Александър Фол

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Александър Фол
български историк-траколог
Роден
Починал
1 март 2006 г. (72 г.)
Научна дейност
Област История
Образование Софийски университет
Работил в Институт по тракология на БАН
Софийски университет
Нов български университет
Политика
Депутат VIII НС   

Александър Николаев Фол е виден български историк – траколог и филолог.

Работи в областта на историята на стария свят и на Югоизточна Европа през древността, индоевропеистиката и тракологията, историята на старогръцката и тракийската култури. Основател е на Института по тракология (по-късно Институт по тракология „Проф. Александър Фол“, днес – част от Института за балканистика с Център по тракология) на Българската академия на науката. Професор е от 1975 г., вкл. по антична и българска култура в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ (1991) и по стара история и тракология в Нов български университет (1999).

Счита се, че е бил особено близък с Людмила Живкова. Бил е първи заместник-министър на културата (1974 – 1979), министър на народната просвета (1979 – 1986) и министър на културата, образованието и науката (1989).

Носител е на орден „Стара планина“ (2003) и на най-високото отличие на СУ – медала „Св. Кирил“ със синя лента (2000). Кавалер е на френския Орден за изкуства и науки (1998). Почетен професор на Нов български университет (2003).[1]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Александър Фол завършва „История“ и „Класическа филология“ в Софийския университет през 1957 г. Получава званията кандидат на историческите науки (днес: доктор по история) през 1966 г. и доктор на историческите науки през 1985 г. (с дисертация на тема „Тракийският орфизъм“). Специализира в „Колеж дьо Франс“, Париж през 1967 г. и в Германския археологически институт в Берлин.

Става доцент през 1972 г. и професор през 1975 г. Основава Института по тракология към БАН през 1972 г. и е негов директор до 1992 г., както и генерален секретар на Международния съвет по индоевропейски и траколожки изследвания. Основател е също и на Катедрата по стара история и тракология (1979) в Историческия факултет на СУ, която ръководи до 1987 г., както и на Националната гимназия за древни езици и култури в София (1977). Бил е гостуващ лектор в университети в САЩ, Германия, СССР, Великобритания и др.

Организира международните конгреси по тракология от 1972 г. до смъртта си и изложбата „Тракийските съкровища“ от 1974 до 1988 г. Пише множество монографии, студии и статии на български, немски, италиански и английски езици. От 1977 до 1981 г. кандидат-член на ЦК на БКП, а от 1981 до 1990 г. е член на ЦК на БКП[2].

Сътрудничи на Първо главно управление на Държавна сигурност според изявления на Божидар Димитров, сътрудник на същото управление.[3]

Членство в институции[редактиране | редактиране на кода]

Отличия[редактиране | редактиране на кода]

Паметна плоча, посветена на Александър Фол, пред Института по тракология

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Бил е женен за Валерия Фол, с която имат дъщеря. Има и син от предишен брак, Калоян Фол.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Епаминонд. София: Държавно военно издателство, 1967, 110 с.
  • Песента на Ситалк. Популярен очерк за историята на тракийската цивилизация през II и I хилядолетие преди новата ера. София: Народна младеж, 1968, 108 с.
  • Тракийско военно изкуство. София: Държавно военно издателство, 1969, 124 с.
  • Демографска и социална структура на древна Тракия. София: Наука и изкуство, 1970, 282 с.
  • Херосът остава в Тракия. София: Изд. на Отечествения фронт, 1970, 81 с.
  • Политическа история на траките. София: Наука и изкуство, 1972, 216 с.
  • Тракия и Балканите през ранно-елинистическата епоха. София: Наука и изкуство, 1975, 270 с.
  • Осем приказки за миналото на света. София: Народна младеж, 1976, 112 с.
  • (в съавторство с Иван Венедиков, Иван Маразов и Димитър Попов) Тракийски легенди. София: Наука и изкуство, 1981, 172 с.
  • (в съавторство с Тошо Спиридонов) Историческа география на тракийските племена. Том 1. До III в.пр.н.е. и атлас. София: Изд. на БАН, 1983, 185 с.
  • Тракийският орфизъм. София: УИ Св. Климент Охридски, 1986, 243 с.
  • Тракийското съкровище от Рогозен. София: Изд. на БАН, 1988, 160 с.
  • Политика и култура на древна Тракия. София: Наука и изкуство, 1990, 272 с.
  • Тракийският Дионис. Книга първа: Загрей. София: УИ Св. Климент Охридски, 1991.
  • (съавтор с колектив) Кратка енциклопедия: Тракийска древност. София: Аргес, 1993, 316 с.
  • Тракийският Дионис. Книга втора: Сабазий.София: УИ Св. Климент Охридски, 1994.
  • Българи и евреи. Част 1 – 2. София: Тангра ТаНакРа, 2000, 586 с.
  • Тракийската култура: Казано и премълчано. София: Рива, 2001, 167 с.
  • Тракийският Дионис. Книга трета: Назоваване и Вяра. София: Нов български университет, 2002.
  • Orphica Magica. Том 1. София: УИ Св. Климент Охридски, 2004, 263 с.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Почетни професори на Нов български университет на сайта на НБУ.
  2. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 487.
  3. Ковачев, Пенчо. Проф. Божидар Димитров: Уволниха ме от ДС заради Солженицин. // 24 часа, 2009. Посетен на 3 август 2009.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]