Направо към съдържанието

Асен Кантарджиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Асен Кантарджиев
български политик
Роден
Починал
1981 г. (82 г.)

Националностбългарин
Учил вСофийски университет
ПартияРатничество за напредък на българщината
Работилполитик, учен
Работил вСофийски университет
Семейство
БащаТодор Кантарджиев

Асен Тодоров Кантарджиев е български учен, политик, офицер и общественик, създател на крайнодесния Съюз на ратниците за напредъка на българщината.

Роден е през 1898 г. в Самоков. Син е на генерал Тодор Кантарджиев. На 16 години става доброволец в Македоно-Одринското опълчение и участва в Балканските войни. След тях отбива военната си служба в ШЗО. Участва в Първата световна война като офицер. Два пъти повишаван в звание за бойни отличия. Носител на 4 кръста „За храброст“. В края на войната е курсист в авиацията. След войната следва право в Софийския университет(СУ), а после индустриална химия в Берлин, Германия. В края на краищата завършва агрономство в Бон.[1]

Връща се в България и започва да преподава в Агрономическия факултет на СУ. От 1926 до 1928 г. е специализант в САЩ със стипендия от Рокфелеровата фондация, а след това специализира в Кил (Германия) и Берн (Швейцария). През 1928 става доцент в СУ, а през 1931 г. е вече професор, като едновременно е и декан на Агрономическия факултет (1932 – 1933).[2]

Членува в масонска ложа; през 1929 г., като доцент в Университета, е един от основните сътрудници на масонското списание „Заря“. Някъде в началото на 30-те години напуска масонската ложа, заедно с други бъдещи ратници – писателят Змей Горянин и Петър Габровски.[3] По това време окончателно се оформят и идейно-политическите му схващания. От масонското му членство остават и някои методи, които той ще прилага в по-нататъшната си работа, а именно полуконспиративния характер на организацията, която създава, както и начинът за набиране на членове. С напускането на ложата Асен Кантарджиев и Петър Габровски предизвикват сътресение в живота на българското масонство.

Проф. Кантарджиев е главен идеолог и един от създателите на основания през 1936 година Съюз на ратниците за напредъка на българщината. Организацията проявява симпатии към националсоциализма, антикомунизма и антисемитизма. За своята дейност той е задържан от властите над 200 пъти и 4 пъти е съден. През 1938 г. Съюзът е разтурен, а професорът е интерниран в Котел. По време на войната отново е интерниран през 1943 г. до пролетта на 1944 г.

Малко преди преврата от 9 септември 1944 г. Кантарджиев, като част от прогермански настроена група около проф. Цанков влизат в контакти с германското разузнаване в София, където се планира опит за преврат. Кантарджиев се свързва с ген. Кочо Стоянов, който е командващ на 5 армия в Скопие.[4] Целта е да се организира военен преврат, който да върне страната в орбитата на Германия, като свали новото правителство на Константин Муравиев и направи Александър Цанков премиер.[5] След провала на заговора на 6 септември генерал-майор Стоянов е поставен под домашен арест.[6] Същевременно по заповед от Берлин германското разузнаване осигурява автомобили за останалите заговорници, с които ги транспортира в гр. Ниш, откъдето с военен самолет излитат за Виена. Впоследствие Кантарджиев и групата заговорници формират задграничното колаборационистко Българско национално правителство в изгнание на Александър Цанков. Проф. Кантарджиев има смъртна присъда от „Народния съд“.[7]

Живее известно време в Германия (ФРГ). Установява се в Нюрнберг, където се намира един от най-големите заводи за млечни произведения. Там Кантарджиев постепенно си създава професионална база и намира постоянна и подходяща работа. Това му позволява като висококвалифициран учен и специалист в професията си да бъде одобрен за емигриране в САЩ, където заминава в края на 1949 г. В САЩ е до 1950 г. Отказва се от политическа дейност, понеже американското ФБР отправя към него категорично предупреждение и го държи под наблюдение. След това живее известно време в Канада до 1953 г. и отново се завръща в САЩ, където умира през 1981 г. в Лос Анжелис.

Кантарджиев има трайни и задълбочени интереси в областта на историята, литературата, правото, военните науки и музиката. Председател е на реномирания хор „Гусла“. Той е автор на 17 книги и повече от 30 научни публикации, последната известна е от 1954 г. в Канада. Някои от тях са преведени в Южна Америка след 1950 г.[2]

  1. Алтънков, Никола Г. Нарекоха ги фашисти. Легионери, отецпаисиевци, ратници, бранници, родозащитници, кубратисти. София, ТАНГРА ТанНакРа ИК, 2004. ISBN 954-9942-66-Х. с. 262 – 263.
  2. а б Алтънков, Никола Г. Нарекоха ги фашисти. Легионери, отецпаисиевци, ратници, бранници, родозащитници, кубратисти. София, ТАНГРА ТанНакРа ИК, 2004. ISBN 954-9942-66-Х. с. 263.
  3. Алтънков, Никола Г. Нарекоха ги фашисти. Легионери, отецпаисиевци, ратници, бранници, родозащитници, кубратисти. София, ТАНГРА ТанНакРа ИК, 2004. ISBN 954-9942-66-Х. с. 264 – 265.
  4. Исторически преглед, том 24, Българско историческо дружество, Институт за история (Българска академия на науките), 1968, стр. 88.
  5. България отново на кръстопът: 1942 – 1946, Минчо Минчев, Тилиа, 1999, стр. 69.
  6. Исторически преглед, том 25, Българско историческо дружество, Институт за история (Българска академия на науките) 1969, стр. 300.
  7. Любомир Георгиев Огнянов, Държавно-политическата система в България 1944 – 1948, Изд. на БАН, 1993, ISBN 954-430-202-6, стр. 33.