Деветосептемврийски преврат

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Деветосептемврийският преврат[1][2] е насилствена промяна в държавната власт в България, извършена през нощта на 8 срещу 9 септември 1944 г., като е свалено правителството на Константин Муравиев и на власт идва правителство на Отечествения фронт, начело с Кимон Георгиев. Отечественият фронт взема властта в България с помощта на окупиращите страната сили на Трети Украински фронт на Червената армия. След тази дата настъпва мащабна политическа, икономическа и социална промяна в българското общество. България попада в съветската сфера на влияние.

В историографията отпреди 1971 г. по пропагандни причини се твърди, че това е „народно въстание“.[3][4][5] Оттогава до 10 ноември 1989 г. събитията на тази дата получават определението „социалистическа революция“. След политическата промяна от 1989 г. събитието е определяно като „преврат“.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

През пролетта на 1944 година Съветският съюз отправя ултимативно искане към България за откриване на негови консулства в Русе и Бургас, с което предизвиква правителствена криза. Съставянето на ново правителство е възложено на Иван Багрянов, който има репутацията на необвързан с Германия политик. Той планира възстановяването на конституцията и скъсване на съюза с Германия, като получава подкрепата на Българската работническа партия и съветския посланик Александър Лавришчев, а в първоначалния състав на правителството влиза комуниста Дончо Костов. Дни по-късно обаче по нареждане от Георги Димитров комунистите се дистанцират от кабинета и подновяват партизанската война.[6]

На 26 август, под заплахата от настъпващата Червена армия в Румъния, правителството на Иван Багрянов обявява неутралитет на България във войната.[7] То се разпорежда германските войски да напуснат страната, а отказващите да бъдат разоръжени.[8] Същият ден, 26 август, ЦК на БРП издава Окръжно №4, с което поставя като задача вземането на властта в България посредством въоръжено въстание. Същевременно, правителството започва в Египет сепаративни преговори за мир с Англия и САЩ, като се надява да издейства настаняване на английски и американски войски в България. Тези опити срещат съпротивата на Съветския съюз, която довежда до провал на преговорите и на 2 септември Багрянов се оттегля, за да бъде съставено ново правителство като последен опит за предотвратяване на настъплението на Съветския съюз срещу България.[6]

На 2 септември е образувано ново правителство, коалиция на основните опозиционни и антигермански партии, начело с Константин Муравиев. На Отечествения фронт се предложени четири места в този кабинет, но той отказва участие, готвейки се активно за военен преврат. Новото правителство продължава опитите за външнополитическа преориентация, като на 4 септември прекратява съюза с Германия, започва разоръжаване на германските войски на територията на страната и освобождава политическите затворници.[9]

Същия ден германски войски пленяват щаба на българския корпус в Нишка Баня и щабовете на българските дивизии окупирали Сърбия. На 5 септември правителството на Муравиев обсъжда решение за обявяване война на Германия. Обнародването му обаче е отложено за 72 часа по молба на военния министър генерал Иван Маринов поради тактически проблеми. В действителност ген. Маринов вече е съгласувал своите действия с Отечествения фронт за да се даде възможност на СССР междувременно да обяви война на България. В замяна на услугата, след преврата Маринов е назначен за главнокомандващ на българската армия.

При тези обстоятелства на 5 септември Съветския съюз обявява война на Царство България. На 6 – 7 септември в настъпилото безвластие започват вълнения в различни части на България. Във Варна и Бургас Отечественият фронт установява контрол над администрацията малко преди пристигането на съветските войски. На 6 септември е обявена стачка на трамвайните работници в София, правителството ги подлага на мобилизация, а на следващия ден е разпръсната тяхна демонстрация, при което един човек е убит. На 7 септември са нападнати затворите в Силистра и Плевен и затворниците са освободени, а при разпръскването на демонстрация на миньори в Перник са убити 6 души.[10]

На 7 септември правителството възстановява правата на забранените политическите партии в България, разтурва всички организации с фашистка и националсоциалистическа идеология и разформирова жандармерията.[11] Отменени са всички ограничения срещу българските евреи. Обявяването от Съветския съюз война на България принуждава САЩ и Великобритания да прекратят преговорите за примирие. На българската делегация в Кайро е съобщено, че при новото положение на война със СССР преговорите ще се водят с трите съюзнически сили. Представители на Отечествения фронт водят с военния министър ген. Маринов преговори за преврата. Георги Димитров уведомява Сталин за преговорите.

Междувременно на 8 септември сутринта Червената армия с частите на Трети украински фронт и Черноморския флот навлиза на територията и акваторията на България през северната и морската ни граници и окупира градовете Варна, Русе, Силистра, Добрич, Бургас.[12] По нареждане на правителството, българските войски не оказват съпротива, а вместо това се обнародва решението му за обявяване война на Германия. Така страната се озовава във война едновременно от една страна със САЩ, Великобритания, СССР, и от друга страна с Германия.

Същевременно тези акции не дават възможност на Отечествения фронт да установи контрол над страната, както констатира лидерът на комунистите Добри Терпешев. В навечерието на преврата комунистическата партия не разполага със съществени ресурси в столицата – около 600 партийни членове, 72 членове на бойни групи, а от 6 септември – с още 20 партизани от Шопския отряд.[13]

След като Съветският съюз не отговаря на предложението на правителството за примирие, военният министър Иван Маринов се среща с представители на Военния съюз и Отечествения фронт – Димо Казасов, Кирил Станчев, Владимир Стойчев, Владимир Кецкаров, Георги Иванов, след което предлага на регентите да състяват правителство на Отечествения фронт, изпращайки на 6 септември при тях в Панчарево Кирил Станчев. Те отхвърлят тази възможност, подновявайки предложението си за включване на трима министри от Отечествения фронт в кабинета на Муравиев. Маринов телефонира на регентите и изисква от тях да се явят при него в Министерството на войната, където ултимативно иска смяната на правителството, но отново получава отказ.[14]

Ход на преврата[редактиране | редактиране на кода]

След неуспеха на опита на генерал Иван Маринов за мирна смяна на правителството, на заседание в дома на Кимон Георгиев на 7 септември стеснен състав на Националния комитет на Отечествения фронт взема решение за извършване на военен преврат. В десет часа на същия ден е проведена среща на активисти на Военния съюз (Крум Лекарски, Кирил Станчев, Владимир Стойчев, Тодор Тошев, Христо Стойков, Стоян Трендафилов и други), ръководена от Дамян Велчев, на която се кооридинират действията на съюза за извършване на преврата. На следващата сутрин Добри Терпешев съобщава за решението пред Политбюро на комунистическата партия, а по-късно на 8 септември за готвения преврат са информирани и партизанските групи на БРП.[15]

Съставът на бъдещето правителство и новите регенти са уточнени на среща между Кимон Георгиев, Добри Терпешев, Никола Петков и Дамян Велчев в дома на Георгиев към 16 часа на 8 септември. Договорено е в кабинета да има по четирима представители на БРП, „Звено“ и БЗНС – Пладне, двама на БРСДП и двама независими, а министър-председател да бъде Кимон Георгиев, решение, съгласувано със съветския диктатор Йосиф Сталин.[16]

Нощта на преврата лидерите на комунистите – Добри Терпешев, Антон Югов, Георги Чанков, Ангел Цанев, Катя Аврамова – прекарват в дома на Петър Вранчев, а в съседния апартамент се намират Кимон Георгиев, Дамян Велчев, Никола Петков и Трайчо Доброславски.[17]

Паметна плоча в град Банкя във връзка със събитията от септември 1944 г.

Ключов елемент в извършването на преврата е привличането на Първа пехотна софийска дивизия, най-голямата войскова част в столицата. С това е натоварен Кирил Станчев, който влиза в контакти с нейния началник-щаб полковник Райчо Славков (началник на щаба на армията след преврата), който трябва да неутрализира дивизионния командир полковник Иван Кефсизов.[18]

В 2 часа през нощта на 9 септември няколко малки военни части сред които прожекторната група на кап. Димитър Попов, учебната рота при Военното училище на кап. Веселин Вълков, дружината на подп. Дамян Бейнов от първи софийски пехотен полк, пионерната дружина на кап. Борис Матеев, пионерно-щурмовата дружина при главното командване на майор Александър Димов, возимата батарея на подпоручик Любен Ванков превземат охраняваната сграда на Военното министерство[19]. Военното министерство е завзето от прожекторната група, която се състои от три батареи, а предлога за влизането ѝ е засилване на охраната поради опасност от прогермански преврат.[20] Заслуга за завземането на министерството има кап. Димитър Томов, който отваря неохраняемата източна порта на министерството, за да влезнат превратаджиите. След като там пристига Кирил Станчев, военният министър Иван Маринов застава на страната на преврата и издава съответните заповеди до Първа пехотна дивизия и Школата за запасни офицери.[20] По това време през София преминава Бронираната бригада, придвижваща се от Нови хан към Сливница – тя е спряна в центъра на града и по заповед на генерал Маринов Танковият полк, командван от майор Марин Диков, се разполага на ключови позиции.[20] Ротата на Вълков овладява пощата, а взводът на поручик Сава Цанев блокира телефонната централа и недопуска никого, който не знае паролата „Оборище – Волов“.[20]

До 4 часа основните административни и комуникационни възли в столицата са поставени под контрол и политическите ръководители на преврата се преместват в Министерството на войната.[21]

В 6:25 новият министър-председател Кимон Георгиев прочита по радиото предварително подготвена Прокламация към българския народ и обявява състава на новия кабинет. Малко след това при него са доведени от Чамкория регентите Кирил и Никола Михов (третият регент Богдан Филов е в провинцията), които подписват указ за назначаване на правителството, след което са арестувани. Сред първите стъпки на правителството е да назначи лоялни офицери на ключовите постове в армията.[22]

Цялата Българска армия подкрепя преврата и се обявява в услуга на новата власт. Навсякъде военните командири арестуват полицията и съвместно с партизански части репресират неудобните. Щаба на войската издава заповед да се ликвидират всички врагове на новата власт които правят опити за оказване на съпротива и отказвт да се предават доброволно на военните и милиционерските власти. Официалното име на армията се преименува от Българска войска на Българска народна войска – съкратено БНВ и в нея наред с другите командни постове се създава длъжността на помощник командирите – генерали и офицери по политическите въпроси на армията .

На 9 септември, по нареждане на главнокомандващия НОВА Добри Терпешев, всички партизански формирования слизат от планините и вземат съвместно с армията властта в селата и градовете в България и със заповед на военния министър генерал Дамян Велчев и произведения вече в генерал Добри Терпешев НОВА се влива в Българската армия и се създават военни гвардейски части именувани Българска Народна Гвардия а към всяка военна част се създава армейска гвардейска рота които имат както военнополитически, така и военно полицейски функции. На всякъде вземането на властта става без съпротива, но в други случаи някои по малки войскови и полицейски части оказват такава на други по крупни войскови части и силите на ОФ но съпротивата е сломена .

Вечерта на 9 септември при командващия Трети украински фронт маршал Фьодор Толбухин е изпратена делегация, включваща Димитър Михалчев, Кирил Станчев, Димитър Ганев и Райчо Славков и към 22 часа Сталин издава заповед за спиране на военните действия на съветските войски срещу България.[23]

Предишният министър-председател Константин Муравиев преминава в нелегалност. Членовете на правителството са арестувани което се извършва от части на българската войска. По-късно са заловени и началниците на полицията, жандармерията и на някои войскови части. Правителството освобождава Регентския съвет и назначава за регенти проф. Венелин Ганев, Цвятко Бобошевски и Тодор Павлов.[24] С указ на регентите е разпуснато 25-то Обикновено Народно събрание.

На 10 септември органите на полицията са закрити и на тяхно място е създадена „Народна милиция“. Членовете на милицията са най-вече от доскорошни партизани. От затворите са освободени 8 130 политически затворници. Затварят се концентрационните лагери на предишния режим Гонда вода, Еникьой, Лебане и други.

На 11 септември два съветски самолета кацат в София с делегацията от Букурещ и представители на щаба на Трети Украински фронт, които имат за задача да подготвят съветското базиране в страната.

Установяването на новата власт става най-късно в Хасково, където след провалени преговори с командващите офицери, партизаните превземат с бой артилерийските казарми на 12 септември. Заради оказаната съпротивата партизаните ликвидират 7 офицери, командващи 2-ри артилерийски полк, начело с командира на гарнизона в града – полк. Маринов.

Последствия[редактиране | редактиране на кода]

Обявените в нощта на преврата намерения на новото правителство за възстановяване на демократичния режим и Търновската конституция така и не са реализирани – следвайки официалната съветска линия, през следващите няколко години в страната се създава фасадна демокрация, предхождаща окончателното утвърждаване на тоталитаризма. Непосредствено след преврата някои от ограничителните закона на предходния режим действително са премахнати, но управлението в разрез с конституцията продължава, а партиите извън управляващата коалиция не са легализирани.[25]

Деветосептемврийският преврат е последван от вълна на насилие, извършвано главно от комунистически групи срещу политически или лични противници.[26] Тези масови беззакония продължават няколко месеца и са постепенно поставени под контрол от властите със създаването на т.нар. Народен съд в края на годината.[27] Според различни оценки броят на убитите и безследно изчезналите през този период е между 20 000 и 40 000 души.[27] От декември масовият терор се реализира главно чрез т.нар. Народен съд, контролирана от правителството противоконституционна организация, пред която са изправени като обвиняеми над 11 хиляди души, над 9 хиляди са осъдени, включително 2618 души на смърт и 1126 души на доживотен затвор.[28] Сред осъдените са множество видни политици, общественици и интелектуалци.[29] На 20 декември е създадена друга основна институция на комунистическия терор – т.нар. трудововъзпитателни лагери, в които хората са изпращани от вътрешното министерство без съдебен контрол.[29]

След 9 септември българската армия е включена в състава на III Украински фронт. При участието си в настъплението срещу немската армия българската армия дава 12 587 убити и голям брой ранени който варира в зависимост от източниците.[30] Като съюзник на Германия и член на Тристранния пакт, България не получава статут на съвоюваща страна. Въпреки това, победителите отчитат положително факта, че България е обявила война на Германия и е участвала във военните действия със свои войници – т.напр. съгласно Парижкия мирен договор на България е отсъдено да плати не пълната сума на репарациите, а по-ниска[31]. Границите на България остават такива, каквито са били на 1 януари 1941 г., което включва и придобитата през 1940 година Южна Добруджа по силата на Крайовска спогодба.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. „Деветосептемврийски преврат“, Голяма енциклопедия България, Гл. редактор акад. Васил Гюзелев, Българска Академия на науките, Книгоиздателска къща „Труд“, 2012, с. 1701 ISBN 978-954-8104-27-2 (т. 5) ISBN 978-954-398-140-3 (т.5)
  2. ((bg))  Деветосептемврийски преврат 1944. // Енциклопедия А-Я, 2005. Посетен на 10 октомври 2011.
  3. Пропагандни кадри, подготвени с цел да консолидират комунистическото управление в България; част от политическата пропаганда целяща да скрие репресивния характер на комунистическия режим; кадрите обхващат периода от преврата на 9 септември 1944 до средата на 50-те; Част 1. // Посетен на 2013-09-08.
  4. Част 2. // Посетен на 2013-09-08.
  5. Част 3. // Посетен на 2013-09-08.
  6. а б Вачков 2009, с. 96 – 97.
  7. Гърдев, Борислав. 125 години от рождението на Богдан Филов. // Електронно списание LiterNet, 2008. Посетен на 11 юли 2009.
  8. Цветков, Пламен. Какво се случва на България през септември 1944 г.. // декомунизация. Архив на оригинала от 2004-10-24. Посетен на 11 юли 2009.
  9. Вачков 2009, с. 97 – 98.
  10. Недев 2007, с. 615.
  11. Хронология 1944 – 1947, decommunization.org, видяно на 21 март 2012
  12. Карта: Операцията на 3-ти Украински фронт при окупирането на България. // Посетен на 2013-09-08.
  13. Недев 2007, с. 615 – 616.
  14. Недев 2007, с. 605 – 606.
  15. Недев 2007, с. 617 – 618, 623 – 625.
  16. Недев 2007, с. 620 – 621.
  17. Недев 2007, с. 625 – 626.
  18. Недев 2007, с. 605, 626.
  19. 9 септември 1944 г. – Парола „Оборище – Волов“
  20. а б в г Недев 2007, с. 626 – 630.
  21. Недев 2007, с. 626 – 630.
  22. Недев 2007, с. 630 – 631, 635 – 636.
  23. Недев 2007, с. 639 – 640.
  24. Недев 2007, с. 642.
  25. Вачков 2009, с. 99 – 100.
  26. Вачков 2009, с. 100.
  27. а б Методиев, Момчил. Машина за легитимност. Ролята на Държавна сигурност в комунистическата държава. София, Институт за изучаване на близкото минало; Институт Отворено общество, 2008. ISBN 978-954-28-0237-2. с. 26 – 27.
  28. Вачков 2009, с. 101 – 102.
  29. а б Вачков 2009, с. 102.
  30. Документи и снимки за България и Втората световна война вече са със свободен достъп в интернет, Христо Христов, 07 май 2015
  31. Част V, чл. 20 от Мирния договор с България
Цитирани източници
  • Вачков, Даниел. Пътят на комунистическата партия към властта (1939 – 1944). // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5.
  • Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]