Министерство на културата на България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
(пренасочване от Министър на културата)
Направо към навигацията Направо към търсенето
Министерство на културата
Coat of arms of Bulgaria.svg
Информация
Основаване6 февруари 1954 г.
Предходни органиМ-во на пропагандата
М-во на информацията и изкуствата
ЮрисдикцияПравителство на България
СедалищеСофия, България
Бюджет? лева (2015 г.)[1]
РъководителАтанас Атанасов, министър на културата
Уебсайтwww.mc.government.bg

Министерството на културата (МК) е българска държавна институция с ранг на министерство, която се оглавява от политическо лице, член на правителството на Народна република България (1954 – 1957) и Република България (от 1990). Ведомството ръководи и координира културните обекти на територията на страната и провежда нейната културна политика.

Под негова юрисдикция са паметниците на културата, музеите, историческите забележителности, театрите, операта, балетът, някои средни училища с национално значение, като Национално училище за музикално и танцово изкуство /НУМТИ/ „Добрин Петков“, Национално училище по изкуствата „Добри Христов“ във Варна, Национално училище за фолклорни изкуства „Филип Кутев“ в Котел, Национално училище за фолклорни изкуства „Широка лъка“ в Широка лъка и други. Министерството осъществява международното сътрудничество в областта на културата, издава лицензи за защита на авторското и сродните му права, контролира българските културни институти в чужбина, ръководи и Националния дарителски фонд „13 века България“.

История[редактиране | редактиране на кода]

Министерството на културата води началото си от основаната през 1941 година Дирекция на националната пропаганда. Тя е създадена като извънредна мярка за времето на Втората световна война и има за цел да координира работата на цензурата и да ръководи държавната пропаганда във военновременните условия. Дирекцията е пряко подчинена на Министерския съвет, като за нейното политическо ръководство в различни периоди отговаря министър-председателят, министърът на вътрешните работи и народното здраве или министърът на правосъдието.[2]

След Деветосептемврийския преврат от 1944 година Дирекцията на националната пропаганда получава ранг на министерство. В условията на налагащия се тоталитарен режим тя продължава да функционира и след края на войната – като Министерство на пропагандата (1944 – 1945), Министерство на информацията и изкуствата (1945 – 1947), Комитет за наука, изкуство и култура (1947 – 1954), Министерство на културата (1954 – 1957).

През този период Министерството на пропагандата се превръща в едно от ключовите ведомства на тоталитарния режим, обединявайки множество самостоятелни в миналото организации и ведомства. Негови централни структури са отговорните за средствата за масова информация Дирекция „Печат и пропаганда“ и Дирекция „Радиоразпръскване“, които непосредствено след преврата са поставени под прекия контрол на Българската комунистическа партия. На Дирекция на народната култура е възложено финансирането на културните дейности и интегрирането на културните организации в структурата на тоталитарния режим.[3]

През 1957 г. в едно министерство са обединени просветата и културата. През 1963 г. е създаден Комитет за култура и изкуство с ранг на министерство, който през 1966 г. е преименуван в Комитет за изкуство и култура, а през 1977 – в Комитет за култура. На 16 февруари 1990 г. е създадено Министерство на културата, което в периода януари – юни 1993 г. отново е обединено в Министерство на образованието, науката и културата. С Постановление на МС от 19 юли 1993 г. Министерството на културата е обособено като самостоятелна институция.

През годините на прехода структурата на министерството се променя многократно. То се ръководи от министър с помощта на двама заместник-министри и главен секретар; помощен консултативен орган на Министъра е Колегиумът на министерството. През февруари 2005 г. МК е преструктурирано в Министерство на културата и туризма.

С решение на Народното събрание от 16 август 2005 г. министерството отново е Министерство на културата.[4]

Структура[редактиране | редактиране на кода]

Входът на сградата към Министерството на културата, 2012 г.

Към 01.10. 2015 г. министерството има следната структура:

  • Министър на културата
  • Политически кабинет – включва заместник-министрите, началника на кабинета, парламентарния секретар и директора на дирекция „Връзки с обществеността и протокол“, съветници на министъра.
  • Парламентарен секретар
  • Главен секретар
  • Инспекторат
  • Звено за вътрешен одит
  • Служител по сигурността на информацията
  • Финансов контрольор
  • Обща администрация, организирана в 4 дирекции:

1. дирекция „Административно обслужване и човешки ресурси“; 2. дирекция „Връзки с обществеността и протокол“; 3. дирекция „Бюджет и финансово-счетоводни дейности“; 4. дирекция "Управление на собствеността.

  • Специализирана администрация организирана в една главна дирекция и 6 дирекции:

1. Главна дирекция „Инспекторат за опазване на културното наследство“; 2. дирекция „Културно наследство, музеи и изобразителни изкуства“; 3. дирекция „Правно обслужване и обществени поръчки“; 4. дирекция „Европейски програми и проекти“; 5. дирекция „Международни и регионални дейности“; 6. дирекция „Сценични изкуства и художествено образование“; 7. дирекция "Авторско право и сродните му права

Ръководство[редактиране | редактиране на кода]

Към 2021 г. министерството има следното ръководство:

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Методиев, Веселин, Стоянов (съставители). Българските държавни институции 1879 – 1986: Енциклопедичен справочник. София, 1987 г. с. 106 – 107.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. МО. Закон за държавния бюджет на Република България за 2015 г. Източник „Данъци“ – Tita.bg
  2. Българските държавни институции 1879 – 1986. София, ДИ „Д-р Петър Берон“, 1987. с. 79 – 80.
  3. Еленков, Иван. Културната политика през времето на комунизма – партийно ръководство, идеология, институционални режими. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 535 – 536.
  4. Институционалните промени в системата на управление на културата. – mc.government.bg