Направо към съдържанието

Мартин Иванов (историк)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Вижте пояснителната страница за други личности с името Мартин Иванов.

Мартин Иванов
български историк и дипломат
15 октомври 2013 г.
Роден
4 август 1970 г. (53 г.)

Националност България
Учил вСофийски университет
Югозападен университет „Неофит Рилски“
Работилисторикполитикдипломат
Научна дейност
ОбластИстория
Работил вТехнически университет - Габрово (1999 – 2004)
Технически университет - Варна (1999 – 2004)
Института по история при БАН (от 2000)
Софийски университет (от 2007)
Висше училище по застраховане и финанси (от 2009)
Политика
Министър на културата
служебно правителство на Георги Близнашки (6 август 2014 – 7 ноември 2014)
Семейство
Деца2

Мартин Иванов Иванов е български историк, специалист по българска стопанска история на XX век, старши научен сътрудник II ст. Министър на културата от 6 август до 7 ноември 2014 г. Секретар на президента Росен Плевнелиев по култура, образование и национална идентичност. От 2016 до 2021 г. е посланик на България във Финландия. Владее английски, руски, ползва сърбохърватски език.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Мартин Иванов е роден на 4 август 1970 г. във Велико Търново, България. Магистър по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1994) и магистър по право в Югозападния университет „Неофит Рилски“ (2003). Доктор по история в Института по история при Българската академия на науките (БАН) с дисертация на тема „Стопански и финансови проблеми във външната политика на Народния блок 1931 – 1934“ (1999).

Професионална кариера[редактиране | редактиране на кода]

От 2000 г. работи в Института по история при БАН, а от 2008 г. е доцент там (научен сътрудник – 2000, старши научен сътрудник II ст. – 2008). Преподава стопанска история в Габровския технически университет (1999 – 2004), Варненския технически университет (1999 – 2004), СУ „Св. Климент Охридски“ (от 2007) и във Висшето училище по застраховане и финанси (от 2009).[1][2] От 2015 г. е доцент в катедра "Социология" на СУ „Св. Климент Охридски", а от 2021 - доктор на науките.

Сътрудник на вестник „Век 21“ (1990 – 1993). Член е на редакционния съвет на списание „История" на издателство „Аз Буки" от 2012 г.[3]

Член на редколегията на списание „Демократически преглед“ (1994), завеждащ отдел „История“ в списанието (1996).[2][4]

Съорганизатор на семинара по стопанска и социална история „Стопанска (социална) България. Настоящето през културата на миналото“ (от 2005).[5]

Член на Програмния съвет към Българска народна банка (2007).[2] Член на Експертния съвет към Института за изследване на близкото минало (2008).[2]

Автор е на над 150 научни публикации и 9 монографични изследвания върху икономическата и социалната политика на България от 70-те години на ХIХ в. до наши дни. Специализирал е в Кеймбридж и в Националния университет на Ирландия.[1]

От 2011 г. до 2013 г. е председател на Държавната агенция „Архиви“.[1] Освободен е изненадващо от поста в края на август 2013 г. и на негово място е назначен дългогодишният служител на МВР и на Държавна сигурност Иван Комитски. Повече от 60 от най-известните български учени и преподаватели историци, литературоведи, философи и социолози публикуват отворено писмо, в което настояват за преразглеждане на взетото от правителството решение.[6]

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Назначен с указ на държавния глава от 15 октомври 2013 г. за Секретар на президента по култура, образование и национална идентичност.[1]

От 6 август до 7 ноември 2014 г. е министър на културата в служебното правителство на Георги Близнашки.[7]

От 2016 до 2020 е посланик във Финландия и Естония.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Монографии[2]

  • Политическите игри с външния дълг. Български сюжети на стопански кризи и възход. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002, 350 с.
  • Българският външен дълг 1944 – 1989. Банкрутът на комунистическата икономика. София: Сиела, 2008, 256 с. (в съавторство с Даниел Вачков).
  • Реформаторство без реформи. Политическата икономия на българския комунизъм 1963 – 1989 г.. София: Институт за изследване на близкото минало, Институт „Отворено общество“ и Сиела, 2008, 315 с. ISBN 978-954-28-0198-6 [8]
  • История на външния държавен дълг на България, 1878 – 1990. Част 1 – 3. София: БНБ, 2009, 255 с.; 232 с.; 456 с. (в съавторство с Даниел Вачков и Цветана Тодорова).[9]
  • Бизнес елитите на България. 1912 – 1947, 1989 – 2005. София: Изток–Запад, 2009, 472 с. (в съавторство с Георги Ганев). ISBN 978-954-321-610-9
  • Мрежовият капитализъм. Българска търговска банка и нейните сродни дружества, 1890 – 1914 г.. София: Гутенберг, 2010, 523 с. ISBN 978-954-617-086-6
  • Срещу течението: Българската текстилна промишленост 1800-1912 г. София: Сиела, 2021, 552 с. ISBN: 978-954283-749-7
  • "Бившите хора" на концлагерна България. София: Сиела, 2021, 376 с. ISBN: 978-954-284-531-7

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Биографична скица за Мартин Иванов, сайт на Президентството на Р България, 16 октомври 2013.
  2. а б в г д Биография на Мартин Иванов Архив на оригинала от 2014-04-13 в Wayback Machine. на сайта на Института за исторически изследвания на БАН.
  3. Редакционна колегия на сп. „История“
  4. Сайт на списание „Демократически преглед“.
  5. Семинар „Стопанска история“ Архив на оригинала от 2014-04-29 в Wayback Machine. на сайта на Центъра за либерални стратегии.
  6. „Учени се обявиха срещу уволнението на Мартин Иванов от архивите“, mediapool.bg, 2 септември 2013 г.
  7. „Модернизаторът на архивите – кой е новият министър на културата Мартин Иванов“, в. „Дневник“, 5 август 2014 г.
  8. Съдържание на „Реформаторство без реформи“ на сайта на Института за изследване на близкото минало.
  9. „История на външния държавен дълг на България, 1878 – 1990“ на сайта на БНБ.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]