Направо към съдържанието

Александър Радев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Тази статия е за българския политик. За футболиста вижте Александър Радев (футболист).
Александър Радев
български политик
Роден
Починал
4 юни 1911 г. (47 г.)
Учил вАтински университет
Работил вСофийски университет
Политика
Депутат
XI ОНС   XII ОНС   
Семейство
БащаПетър Радев
Братя/сестриГеорги Радев
СъпругаОлга Радева

Александър Петров Радев е български политик, активист на Прогресивнолибералната партия. Той е подпредседател на Върховния македоно-одрински комитет (1898 – 1899), министър на правосъдието (1901 – 1902) и министър на народното просвещение (1902 – 1903).[1]

Биография

[редактиране | редактиране на кода]

Александър Радев е роден на 7 март[2] 1864 година в големия западномакедонски град Битоля, тогава в Османската империя, днес в границите на Северна Македония. Внук е на възрожденеца Димко Радев, известен като Димко паша[3] и син на Петър Радев – един от водачите на българската битолска партия в борбата срещу Цариградската патриаршия и гъркоманите за църковна независимост и българска просвета.[4] Брат му Гоце Радев е български дипломат. Майка им е влахиня от Крушево.

Алексадър Радев завършва гръцката гимназия в Битоля и право в Атинския университет през 1888 година, откъдето получава докторска степен.[5]

Александър Радев (в средата) като министър на правосъдието

Установява се в Свободна България и работи в съдилищата в Ловеч, Трън, Търново, София, а в 1892 година започва адвокатска практика в столицата.

В 1895 година влиза в Македонския комитет и на II, III и V конгрес на организацията е избран за неин касиер.[6] Той е и председател на Юридическото дружество и доцент по византийско право във Висшето училище в София.[7][5]

Радев влиза активно в българската политика и в края на 1890-те става член на Централното бюро на Прогресивнолибералната партия. Когато партията идва на власт, напуска преподавателския пост във Висшето училище и става министър на правосъдието от 4 март 1901 до 15 ноември 1902 в четвъртото правителство на Петко Каравелов и първото правителсто на Стоян Данев[8] и министър на народното просвещение от 15 ноември 1902 до 18 май 1903 година във второто и третото правителство на Стоян Данев.[9] Депутат е в XI и XII обикновено народно събрание.[10]

Радев и княз Фердинанд имат дълъг спор за правата и задълженията на изпълнителната власт и двореца, като Радев е категоричен привърженик на доминацията на изпълнителната власт и винаги изразява публично възгледите си. На 2 май по време на прием в двореца князът публично пита Данев „Как смеете да водите този вагабонтин в дома ми?“. Данев веднага подава оставката на целия кабинет и оставката е приета.[11]

Паметна плоча на А. Радев на фасадата на дома му на ул. „Солунска“ 56, София
В сградата днес се помещава офисът на фондация „Отворено общество – България“

Александър Радев умира след операция от двустранна херния на 4 юни 1911 година във Виена.[7][5][12]

В некролога му на 24 май вестник „Воля“ пише:

„ Българското общество ще узнае днес със скръб за смъртта на един от неговите видни членове. Д-р Ал. Радев, който се е поминал скоропостижно във Виена.

Д-р Ал. Радев не бе от нашите приятели; ний не хранехме към неговите идеи и към неговата политическа дейност никакво съчувствие. Но неговите големи дарби никога не сме оспорвали. Като адвокат той бе опасен противник: умът му бе гъвкав, чевръст, изобретателен. Той познаваше основно правото. Оратор не бе, но говореше приятно. Речите му бяха фамилиарни беседи, в които той влагаше много живост и остроумие.

В политика д-р Ал. Радев доби твърде късно. Той стана известен от като има с царя една тъмна и досега разправия, която повлече оставката на Даневия кабинет. Д-р Ал. Радев се постави оттогава като противник на царя и това негово поведение му спечели значителна популярност между крайните народняци[13].

В Прогресивната партия д-р Радев имаше голямо влияние. Може да се каже, че между партизаните той бе по-популярен от г. Данева. Той имаше весел нрав, прости обноски, влизаше бърже в интимност – и всичко това му създаваше приятелство даже вън от партията му. Мир на праха му![5]

 “

Погребан е в София.[14]

Негова съпруга е видната българска общественичка Олга Радева.

Родословие

[редактиране | редактиране на кода]
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Димко Радев
(1810 – 1875)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Петър Радев
 
Мария Робева
(1858 – ?)
 
Никола Робев
(1831 – 1906)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
Олга Радева
(1868 – 1951)
 
Александър Радев
(1864 – 1911)
 
Георги Радев
(1874 – 1941)
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 
 

Вижте също

[редактиране | редактиране на кода]

Бележки

[редактиране | редактиране на кода]
  1. ↑ Обзор на архивните фондове, колекции и единични постъпления съхранявани в Български исторически архив. Т. V (от фонд № 290 до фонд № 380). София, Народна библиотека „Кирил и Методий“. Български исторически архив, 1983. с. 207 – 209.
  2. ↑ Всички дати са в нов стил.
  3. ↑ Христовъ, К. Д-ръ Александъръ П. Радевъ // Илюстрация Илиндень VIII (6 (76). София, Издание на Илинденската Организация, юний 1936. с. 6.
  4. ↑ Албум Алманах Македония, София, 1931, стр. 67.
  5. 1 2 3 4 Воля, 24 май 1911 г., брой 63, стр. 3.
  6. ↑ Николов, Борис Й. Вътрешна македоно-одринска революционна организация: Войводи и ръководители (1893 – 1934): Биографично-библиографски справочник. София, Издателство „Звезди“, 2001. ISBN 954-9514-28-5. с. 142.
  7. 1 2 Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“/Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8/ISBN 978-954-509-191-9.
  8. ↑ Известник - вестник:седмичник - Варна, брой 1 / 01 януари 1902 г., стр 1.
  9. ↑ Енциклопедия „България“, том 5. София, Издателство на БАН, 1986.
  10. ↑ Македонцитѣ въ културно-политическия животъ на България: Анкета отъ Изпълнителния комитетъ на Македонскитѣ братства. София, Книгоиздателство Ал. Паскалевъ и С-ие, Държавна печатница, 1918. с. 53.
  11. ↑ Палангурски, Милко. Нова история на България. Ι Княжеството (1879 - 1911). София, Сиела, 2013. ISBN 078-954-28-1370-5. с. 359.:с. 258
  12. ↑ Пелтеков, Александър Г. Революционни дейци от Македония и Одринско. Второ допълнено издание. София, Орбел, 2014. ISBN 9789544961022. с. 398 – 399.
  13. ↑ В оригинала „народи“.
  14. ↑ Парцел 29 // София помни. Архивиран от оригинала на 27 януари 2016. Посетен на 18 януари 2016.
Взето от „https://bg.wikipedia.org/w/index.php?title=Александър_Радев&oldid=12381655“.