Мартин Иванов (историк)

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Емблема за пояснителна страница Вижте пояснителната страница за други личности с името Мартин Иванов.

Мартин Иванов
Martin Ivanov-BASA-Wikipedians-pressconference-20120313-06.jpg
Министър на културата
Мандат 6 август 2014 – 7 ноември 2014
Назначен от Росен Плевнелиев
Президент
Росен Плевнелиев
Вицепрезидент
Маргарита Попова
Заместник-министър
от август 2014 Боил Банов
от август 2014 Виктор Стоянов
Министър-председател
6 август 2014 – 7 ноември 2014 Георги Близнашки
Предшественик Петър Стоянович
Наследник Вежди Рашидов
Лични данни
Роден
4 август 1970 г. (48 г.)
Националност Флаг на България България
Университет СУ „Св. Климент Охридски“
Професия историкполитик
Портал Портална икона Политика

Мартин Иванов Иванов е български историк, специалист по българска стопанска история на XX век, старши научен сътрудник II ст. Министър на културата от 6 август до 7 ноември 2014 г. Секретар на президента Росен Плевнелиев по култура, образование и национална идентичност. От 2016 г. е посланик на България във Финландия. Владее английски, руски, ползва сърбохърватски език.[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход и образование[редактиране | редактиране на кода]

Мартин Иванов е роден на 4 август 1970 г. във Велико Търново, България. Магистър по история в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1994) и магистър по право в Югозападния университет „Неофит Рилски“ (2003). Доктор по история в Института по история при Българската академия на науките (БАН) с дисертация на тема „Стопански и финансови проблеми във външната политика на Народния блок 1931 – 1934“ (1999).

Професионална кариера[редактиране | редактиране на кода]

От 2000 г. работи в Института по история при БАН, а от 2008 г. е доцент там (научен сътрудник – 2000, старши научен сътрудник II ст. – 2008). Преподава стопанска история в Габровския технически университет (1999 – 2004), Варненския технически университет (1999 – 2004), СУ „Св. Климент Охридски“ (от 2007) и във Висшето училище по застраховане и финанси (от 2009).[1] [2]

Сътрудник на вестник „Век 21“ (1990 – 1993). Член на редколегията на списание „Демократически преглед“ (1994), завеждащ отдел „История“ в списанието (1996).[2][3]

Съорганизатор на семинара по стопанска и социална история „Стопанска (социална) България. Настоящето през културата на миналото“ (от 2005).[4]

Член на Програмния съвет към Българска народна банка (2007).[2] Член на Експертния съвет към Института за изследване на близкото минало (2008).[2]

Автор е на над 150 научни публикации и 9 монографични изследвания върху икономическата и социалната политика на България от 70-те години на ХIХ в. до наши дни. Специализирал е в Кеймбридж и в Националния университет на Ирландия.[1]

От 2011 г. до 2013 г. е председател на Държавната агенция „Архиви“.[1] Освободен е изненадващо от поста в края на август 2013 г. и на негово място е назначен дългогодишният служител на МВР и на Държавна сигурност Иван Комитски. Повече от 60 от най-известните български учени и преподаватели историци, литературоведи, философи, социолози публикуват отворено писмо, в което настояват за преразглеждане на взетото от правителството решение.[5]

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Назначен с указ на държавния глава от 15 октомври 2013 г. за Секретар на президента по култура, образование и национална идентичност.[1]

От 6 август до 7 ноември 2014 г. е министър на културата в служебното правителство на Георги Близнашки.[6]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Монографии[2]

  • Политическите игри с външния дълг. Български сюжети на стопански кризи и възход. София: Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, 2002, 350 с.
  • Българският външен дълг 1944 – 1989. Банкрутът на комунистическата икономика. София: Сиела, 2008, 256 с. (в съавторство с Даниел Вачков).
  • Реформаторство без реформи. Политическата икономия на българския комунизъм 1963 – 1989 г.. София: Институт за изследване на близкото минало, Институт „Отворено общество“ и Сиела, 2008, 315 с. ISBN 978-954-28-0198-6 [7]
  • История на външния държавен дълг на България, 1878 – 1990. Част 1 – 3. София: БНБ, 2009, 255 с.; 232 с.; 456 с. (в съавторство с Даниел Вачков и Цветана Тодорова).[8]
  • Бизнес елитите на България. 1912 – 1947, 1989 – 2005. София: Изток–Запад, 2009, 472 с. (в съавторство с Георги Ганев). ISBN 978-954-321-610-9
  • Мрежовият капитализъм. Българска търговска банка и нейните сродни дружества, 1890 – 1914 г.. София: Гутенберг, 2010, 523 с. ISBN 978-954-617-086-6

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]