Княжество България

	Княжество България
	— номинален васал на Османската империя —
Знаме	Герб
	Национален химн; Шуми Марица;
	; ; Княжество България през 1890 г. Източна Румелия; Княжество България; ;
Континент	Европа
Столица	Търново (1878 – 1879); София (1879 – 1908)
- Най-голям град	Русе
- Неофициални	османски турски, влашки ромски
Религия	Българска православна църква
Форма на управление	княжество
	Държавен глава
Княз
- 1879 – 1886	Александър I
- 1886 – 1908	Фердинанд I
Регент
- 1886 – 1887	Стефан Стамболов
- 1886 – 1887	Сава Муткуров
- 1886 – 1887	Георги Живков
Министър-председател
- 1879 г.	Тодор Бурмов (първи)
- 1908 г.	Александър Малинов; (последен)
Законодат. власт	Народно събрание
История
- Санстефански мирен договор
	3 март 1878 г.
- Берлински договор
	13 юли 1878 г.
- Съединение на България
	6 септември 1885 г.
- Провъзгласяване на Царство България
	5 октомври 1908 г.
Площ
- Общо (1880)	63 752 km²
- Общо (1908)	95 223 km²
Население
- Преброяване	2 007 919 (от 1880 г.)
- Гъстота	31,5 д./km²
- Преброяване	4 215 000 (от 1908 г.)
- Гъстота	44,3 д./km²
Валута	Български лев
Днес част от	България; Сърбия
	редактиране

Княжество България е официалното наименование на България от приемането на Търновската конституция през 1879 г. до обявяването на независимост през 1908 г. В историческата литература „Княжество България“ най-често се използва, за да се разграничи северната българска държава от автономната област Източна Румелия.

История[редактиране | редактиране на кода]

Образуване[редактиране | редактиране на кода]

Основна статия: История на България

Още през Руско-турската освободителна война (1877 – 1878) се сформира временно руско управление из Българските земи. През май 1878 година за руски императорски комисар в България е назначен княз Александър Дондуков за срок от две години, но Берлинският договор съкращава срока му на 9 месеца. Временното руско управление подготвя учредително събрание, на което участват 230 народни представители (от тях 89 избрани пряко от народа (по един на 10 000 жители от мъжки пол), 117 влизат „по право“, въз основа на служебното си положение, 19 са назначени от княз Дондуков-Корсаков и 5 са представители на различни организации и дружества^[2]), на което се изработва българската конституция. В Учредителното народно събрание свои представители имат турското, гръцкото и еврейското малцинства. Сред депутатите преобладават представители на възрожденската интелигенция, има още участници в църковната борба и движението за национална култура, в революционната борба, в Руско-турската война и ВРУ. Повечето народни представители са сравнително млади, голяма част са градски жители. На 16 април 1879 година е приет основният закон, според който България е определена за конституционна монархия с еднокамарен парламент и право на глас за всички мъже, навършили 21 години. Според конституцията Князът е главнокомандващ на българската войска и на него принадлежи изпълнителната власт. На 17 април 1879 година се свиква първото Велико народно събрание и, по предложение на руския император, за княз е избран хесенският принц Александър Батенберг, племенник на руската императрица Мария Александровна, съпруга на Александър II^[3].

Александър I Батенберг[редактиране | редактиране на кода]

Александър I Батенберг става княз на 22-годишна възраст. Преди това е бил доброволец в Освободителната война. Той управлява от 1879 до 1886 година, когато е извършен преврат срещу него от група военни. Те не управляват дълго, защото Стефан Стамболов извършва контрапреврат и връща княза на престола. Но руският император не одобрява това и Батенберг отново абдикира, този път доброволно. Назначен е регентски съвет, начело със Стефан Стамболов, който управлява до избирането на нов княз.

Фердинанд I Сакскобургготски[редактиране | редактиране на кода]

Основна статия: Царство България

Фердинанд I Сакскобургготски е избран за княз на България от третото Велико народно събрание през 1887 година^[4]. Княз е до 1908 година, когато обявява независимостта, тогава той става цар на българите.

Население[редактиране | редактиране на кода]

Според преброяването на населението през 1893 година в Княжеството има 3 310 801 жители, от които:

Структура на населението през 1893 година^[5]
Група	Население
Българи (православни)	2 464 404
Турци	558 364
Румънци	62 227
Гърци	58 296
Цигани	51 946
Евреи	27 777
Българи (мохамедани)	20 974
Татари	17 481
Гагаузи	9 520
Арменци	6 900
Българи (протестанти)	2 384
Цинцари	733
Други	13 616
Сред „другите“ са французи, сърби, руснаци, италианци и най-много немци.

Държавно устройство[редактиране | редактиране на кода]

Основна статия: Конституция на Българското княжество

Според Търновската конституция, Глава II, чл. 4 до чл. 18:

„	България се оформя като парламентарна монархия с умерено либерално устройство, като князът е Върховен представител и глава на Държавата. Спазен е принципът за разделение на трите власти: законодателна, изпълнителна и съдебна. Българският народ се ползва от всеобщо избирателно право без никакви ограничения; получава свобода на печата, на вероизповеданията, на сдруженията и т.н.	“
— Конституция на Българското княжество (1879)

^[6]

Конституция на Българското княжество се оказва един от най-свободолюбивите за времето си основни закони на една европейска страна.