, 523 с. ISBN 978-954-617-086-6
Бележки[редактиране | редактиране на кода]
- ↑ а б в г д Биографична скица за Мартин Иванов, сайт на Президентството на Р България, 16 октомври 2013.
- ↑ а б в г д Биография на Мартин Иванов Архив на оригинала от 2014-04-13 в Wayback Machine. на сайта на Института за исторически изследвания на БАН.
- ↑ Редакционна колегия на сп. „История“. //
- ↑ Сайт на списание „Демократически преглед“.
- ↑ Семинар „Стопанска история“ Архив на оригинала от 2014-04-29 в Wayback Machine. на сайта на Центъра за либерални стратегии.
- ↑ „Учени се обявиха срещу уволнението на Мартин Иванов от архивите“, mediapool.bg, 2 септември 2013 г.
- ↑ „Модернизаторът на архивите – кой е новият министър на културата Мартин Иванов“, в. „Дневник“, 5 август 2014 г.
- ↑ Съдържание на „Реформаторство без реформи“ на сайта на Института за изследване на близкото минало.
- ↑ „История на външния държавен дълг на България, 1878 – 1990“ на сайта на БНБ.
Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]
- „Минало управляемо: Разговор с Мартин Иванов“, Портал за култура, изкуство и общество, 13 септември 2013
- „Непосилната цена на колективизацията“, рец. за книгата на Михаил Груев Преорани слогове. Колективизация и социална промяна в Българския северозапад 40-те – 50-те години на ХХ век във в. „Култура“, бр. 33 (2560), 2 октомври 2009
- „20 въпроса: Мартин Иванов“, в. „Капитал“, 11 октомври 2012
| |||||||||||
| |||||||||||
|