Александър Цанков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Александър Цанков
български политик

Роден
Починал
27 юли 1959 г. (80 г.)
Научна дейност
Област Икономика
Политика
Депутат XXI ОНС   XXII ОНС   XXIII ОНС   XXIV ОНС   XXV ОНС   
Александър Цанков в Общомедия

Проф. Александър Цолов Цанков е професор в Софийския университет, български икономист , юрист и политик, водач на партия Демократически сговор, а по-късно на Народно социално движение.

„Министър-председател на България в 41-вото (1923) и 42-рото (1923 – 1926) правителство. Председател на XXI (1926 – 1927) и XXII (1927 – 1930) Обикновено Народно събрание. Министър на народното просвещение (15 май 1930 – 29 юни 1931). Заради твърдите му действия в защита на българската държава от метежите, атентатите, въоръжените чети и подривна дейност на комунисти и земеделци при които има много жертви е наричан от тяхната пропаганда „кръволок“, „кървав професор“ и „фашист“.

Проф. Цанков се обявява категорично против „расовата теория“ [1] и активно участва в спасяването на българските евреи, като се присъединява към Димитър Пешев и подписва[1] заедно с него и още 41 депутати от проправителственото мнозинство петицията парламентарен протест и я внасят в Народното събрание за да осуетят депортацията. По-късно и под силен натиск някои се отказват от подписите си, но не и проф. Цанков.[2] В парламента той най-активно протестира в защита на Димитър Пешев когато след петицията е снет като подпредседател на НС.[3] Проф. Цанков е осъден на смърт (задочно), глоба от 5 милиона лева и конфискация на всичкото имущество на 1 февруари 1945 г. от Втори върховен състав на т.н. „Народен съд[4] съден както и Димитър Пешев и още 20 от подписалите петицията за спасяване на евреите депутати [5][1] по одиозни обвинения „за гонения срещу евреите[6][7] и пр, но е спасен от САЩ които не го предават на комунистическата власт установена със съветската окупация на България.[8] С Решение № 243 от 12.04.1996 г. на Върховния съд присъдата му от т.н. „Народен съд“ е отменена, а научното му звание академик е възстановено посмъртно още на 16 октомври 1991 г. В специално гласувана с пълно единодушие Декларация от 3 март 2013 г. Народното събрание на България официално изразява своята почит и към проф. Цанков като един от 43-мата български депутати, които в условията на война и под заплаха за личната си сигурност и политическа съдба са се противопоставили на депортацията на евреите .[9]

Биография и управление[редактиране | редактиране на кода]

Роден в Оряхово, Александър Цанков завършва гимназия в Русе. Учи право в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1901 – 1904 г.) и икономика в Мюнхен, Бреслау/Вроцлав и Берлин (1904 – 1907 г.). През този период той членува в Българската работническа социалдемократическа партия, но през 1907 г. я напуска. След завръщането си в България е чиновник в Българската народна банка и в Министерството на търговията и земеделието. От 1911 до 1923 г. преподава икономика в Софийския университет.

Макар че е възпитан в принципите на класическата германска либерална политическа икономия и в академичните си публикации се придържа към тях, с времето Цанков все повече се ориентира към етатизма. Работил по време на Първата световна война в Дирекцията за стопански грижи и обществена предвидливост, през 1919 година той признава някои проблеми в работата на тази институция, но като цяло одобрява засилената държавна намеса в икономиката, определя привържениците на възстановяването на довоенната свобода на пазара като „идеолози на отживелите вече времето си стопански системи“ и дори предрича възраждане на меркантилизма. Цанков се обявява за създаване на „върховен стопански комитет“, който да изготвя стопански планове, и за национализация на определени икономически сфери. Той заявява, че „социализмът трябва да стане по необходимост малко буржоазен, а буржоазията, малко социалистическа“.[10]

През 1921 г. Александър Цанков е сред основателите на Народния сговор. Той участва в подготовката на Деветоюнския преврат през 1923 г. и след него оглавява коалиционното правителството и Демократическия сговор. Съставеното от Цанков правителство е коалиционно с ясно изградени цели за успокояване на напрегнатата политическа обстановка. В него влизат представители от целия политически спектър – от либерали до широки социалисти. Задачата на новото правителство е да управлява до към месец август на същата 1923 година, за когато първоначално са насрочени избори за ново ОНС, които наистина са проведени през октомври.[11] При неговото управление избухват Юнското и вдъхновеното от Комунистическия интернационал Септемврийско въстание от 1923 г. По време на Септемврийското въстание от страна на военни, полицейски и паравоенни части (т.нар. „шпицкоманди“) са извършени зверства срещу пленени въстаници и мирно население от въстаналите райони. В потушаването на въстанието в Пиринска Македония участват и дейци на Вътрешната македонска революционна организация.[12]

В опита си да се справи с „болшевистко-комунистическата опасност“, през януари 1924 г. правителството прокарва Закон за защита на държавата, с който се обявяват за незаконни всички организации, които си поставят за цел насилствено вземане на властта.[13] През април същата година с решение на Върховния касационен съд са разтурени БКП и свързаните с нея Партия на труда, Общ работнически синдикален съюз и Български комунистически младежки съюз.

С външния министър Атанас Буров, 1929 година

През 1925 г. от крайно настроени дейци на БКП първо е убит на 14 април 1925 г героят от войните и народен представител от Демократическия сговор ген. Константин Георгиев, а след това е извършен ужасяващия атентат в църквата Света Неделя – загиват 134 души, а около 500 са ранени – сред тях е и Александър Цанков.[14]

Тези терористични събития от непознат тогава за света мащаб са последвани от репресивни мерки от страна на правителството, включващи масови убийства без съд и присъда на комунисти и други политически опоненти. По време на априлските събития през 1925 г. след атентата в черквата „Св. Неделя“ правителството погазва гражданските свободи и започва репресии срещу политическите си опоненти и някои от противопоставящите му се интелектуалци. От агенти на властта са извършени многобройни среднощни отвличания, изтезания и убийства, някои от които направо на улицата. Повечето от тези деяния не са признати от правителството, то ги приписва на така наречените „неотговорни фактори“. Всъщност, „неотговорните фактори“ представляват екзекуторски групи запасни офицери, полицаи и дейци на ВМРО, от които най-известна е тази на кап. Кочо Стоянов и капитан Цвятко Николов-Черния капитан. Групите действат по пряката заповед на генерал Иван Вълков.[15] Ползват се с подкрепата на правителството – използват за убийствата сградите на Обществена безопасност, военни поделения, полицейски участъци, за хайките ползват инвентар на държавно финансиране. За погребването на труповете в Илиянския форт се използват редови военнослужещи.

Сред жертвите на „белия терор“ са и дейците на изкуството Гео Милев, Сергей Румянцев, Христо Ясенов, Йосиф Хербст.

Репресивните действия на правителството на Цанков водят до активизирането в редица части на страната на „червения терор“ – паравоенни чети от анархисти, комунисти и леви земеделци. Сред по-известните им ръководители са Митьо Ганев, Васил Попов-Героя и Тинко Симов. Антиправителствените чети извършват нападения срещу служители на властта. Извършен е и опит за покушение срещу цар Борис III в прохода Арабаконак. Според едни историци, действията на четите са въоръжена съпротива срещу правителството, а според други са сходни с разбойничество.[16] Година-две след създаването си, четите са разбити или разпуснати.

В своя реч след „априлските събития“ в 1925 той заявява: " Аз отговарям само на въпроса: запазихме ли държавата? Да! 

Аз съжалявам за жертвите, които се дадоха, но нас не ни смущава никоя сянка. Ние сме чисти в своята съвест. Нас и историята ще оправдае." [17]

Във външнополитически план, правителството на Цанков е в практическа изолация. Съседните балкански държави и покровителстващите ги Велики сили се опасяват, че то ще се стреми към реваншистка политика. Югославската армия се съсредоточава на границата с България, Югославия дава убежище на бягащите от репресиите комунисти и земеделци. Цанков признава сключената от Стамболийски Нишка спогодба в опит да намали напрежението, но Белград продължава да дава подкрепа за нелегалната българска опозиция.

Лондонски и парижки банки отказват да дадат заем за стабилизиране на изтощената от войната България.

Близки връзки Цанков демонстрира единствено с режима на Мусолини в Италия. Мусолини лично обещава да сътрудничи при облекчаването на репарационните плащания по Ньойския договор.

Цанков (на предния ред, в средата) с други членове на ръководството на Българското икономическо дружество

Цанков има съществен принос за успешното ликвидиране на гръцката агресия над България през есента на 1925 г. По време на т. нар. Петрички инцидент, войските на ръководената от диктатора Теодорос Пангалос Гърция нахлуват в Петрички окръг и окупират десет села. Съпротива е решено да оказват четите на ВМРО и местни доброволци-милиционери. Редовната българска войска не се намесва по нареждане на военния министър генерал Иван Вълков, а само изчаква на позиции северно от град Петрич. Цанков и Вълков се обръщат към Обществото на народите, което предупреждава и двете страни да прекратят бойните действия и изпраща военните аташета на Франция, Великобритания и Италия да следят гръцкото изтегляне. Гърция е осъдена в Обществото на народите да изплати на България обезщетение от 30 милиона лева.

Разпадът на коалицията, водена от Цанков, започва още след Септемврийското въстание – тогава я напускат привържениците на Малинов и БРСДП (ш.с.). През есента на 1925 година недоволството от силното напрежение в страната нараства и срещу Александър Цанков се обявяват както вътрешнопартийната опозиция, водена от Андрей Ляпчев и Атанас Буров, така и други влиятелни кръгове, поддържащи правителството – цар Борис III, ВМРО, групата на военните около генерал Иван Вълков.[18] Опирайки се на членове на кабинета като Иван Русев и Христо Калфов, Цанков се опитва да предотврати промяна на правителството, но не получава подкрепата на армията.[19]

През януари 1926 г. Александър Цанков е отстранен от премиерския пост от умереното крило в Демократическия сговор. Той е председател на парламента до 1930 г., а до края на управлението на Демократическия сговор – министър на просветата. През 1932 г. се отделя от Демократическия сговор и основава Народно социално движение, което е забранено, заедно с останалите политически партии, през 1934 г.

След съставянето на правителството на Константин Муравиев на 2 септември 1944 г. Ал. Цанков и семейството му емигрират. Той се установява във Виена, където на 16 септември формира антикомунистическото Българско национално правителство в изгнание, подкрепяно от Нацистка Германия. Първоначалното му седалище е в хотел „Империал“ във Виена, а след февруари 1945 – в селцето Алтаусзее, Щирия в Австрийските Алпи. При разгрома на Германия се предава на американската армия. На 1 февруари 1945 той е осъден задочно на смърт, 5 милиона лева глоба и конфискация на цялото имущество от т.н. Народен съд, но никога не е обвинен за „Предателство и шпионство“ по чл. 109 и 110 от Наказателния закон, действащ с изменения и допълнения още от 1896 г., за което наистина може да му се търси отговорност след като минава на страната на Германия на която законното българско правителство на Константин Муравиев е обявявило война в последния ден преди да бъде свалено от комунистическия преврат в 1944. През 1949 г. Александър Цанков е принуден да напусне Австрия и през Италия заминава за Буенос Айрес, Аржентина, където остава до края на живота си. В изгнание живее скромно поддържан от децата си и пише две мемоарти книги – „България в бурно време“ и „Моето време“, които след 1990 г. са издадени в България. Умира на 27 юли 1959 г. в Буенос Айрес. Присъдата му от т.н. „Народен съд“ е отменена с Решение №243 на Върховния съд на РБ. Отнетото му при т.н. „Народен съд“ на 16 ноември 1944 научното му звание „академик“ е възстановено посмъртно на 16 октомври 1991 г.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Александър Цанков е женен за Мария Урумова Цанкова, имат две дъщери: Милка Цанкова и Славка Цанкова.

Братът на Александър Цанков, Петър, има една дъщеря и трима сина, от които Цанко Цанков е водещ диригент от времето между двете войни и ректор на Националната музикална академия, а Асен Цанков е четирикратен шампион на България по тенис и един от първите български олимпийци, участвали на зимни олимпийски игри, впоследствие и музикален деец. Син на Асен Цанков е музикантът от „Щурците“ Петър Цанков.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Македонският въпрос и Балканският съюз (1906)
  • Войната на народите. Икономическа студия (1916)
  • Нашите икономически интереси на Дунава и на морето (1917)
  • Последствия от войната (1919)
  • Акционерното дело в странство и у нас (1925; в съавторство)
  • Политическа икономия (1931)
  • Капитализъм и комунизъм (1933)
  • Моята програма (1938)
  • Трите стопански системи. Капитализъм, комунизъм и националсоциализъм (1942)
  • България в бурно време – спомени (1998), ISBN 978-954-733-070-2
  • Моето време. Мемоари, Александър Цанков (2002), ISBN 978-954-733-288-1

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в Даниела Горчева, Погубените спасители на българските евреи, 168 часа, 03.04.2016 г.
  2. Петър Стоянов, Спасяването на българските евреи и спасяването на националната памет, 24 часа, 9 март 2012,
  3. Стенограма от заседанията на 25 ОНС на 26 малт 1943 г. ДАА
  4. Присъда на Втори върховен състав на Народния съд, – Дигитален архив на ДАА стр.1, 7, 8
  5. Присъда на Втори върховен състав на Народния съд, стр. 7, 9 – Дигитален архив на ДАА
  6. Присъда на Втори върховен състав на Народния съд, стр. 7 – Дигитален архив на ДАА
  7. Василка ТАНКОВА, Книги нюз – ИСТОРИЯ И ПАМЕТ: БЪЛГАРСКОТО НАЦИОНАЛНО ПРАВИТЕЛСТВО ЗАД ГРАНИЦА (1944 – 1945 г.) 
  8. Христо Георгиев, САЩ спасяват „кръволока“ Цанков от Народния съд, Дума 7. Юли 2016.
  9. Народно събрание на Република България. Декларация по повод 70-годишнината от спасяването на българските евреи и почитане на паметта на жертвите на Холокоста, 08/03/2013
  10. Аврамов 2007, с. 311 – 313.
  11. Ивомир Колев, Александър Цанков – „кървав професор“ или добър държавник, Българска история, 5 октомври 2015
  12. Тюлеков 2001.
  13. Цанков 2002, с. 235.
  14. Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4. с. 157.
  15. Трифонов 1996, с. 66.
  16. Грънчаров 1999, с. 415.
  17. Александър Цанков – цитати
  18. Недев 2007, с. 163 – 164.
  19. Недев 2007, с. 164 – 165.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  • Аврамов, Румен. Комуналният капитализъм: Т.III. София, Фондация Българска наука и култура / Център за либерални стратегии, 2007. ISBN 978-954-90758-9-2.
  • Грънчаров, Стойчо и др. История на България в три тома, т. III История на Нова България. София, 1999.
  • Куманов, Милен. Предговор и бележки. // Цанков, Александър. Моето време. Мемоари. 2002.
  • Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4.
  • Трифонов, Стайко. История на България. София, Отворено общество, 1996.
  • Тюлеков, Димитър. 1.2. ВМРО и общобългарските политически борби. // Обречено родолюбие. ВМРО в Пиринско 1919 – 1934. Благоевград, УИ „Неофит Рилски“, 2001. Посетен на 6 декември 2007.
Други източници
  • Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  • Сайт, поддържан от покойния д-р Здравко Цанков (племенник на Ал.Цанков)
  • Н. Христозов, „По дирята на безследно изчезналите“, 1984 г.
  • А.Барбюс, „Палачите“, 1928
  • История на България, издателство „Отворено общество“, 1996 г.
  • Георги Точев