История на България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за историографската дисциплина. За друго значение вижте История на България (пояснение).


Трета българска държава Османска империя Втора българска държава Византийска империя Първа българска държава Велика България Византийска империя Древен Рим Траки

Историята на българските земи може да бъде условно разделена на 5 основни периода: Праистория, Античност, Средновековие, Османско владичество и Съвременна история.

Поради географското си положение територията на днешна България е сред най-рано заселените райони в Европа. През 3 хилядолетие пр.н.е. тя е заета от траките – индоевропейски народ, за който се предполага, че е дошъл на Балканите от североизток. Те създават свои държави, които достигат разцвет по време на елинизма. В средата на 1 век пр.н.е. траките са подчинени от Древен Рим.

Античност и Ранно средновековие (до 7 век)[редактиране | редактиране на кода]

Палеоисторическата Винчанска култура, създала най-старата в света протописменост и първа металургия в Европа

Предистория (преди 12 век пр.н.е.)[редактиране | редактиране на кода]

През ранната енеолитна епоха се развиват металургията на медта и златото, благодарение на тяхното наличие по повърхността (много реки в България са златоносни). През енеолита тук е създадена най-старата в света протописменост – известната Дунавска протописменост, първата технология за леене на метали, първите каменни градежи в Европа.

Има голям брой артефакти на различни места, които показват наличие на развита ранна енеолитна цивилизация  – в комплекса Блантица, Винча, Караново VI, Хотница, Варненският некропол. Tази цивилизация е вероятно най-старата в Европа, най-ранният център на медната металургия в Европа с едни от най-древните предпарични знаци от раковини, за развита търговия със Средиземноморието още в началото на енеолитната или халколитна епоха свидетелстват импортни предмети (средиземноморската мида Spondylus).[1]

Траки (12 век пр.н.е. – 1 век)[редактиране | редактиране на кода]

Одриското царство на траките VI в. пр. Хр. – I в. сл. Хр.

Предполага се, че прото-траките се заселват в източната половина на Балканския полуостров, включително на днешната територия на България около 3500 г. пр.н.е. През 12 век пр.н.е. вече са обособени в групи и населяват Балканския полуостров. Древногръцкият историк Херодот дава описание на траките в своята „История“ (5 – 3) и казва че: „Тракийската народност е най-многобройна след индийската. Във всяка отделна област траките носят отделно име, но нравите и обичаите на цялата народност са навред едни и същи.“

В средата на 4 век пр.н.е. траките са подчинени от Филип Македонски и Александър Македонски и са включени в Древна Македония, но в края на века възвръщат самостоятелността си. През 3 век пр.н.е. групи келти се установяват в Тракия, но създадената от тях държава не просъществува дълго. В средата на 1 век пр.н.е. днешната територия на България е подчинена от Римската република, с което се слага край на самостоятелността на тракийските племена.

В Древна Гърция траките са смятани за войнствени, известни са с нехарактерната за Гърция конница. Дори в римската епоха Тракия е важен източник на войници и гладиатори. Предводителят на най-голямото робско въстание срещу Рим – гладиаторът Спартак, е тракиец от племето меди. Днес основен източник на сведения за траките са археологическите разкопки на големи тракийски гробници и селищни центрове, а също така откритите храмове и светилища. Знатните траки са погребвани в гробници с много имущество, при някои от тях – с принесените в жертва жени, със съдове и други предмети, за които може би се смятало, че ще са им необходими в задгробния живот.

Римска и византийска власт (1 – 7 век)[редактиране | редактиране на кода]

Балканите като част от Римската империя

Окончателното завладяване на Тракия станало в епохата на Римската империя. Земите край Дунава били покорени след голям поход на римския пълководец Марк Лициний Крас в 29 – 27 г. пр. Хр., в началото на самостоятелното управление на първия римски император Октавиан Август. В северно-тракийските земи първоначално бил създаден военен окръг (префектура) под командването на управителя на провинция Македония, който обхващал само сравнително тясна ивица край южния бряг на р. Дунав. Вероятно в 15 г. сл.н.е. завладените крайдунавски земи били официално оформени в римска провинция, получила името Мизия. Земите на гетите на изток от р. Янтра чак до Черноморското крайбрежие и устието на р. Дунав били предадени на съюзното Одриско царство, просъществувало до 45 г. сл.н.е., когато император Клавдий го анексира и създава от територията му римската провинция Тракия.

С реформите на императорите Диоклетиан и Константин Велики в края на III и началото на IV в. положението в империята временно е стабилизирано. Особено значителни а административните промени, в резултат на които броят на провинциите се увеличава и те са обединени в по-големи административни единици – диоцези и префектури. От двете Мизии (Горна и Долна) са създадени 5 нови провинции, а от бившата провинция Тракия – 4. Сред най-важните нововъведения на Константин Велики е преместването на столицата на империята от Рим в разположения на Босфора Бизантион (днес Истанбул), който е наречен на негово име Константинопол. Това има важни последици за тракийските провинции, които попадат в непосредствено съседство с новата столица, и довежда както до временно стопанско оживление, така и до засилени мерки за отбраната им от нови варварски нашествия. В 313 г. Константин издава указ, с който разрешава християнството като официална религия на територията на Римската империя. През IV в. то се налага като господстваща религия на територията на империята.

Прабългари и славяни (5 – 7 век)[редактиране | редактиране на кода]

Територия на славянските народи през VI век от н. е.

В 479 г.[2] византийският император Зенон се принудил да се съюзи за пръв път с "тъй наричаните българи”, които живеели между Цариград и Адриатическото крайбрежие пише  Йоан Антиохийски [3]. Теофан Изповедник (Theophanes, p. 143) отбелязва в летописа си за годината 494: „В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“, а Марцелин Комес съвременник на тези събития, пише в своята хроника загодина 499: „Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката“ [4]. По-късно Йоан Зонара [5] и Теофан Изповедник [6] съобщават, че през 501 г. племето на българите, нахлуло в Илирик и Тракия. Това са едни от първите сведения за българските племена по тези земи.

След разпадането на хунската държава (453) славяните започват да преминават през проходи в Карпатите и през втората половина на 5 век се настаняват в Трансилвания. След като голямата част от остготите се насочват към Италия (488), славяните заемат обитаваните от тях области по поречието на Долен и Среден Дунав. Първото славянско нападение през Дунав е отбелязано в историята през 519 г. по време на император Юстин I и е извършено от антите. През 6 век славяните започват да усядат и южно Дунав в балканските земи. През 7 век южните славяни стават преобладаващото население на Балканския полуостров. Постепенно те заемат плътно Мизия, Тракия, цяла Македония, Родопите, Беломорието, днешна Албания, старата Гърция с адриатическия бряг и централен Пелопонес и дори някои от егейските острови. Славяни са заселени и в предна Мала Азия.

Стара Велика България (7 век)[редактиране | редактиране на кода]

Преселването на българските племена през 6-7 век

Стара Велика България (на гръцки: Η παλαιά μεγάλη Βουλγαρία, ἣ παλαιά μεγάλη Βουλγαρία hē palaia megalē Boulgaria, на византийски гръцки: Παλαιά Μεγάλη Βουλγαρία, Palaiá Megálē Boulgaría), както е наричана от византийските автори,[7] по-рядко Оногурия (Patria Onoguria) [8][9][10][11][12] е ранносредновековна държава с владетел Кубрат, съществувала около 30 г. след 632 г. в зоната на северното Причерноморие – днешна Украйна и Южна Русия.[13] В някои източници Фанагория се сочи като столица на държавата.[14] Това предположение се основава на хрониката на Теофан Изповедник,[15] но не се подкрепя от археологическите данни.[16]

Тя представлява военно-племенен съюз на прабългарите и сродните им племена, дотогава подчинени на Аварския и Западнотюркския хаганат при граници: на изток – река Кубан, на юг – Азовско и Черно море (без южен Крим), на запад – река Днепър, на север – река Донец.

Българско Средновековие (7 – 14 век)[редактиране | редактиране на кода]

Първа българска държава (681 – 1018)[редактиране | редактиране на кода]

Начало на българската държава на Балканите
Базиликата в Плиска – първата столица на Дунавска България. Храмът е символ на мощта на Първата българска империя и нейно културно средище
Култура на Първата българска държава

След разпадането на Велика България, намирала се в земите на днешна Южна Русия и Украйна, част от тях, водена от Аспарух, и друга, водена от Кубер, се преселват на Балканския полуостров и се сливат със славяните, дошли от север в началото на VI век и смесили се с местните византийци. След като Аспарух извоюва победа над армия на византийския император Константин IV, се сключва споразумение между Аспарух и Константин. Според него прабългарите и славяните получават по-голямата част от територията между Стара планина и р. Дунав. С това се поставя началото на създаването на оформящата се българска народност. Договорът с Византия от 681 г. се приема като момент на създаване на Първата българска държава.

По време на управлението на Крум (803-814) България се разраства на югозапад и югоизток, населвайки района на днешна София през 811 г. и днешен Одрин през 813 г. Побеждава император Никифор I в битката при Върбишкия проход на 26 юли 811 г. и от черепа му си прави обкована чаша. Достига до портите на Константинопол, но не успява да ги премине. Въвежда много строги закони, включително за изкореняване на лозята и членовредителни наказания за крадци. Хан Омуртаг (814 – 831 г.) продължава административната реформа, започната от Крум, като разделя страната на области, наречени комитати, начело с комити. В българската история Омуртаг е познат още с прозвището си Строителя. Той създава известния надпис „Човек и добре да живее – умира, и друг се ражда, и нека роденият след него помни делата му“.

Княз Борис I – Михаил (852-889 г.) приема християнството за официална религия. Съпротивата в лицето на някои боляри е смазана жестоко – тези, които не желаят да приемат новата религия, са преследвани и избивани. Детронира и ослепява първородния си син княз Владимир Расате (889-893 г.) заради опита му да върне езичеството. Княз Борис I предприема този ход, за да обедини прабългари и славяни, които по онова време имат коренно различни религии, както и за да укрепи международния престиж на България в силното „семейство“ на християнските държави. Българите получават правото на собствена архиепископска църква. Около 886 г. Борис приема в България прогонените от Великоморавия ученици на Кирил и МетодийКлимент, Наум и Ангеларий. Така новосъздадената от братята Кирил и Методий азбука – глаголицата – и славянското богослужение достигат до българските земи. Благодарение на подкрепата, която Борис оказва на Климент и Наум за мисионерската и просветителската им дейност, Кирило-Методиевото наследство е съхранено за Европа и славяните[17][18]. В началото на 10 век в Преславската книжовна школа[17] се разработва нова азбука, наречена кирилица, на основата на гръцката писменост и глаголицата.

Около 900 г. от смесицата между потомците на прабългари, славяни и траки се формира новата народност на българите. Важен елемент от този процес е общият език, който се развива на основата на преобладаващия славянски[19]. Българите се класифицират като южно-славянски народ, каквито са например сърбите, а не като тюркски (какъвто вероятно е бил езикът на прабългарите).

По-късно княз Симеон I (893 – 927 г.), приема титлата цар на българите и император на българи и гърци (в българската държава, наречена от някои историци Дунавска България), за да се разграничи от Волжка България, населявана от прабългарите. Титлата император е призната от папата, но не и от византийския император.

Времето на Симеон I е наречено златен век на българската държава (Златен век (българско средновековие)). Сам получил образованието си в Константинопол изгражда множество книжовни центрове из цяла България. Симеон I се превръща в сериозна заплаха за Византийската империя. След множество военни успехи си поставя за цел да превземе Константинопол. Провъзгласява се за император.

След смъртта на Симеон I мощта на България спада. Появява се богомилството по времето на цар Петър I, появява се и отшелничеството. Петър, най-дълго управлявалият български владетел, в началото на управлението си сключва мирен договор с Византия, но след изтичането му се започва война с ромеите. През 968 г. Киевска Рус съумява да превземе столицата Преслав цялата източна част от българските земи. България премества столицата си и след 50-годишна ожесточена война с Византия България започва да запада. По времето на цар Самуил се водят много войни, а много тежко поражение е нанесено на византийския император Василий II в Битката при Траянови врата, където по чудо самият император остава жив. Фатална се оказва обаче битката при село Ключ, където Василий II избива хиляди и нарежда 14 000 пленени воини да бъдат ослепени. Заради тази си постъпка византийският император е наречен от по-късни писатели българоубиец. Според легенда, когато цар Самуил вижда ослепените си воини, умира. През 1018 г. при цар Иван Владислав последните крепости са превзети от Византия – това е краят на Първата българска държава.

Византийско владичество (1018 – 1185)[редактиране | редактиране на кода]

Византийско владичество 1018 – 1185
Епархии на Охридската архиепископия към 1020 година според Грамотите на император Василий II за диоцеза и правата на Охридската архиепископия (карта на Димитър Ризов, 1917 г.[20])

През 1018 година след близо половинвековна борба България е завладяна от Византия. В страната е въведено византийско административно деление, Българската патриаршия става архиепископия, а българската аристокрация е изселена в Мала Азия, като са и дадени византийски титли. На отделни места продължават борбата български местни първенци и престолонаследникът Пресиян II, но без успех.

След смъртта на Василий II положението на българите се усложнява повече. Данъците са увеличени и заменени с натурални, а на мястото на починалия български охридски архиепископ Йоан е назначен византиец. Това е причина да бъде организирано въстанието на Петър Делян през 1040 година, което избухва в Белград. Той е провъзгласен за цар. Въстаниците напредват на юг и се съединяват с въстаниците от Албания, начело с Тихомир. Последният обаче е убит. Обединените български въстаници настъпват на юг към Солун, като по пътя разгромяват ромейски войски. Тогава обаче се появява провинилият се братовчед на Петър Делян Алусиан. Петър Делян му прощава и му повелява 40 000 армия, за да превземе града, но той се оказва некадърен военачалник и е разбит. На вечеря Петър Делян е ослепен от братовчед си. Алусиан се предава на ромеите и въпреки съпротивата на въстанието е сложен край.

През следващите години българите страдат от варварски и нормански нашествия. Те ограбват и избиват българско население. Българите трябва да се справят с тях сами. Освен това през България минават и кръстоносци, които следват примера на варварите. В крайна сметка Византия успява да се справи с тези опасности.

През 1072 година избухва бунтът на Георги Войтех, но и той е потушен. Надигат се още българите в Тесалия, начело с Никулица Делфина (1066), Нестор (1074), павликяните в Пловдив (1074), Добромир в Несебър през 1078 година и други. Всички те обаче са неуспешни. През 1185 година е вдигнато въстание, начело с Асен и Петър, което донася свобода за българския народ.

Втора българска държава (1185 – 1422)[редактиране | редактиране на кода]

Култура на Втората българска държава

В резултат на въстанието на Асен и Петър България е възстановена през 1185 година. За цар е определен по-големият брат Петър, но той не се справя добре с властта и затова през 1187 година отстъпва трона на брат си Асен. През следващите години страната започва да възвръща територията си – при двамата братя тя си връща Белградската и Браничевската област, част от отвъддунавските земи, Мизия, Северна Тракия и земите по Горна Струма. Византия, която е в криза, не може да спре напредването на българите. През 1196 година Асен е убит от братовчед си Иванко, а боляри убиват и царувалия отново за кратко след това Петър. Властта е поета от третия брат Калоян (1197), който е бил няколко години във византийски плен, но успява да се спаси. Той превзема последната ромейска крепост в Северна България – Варна. Освен това сключва уния с папа Инокентий III, с което страната получава авторитетно международно признание. Разширява България към Македония и Тракия. Цар Калоян успява да разгроми рицарите от Четвърти кръстоносен поход и така да спре експанзията им. В резултат на заговор е убит, начело на многохилядна войска пред портите на Солун. На престола застава племенникът му Борил. При него страната губи част от териториите си. Освен това е подозиран от народа в убийството на Калоян. Свален е от завърналия се в страната син на цар Асен I, Иван Асен II, през 1218 година.

При Иван Асен II България постига най-голямото си териториално разширение по време на Втората българска държава и отново границите ѝ са на 3 морета. При Клокотница разбива епирския владетел Теодор Комнин и така той не успява да възстанови Византия. По времето на българския владетел Българската архиепископия става патриаршия (1235). Иван Асен II умира през 1241 година и оставя на наследниците си една обширна страна. След смъртта му обаче България изпада в криза. Страната губи много територии. Татарите започват да нападат България и страната изпада в зависимост от тях. Въпреки опитите на сина му Михаил II Асен да спре упадъка, страната е в криза. За кратко се разгаря гражданска война, която завършва с възкачването на трона на Константин Асен. Политиката му не дава желаните резултати. Убит през 1277 година от Ивайло. Ивайло разбива на няколко пъти татари и византийци, но не може да се задържи дълго на власт. Наследен е от Георги I Тертер. При неговото управление хегемонията на татарите е пълна, но е преодоляна от сина му Светослав Тертер. Той присъединява някои територии, което прави и сина му Георги II Тертер.

Михаил III Шишман Асен опитва да разшири България в Македония, но е победен при Велбъжд. Иван Александър разширява България на юг. Води последната в историята война с Византия. При неговото управление започват експанзията си османските турци. Те навлизат на Балканския полуостров като дружини, на които се плаща да се бият на страната на наемателя. В 1352 г. османците овладяват първата крепост на Балканите – Цимпе. За пръв път нападат Византия. Страната предлага съюз на Сърбия и България (1352), но и от двете страни е отхвърлен. Османците не успяват да превземат Византия, затова се устремяват към българските земи (Търновско царство на цар Иван Шишман, Видинско царство на цар Иван Страцимир и Добруджанско деспотство на деспот Добротица). Успяват да превземат българските крепости Ямбол, Пловдив и София, стигат чак до Кюстендил.

На 21 септември 1371 г. българските боляри Углеша и Вълкашин (бащата на Крали Марко) организират първия отпор при с. Черномен, но заплащат дързостта си с живота си. През 1380 година на Косово поле се завързва кървав бой. Християнин помолва да влезе в палатката на султан Мурад I, пускат го, а той изважда от пазвата си нож и убил султана. Синът му Баязид I Светкавицата заема неговото място. Той окуражава воините си да отмъстят за подлото деяние и християните са разгромени.

Османската инвазия се насочва в нова посока на север по долината на р. Марица. Падат Ихтиман, Самоков, а през 1386 година и София. Същата година османците достигат Ниш, балканските владетели правят опити за антиосманска коалиция и през 1387 година ги разбиват при Плочник. Османците се мобилизират и в 1389 г. разбиват съюзниците при Косово поле.

През 1389 година е покорено Добруджанското деспотство. На връщане от Влашко Баязидовите орди се впускат настървени към Търновското царство, докато цар Иван Шишман се е укрепил в крепостта Никопол и чака подкрепа от унгарския крал. Кръвожадният султан обсажда столицата Търново, българите се сражават достойно, ръководени и окуражавани от храбрия патриарх Евтимий, но крепостта пада на 17 юни 1393 г. Патриархът е заточен в Бачковския манастир, Светкавицата с измама събира болярите в църква и там ги избива. Така на 17 юли 1393 година е сложен край на Търновското царство.

Цар Иван Срацимир получава многобройна войска от унгарския крал и се устремява към Никопол, Баязид разгромява рицарите в крайдунавските мочури и нарежда всички пленници да бъдат избити. Той отвежда пленения Срацимир в Мала Азия, където е удушен, а унгарският крал бяга с кораб по Дунава. Така Видин е лесно превзет през 1396 година. Последният български цар Константин II Асен си възвръща крепостта и владее града и областта до към 1417-1422 г. когато е окончателно прогонен от турците. Така България пада под османска власт. С падането на Видинското царство е сложен край на средновековната българска държава.

Османско владичество (1393 – 1878)[редактиране | редактиране на кода]

България през 15 – 16 век[редактиране | редактиране на кода]

България първа от балканските държави попада под османска власт. Окончателно покорени до 1396 г. са всички български земи. Но българите не се примиряват с новата власт. Още в началото на 15 век те вдигат първото въстание против турците – в Северозападна България, през 1404 или (според други източници) 1408 г. Негови ръководители са синът на цар Иван Срацимир – Константин II Асен, и синът на цар Иван Шишман – Фружин. То обаче завършва с неуспех. През 1454 година е заловен войводата Радич.

През следващите години политическата активност на българите се изразява в подкрепа на враговете срещу турците. Българи участват в походите на крал Владислав III и Янош Хуняди. След загубата им при Варна много българи се изселват на север от Дунав.

През 1598 година е вдигнато Първото търновско въстание. Международната обстановка е благоприятна – в ход е война между Австрия и Османската империя, а и влашкият войвода Михай Витязул подпомага австрийците. Начело на въстанието застават Тодор Балина, дубровнишкият търговец Павел Джорджевич и гръцкият духовник Дионисий Рали. И то обаче завършва с неуспех.

Османското владичество унищожава система от административни, правни, фискални, военни, културни и други институции. Унищожена е църковната йерархия, държавата и българския елит, които са главната опора на народността. Интелигенцията е изтребена, разпиляна и обезродена, поради което обществото остава без организатори и водачи. Силно е намален демографския потенциал – част от българите са избити, много от тях са принудени да се изселят. Чрез различни форми на антиосмански съпротиви българското общество притъпява експлоатацията, поддържа жива историческата памет и държи будно българското самосъзнание.

Налагането на османските структури предизвиква сблъсък на 2 различни обществено-икономически системи. В тяхното обособяване участват българско-византийски, монголско-ирански и азиатски елементи. През първите 3 века Османската империя е във възход и това обяснява защо преобладават пасивните съпротивителни действия и защо всички въстания завършват с неуспех. Независимо от неблагоприятният им изход те са важен фактор за оцеляването на българите.

Османското завладяване довежда до масов психологически шок. Нашествениците имат изключително добра стратегия – поетапно завземане на отделните територии, укрепване на властта в завладените земи, изграждане на силна военна организация, централизиране на властта, характерни за номадския и полуномадския начин на живот. Основен проблем в първите десетилетия от османското владичество е физическото оцеляване на българите и запазването им като етнос. През 1439 г. опит за нова антиосманска коалиция правят православната и католическата църква, но без особен резултат. Нов опит за отхвърляне на чуждата власт българите правят по време на организиралите се през 1443-1444 г. кръстоносни походи от полско-унгарския крал Владислав III Ягело и унгарския войвода Янош Хуниади. Армията нанася тежко поражение на османците на 3 ноември 1443 г. край Ниш. Настъпилата люта зима принуждава кръстоносците да подпишат мир със султана. Обмисля се обаче по-мащабна операция. И през есента на 1444 г. кръстоносците достигат до Варненско поле, където обаче биват победени от османците на 10 ноември 1444 г. В битката загива 20-годишният им предводител Владислав III Ягело и посмъртно получава прозвището Варненчик. На 29 юни 1453 г. Мехмед II Завоевател завладява Константинопол, преименува го на Истанбул и го прави своя столица.

Причините за нестихващата антиосманска съпротива се крият в непрекъснатото влошаващо се положение на българите. Те не могат да участват в административно-управленския механизъм, третирани са като безправна социална група – рая. Важна причина за съпротива е народностната и религиозната дискриминация. Според исляма едно от най-важните задължения на мохамеданина в ислямската държава е „войната за вярата“ или Свещената война (Джихад). Тази политика на неравнопоставеност е прокарана във всички институции на османската държава. Жестока форма на асимилация е „кръвния данък“ (девширме) – момчета в детска и юношеска възраст са отвличани, помохамеданчвани и специално обучавани за попълване на войската (еничарския корпус). Този данък често е наричан Еничарство. Събирането на деца е утвърдено със специален закон и продължава до края на XVIв. съпроводено с много жестокости и насилие. Съществена причина за съпротивата срещу чуждата гнет е политиката на помюсюлманчване на българското население. Ислямизирането на българите с различна интензивност протича през целия период от османското владичество. То протича в три основни форми-единични, групови и масови. Единичните са най-опасни за народността защото водят до откъсване от етническата среда, поетапно загубване на езика и потурчване. Груповите засягат отделни райони или села при неподчинение и/или неизпълнение на задълженията си. Масови има в XVI в. в Чирмен, Никопол, Беломорието и Македония. Чуждата политическа власт, непосилният икономически гнет, езиковите и верските различия, дискриминационната политика, политическото и юридическото безправие предизвикват борбата на българите срещу чуждото потисничество.

Съпротивата протича през целия период на чуждото владичество и обхваща цялата етническа територия. През първите три века целите на борбата са: опазване на народността, съхранение на нейния демографски потенциал, противодействие срещу системата на експлоатация, като се намали степента и борба за политическо освобождение.

Първо Търновско въстание, 1598

Формите и методите на борбата се делят на активни и пасивни. Упорството и неприемането на чуждата вяра е форма на пасивна съпротива, която съществува непрекъснато. Активните форми на съпротива се срещат по-рядко, защото са необходими водачи и по-добра организация – това са бунтовете и въстанията. В периода 1593-1606 г. се поставя началото на антиосмански съюз наречен „Свещена лига“. В него влизат Трансилвания, Влашко, Молдова и владетели на някои италиански градове-републики. Военната слабост на Османската империя води до криза в политическия и икономическия живот, което активизира борбите на българите.

Първото Търновско въстание избухва през 1598 г. Организаторите му са търновският архиепископ Дионисий Рали, търговеца Павел Джорджович и Тодор Балина. Принос в антиосманската съпротива имат и българските католици. Стремежът на папите да разпространят влиянието си на Балканите се засилва след завладяването им от османците.

България през 17 век[редактиране | редактиране на кода]

  • През 1601 г. излиза първото издание на Царството на славяните написано от бенедектинския монах от хърватски произход Мавро Орбини. Прозиведението има исторически характер, като в него се пресъздава някогашната славна история на южните славяни с оглед организирането им за борба под егидата на папството срещу настъплението на османците към Централна Европа.
  • През 1643 г. докторът по богословско и каноническо право Петър Парчевич се завръща в България като посвещава усилията си за организиране на антитурска коалиция на католическите държави. С тази цел, с благословията на папата, той предприема редица дипломатически мисии в Австрия, Унгария, Полша, Венеция, Влашко, Молдова и дори посещава Богдан Хмелницки в Украйна. За приноса му в защита на християнството той е удостоен с титлата „барон“ от императора на Свещената римска империя.
  • През 1645 г. избухва турско-венецианската война и предизвиква оживление на Балканите. Начело на заговора е влашкият господар Матей Басараба. Изглежда необходимо да се привлече полският крал Владислав IV, който, поради удържаната от него победа над султан Осман II при Хотин, се ползва с голяма популярност. За пратеник е назначен Петър Парчевич, отлично знаещ гръцки, латински, италиански, румънски и арменски езици. Владислав IV приема пратеника много сърдечно. Парчевич се връща в отечеството си с портрета на краля в пълно въоръжение, с червено кадифено знаме и с много подаръци. Владислав наистина почва да се готви за война, но предивременната му смърт през 1648 г. осуетява надеждата на българите.

Архиепископ Деодат, един от главните заговорници, с мъка удържа прибързаността, с която искат да обявят въстанието. На 18 декември началниците отново се срещат с Деодат у княз Матей Басараба в Търговище и повторно изпратили Парчевич в Полша, при императора и във Венеция. Българският лъв, пишели те в писмата си, макар и да дреме, но е още жив, и съветвали да не пропуща благоприятното време за съвместно нападение на Портата и за възстановяване на славянските царства. Парчевич навсякъде бил приет съчувствено, особено от венецианците, които и без това поради войната на републиката с Турция се грижили за съставянето на съюза. Но отношенията на европейските държави след 30-годишната война били такива, че съюзът не можал да се осъществи.

  • През 1665 г. много знатни българи, сърби, албанци и гърци съставят тайно съглашение помежду си. Парчевич още веднъж отива при император Фердинанд III, а сръбският патриарх Гаврил заминава за Москва. Но и този път делото получава лош обрат. Парчевич остава на Запад и е възведен в 1656 г. в сан „марцианополски архиепископ“.
  • През 1667 г. Петър Богдан написва на латински първата „История на България“. До смъртта му през 1674 г. обаче не намира достатъчно средства и творбата не излиза от печат.
Български въстания през 17-ти век
  • През 1673 г., вече в преклонна възраст и болен, Парчевич предприема ново пътешествие, за да работи за освобождението на България. Снабден с писма от молдовския княз Стефан Петрашко, от стария чипровски архиепископ Деодот и от други знатни лица, той от името на народите на България, Сърбия, Тракия и Македония заминава за Полша, Виена, Венеция и Рим. Парчевич с юношески ентусиазъм настоява западните християни да изпратят на поляците пари и войски, за да преминат Дунав и с възстановяването на България да подкопаят мощта на Портата. Умира на 23 юли 1674 година и е погребан в Рим в базиликата Св. Андреа дела Фрате пред параклиса на пратриарха Франциск. Парчевич се смята като най-великия българин на XVII век.
  • От 1686 до 1689 г. избухват 3 големи въстания, които са потушени:

Възраждане (18 – 19 век)[редактиране | редактиране на кода]

Българско национално Възраждане

Възраждането по нашите земи започва по-късно, в сравнение със Западна Европа, тъй като България (а и изобщо Балканският полуостров) са под турска власт. То е процес в който българите се осъзнават като народ и започват да отстояват своите права и стремежи да станат равни на другите европейски народи и да се превърнат в нация. През Възрожденската епоха започват да се разпространяват сред българските земи стоково-паричните отношения, в цялото Българско национално землище се усилват стремежите и борбите на българите за стопански и културен напредък и за църковна, просветна и политическа свобода и независимост. Традиционно за начало на Възраждането е считано написването на „История славянобългарска“ от Паисий Хилендарски през 1762 година, макар че бурните процеси на Възраждането започват да се забелязват по-късно, след последователните Руско-турска война (1828-1829) и Кримска война (1853 – 1856) когато започва материално съвземане на българите което издига самочувствието им, а наложените от Европа на Турция макар и формални реформи улесняват започналите още в началото на века стремежи към култура и масова просвета стават възможни в азиатската империя принудена да допусне развитието им.

(През 1794 г. сръбският историк от български произход по бащина линия Йован Раич издава своето произведение „История разных славенских народов найпаче болгар, хорватов и сербов“, която ще послужи за основа на други два историографски труда: на Атанас Нескович и Петър Сапунов.)

За основоположник на модерното българско национално-освободително движение срещу османската власт се счита Георги Стойков Раковски. През август 1841 година той е инициатор на Втория браилски бунт, който предвижда през февруари 1842 г. през Дунав да бъдат прехвърлени две чети – от Браила и от Галац. Раковски е разкрит от властите и е осъден на смърт, но тъй като има гръцки паспорт е екстрадиран, след което успява да избяга и да се укрие. След избухването на Кримската война (1853) Раковски заедно с група българи създава в Свищов Тайното общество, което има за задача да събира пари за освобождението и сведения за османските войски и да ги предава на руското военно командване. Новосъздаденото Тайно общество приема като знаме на бъдещата българска република трибагреника – бяло, зелено и червено. През юни 1854 година Раковски организира чета от дванадесет души и броди с нея из Източна Стара планина. Тогава прави опит да се свърже и с руските войски, които по това време са преминали на юг от река Дунав. През есента, руската армия се изтегля отвъд Дунава и Раковски разпуска четата си. През 1861 година той изготвя „План за освобождението на България" и „Статут за едно Привременно българско началство в Белград". Раковски започва подготовката на „всеобщо българско въстание" и през 1862 година създава Първата българска легия в Белград. Същата година тя участва в боевете с турския гарнизон на белградската крепост Калемегдан.

Действия на четата на Петко Войвода в Беломорието и Тракия
Комитети на Вътрешната революционна организация
Българско национално-освободително движение в Македония и Тракия 1893 – 1912 г.
Априлско въстание – 1876 г.

Следват четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в Мизия, на Ильо войвода в Македония и на Капитан Петко войвода в Беломорието и Тракия, съдаването от Васил Левски на Вътрешна революционна организация (ВРО) и на Български революционен централен комитет (БРЦК). Връхна точка на национално-освободително движение срещу османската власт се явява героичното Априлско въстание през 1876 година, предизвикало освободителната Руско-турска война (1877 – 1878), довела до образуването на Княжество България. Възрожденското просветно, църковно и национално-освободително движение обаче продължава в останалите под робство земи. В Южна България национално-революционната борба води Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) до Cъединението ѝ с Княжеството в 1885 г., а в останалите поробени земи това дело е поето от извоюваната в 1871 г. Българска Екзархия и други структури в мирните му форми и от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) за въоръжената борба.

Въпреки, че за край на Възраждането традиционно се приема 1878 г., когато, със Санстефанския мирен договор, е възстановена свободната държава на българите, това донякъде е вярно само за Княжеството. В неосвободените земи Възраждането продължава чак до 1912 г., защото след Берлинския конгрес и дори след Съединението в 1885 г., Македония и по-голямата част от Тракия, остават под турско иго. Българското национално възраждане там продължава до освобождението им в 1912 г. след победоносната Балканска война. Тогава югозападните и южните българските земи са освободени, ала са завзети от Сърбия и Гърция, а в Одринска Тракия турците извършват етническо прочистване на 300 000 българи и с това е сложен кръст на българското национално развитие в тези области.

Трета българска държава (от 1878 г.)[редактиране | редактиране на кода]

Третата българска държава започва съществуването си на 3 март 1878 г., когато в Сан Стефано е сложен край на Руско-турската война. Първоначално територията е обхващала населените с българи територии от Черно море до Охридското езеро и от Дунав до Егейско море. Притеснени от новата голяма държава на Балканите великите сили приемат на конгрес в Берлин Мизия и Софийското поле да се обособят като васално и трибутарно на Турция Княжество България. В рамките на Османската империя остава автономната област Източна Румелия с административен център Пловдив, която практически съвпада по територия с днешна Южна България. Македония, Одринска и Беломорска Тракия остават в територията на Османската империя. На 6 септември 1885 в Пловдив е обявено Съединението на Източна Румелия с Княжество България. На 22 септември 1908 г. България обявява юридическата си независимост от Османската империя.

България 1878 – 1912
Царство България с новоосвободените земи 1912 г.
Администранивно деление на Царство България 1915 – 1918 г.

От Освобождението до Балканските войни (1878 – 1912)[редактиране | редактиране на кода]

Войни за национално обединение (1912 – 1918)[редактиране | редактиране на кода]

През 19121913 България участва в Балканската война, в резултат на което нейната територия се увеличава с част от освободените български земи. По време на Междусъюзническата война и Първата световна война България е на страната на победените.

След Първата и през Втора световна война (1918 – 1945)[редактиране | редактиране на кода]

Заповед на скопския областен управител Антон Козаров, с която в Скопска област се въвежда българско управление.
Царство България с присъединените след 1940 г. и контролираните земи
Административно деление на Царство България след 1941 г.

С участието си във Втората световна война първо на страната на Оста, а после на страната на Съюзниците, България прави пореден опит за национално обединение, но от върнатите ѝ области (Македония, Беломорието, Западните покрайнини и Южна Добруджа) след войната успява да запази само последната.

Народна република България (1946 – 1990)[редактиране | редактиране на кода]

След Втората световна война България попада в съветската сфера на влияние и през 1946 г. е преименувана на Народна република България. Начело на доминиращата БКП и на държавата (Министерския съвет) застават:

През 1971 г. е приета нова конституция, известна като Живковска конституция, която заменя Димитровската конституция от 1946 г.

Република България (от 1990 г.)[редактиране | редактиране на кода]

На Ноемврийскя пленум на ЦК на БКП през 1989 г. Тодор Живков е освободен и на негово място като Председател на Държавния съвет застава Петър Младенов, който на следващата година става първият президент на България. През следващите години в страната се провеждат политически и икономически реформи с променлива интензивност. Този период често е наричан Преход на България към демокрация и пазарна икономика, като има различни мнения за това кога приключва.

Вижте още[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Иван Иванов: Търговските контакти през халколитната епоха. Морски пътища и речни пътища
  2. Успенский, История, I, стр. 340, датира това събитие в 479 г. Ал. Бурмов датира това събитие през 480 г.
  3. Ioannes Antiocheni, De insidiis,11 – 96, ГИБИ, БАН, София 1960, стр.32
  4. Комес Марцелин. Хроника. ЛИБИ. БАН. София, 1958. стр. 311.
  5. Zonarae op. cit., III, p. 137
  6. Theophanis op. cit., p.160
  7. Никифор, патриарх Константинополски. Кратка история след царуването на Маврикий. София, Зограф, 1997.
  8. Таврика в эпоху раннего средневековья: салтово-маяцкая культура, Igor Avenirovich Baranov, Nauk. dumka, 1990, стр. 146.
  9. Constitutional Law of 2 EU Member States: Bulgaria and Romania: the 2007 Enlargement C. A. J. M. Kortmann, J. W. A. Fleuren, Wim Voermans, Evgeni Tanchev, Martin Belov, Cristian Ionescu, Kluwer, 2008, ISBN 9013056350, p. I-4.
  10. Secrets of the World's Undiscovered Treasures, Lionel & Patricia Fanthorpe, Dundurn, 2009, ISBN 1770703845,p. 119.
  11. История на българите в 8 тома. От древността до края на XVI век. том I, ISBN 954621213X, 9789546212139, Емил Александров, Редактор Георги Бакалов, Знание, 2003, стр. 54.
  12. Вестник Ленинградского университета, Издател Изд-во Ленинградского университета, 1986, стр. 17.
  13. Йоан Никиуски, Chronicle
  14. История СССР с древнейших времен до наших дней. Т. I. Москва, 1966.
  15. Златарски, Васил. История на Българската държава през Средните векове, т.1, ч.1. Второ фототипно издание. София, Академично издателство „Марин Дринов“, 1994, [1918]. ISBN 954-430-298-0. с. 99-100.
  16. Рашев, Рашо. Прабългарите през V-VII век. Трето издание. София, Орбел, 2005. ISBN 954-496-073-2. с. 57.
  17. а б Dvornik, Francis. Byzantine missions among the Slavs : Ss. Constantine-Cyril and Methodius. Rutgers University Press, 1970.
  18. Obolensky, Dimitri. Six Byzantine Portraits. Oxford University Press, 1988. "The expulsion of Clement and his companions from Moravia signalled the final collapse of the Cyrillo-Methodian mission in that country. It took, however, two centuries more to wipe out the last traces of the Slavonic liturgy from central Europe. [...] But the future of Slavonic vernacular Christianity lay elsewhere. The Cyrillo-Methodian linguistic and cultural tradition, banned from Moravia after Methodius' death, was saved for Europe and the Slavs by the Bulgarians. Their achievement was to enrich this tradition on their own soil and, in the fullness of time, to transmit it to other nations which formed part of the Byzantine cultural commonwealth – the Russians, the Serbs, and the Rumanians."
  19. Л. Иванов. История на България в седем страници. София, 2007
  20. Българите в техните исторически, етнографически и политически граници, карта 11