История на България

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за историографската дисциплина. За друго значение вижте История на България (пояснение).


Трета българска държава Османска империя Втора българска държава Византийска империя Първа българска държава Велика България Византийска империя Древен Рим Траки

Историята на българските земи може да бъде условно разделена на пет основни периода: Праистория, Древност, Средновековие, Османско владичество и Модерна история.

Поради географското си положение, територията на днешна България е сред най-рано заселените райони в Европа. През 3 хилядолетие пр.н.е. тя е заета от траките, индоевропейски народ, за който се предполага, че е дошъл на Балканите от североизток. Те създават свои държави, които достигат разцвет по време на елинизма. В средата на 1 век пр.н.е. траките са подчинени от Рим.


Българските земи през Древността и ранното Средновековие (до 8 век)[редактиране | edit source]

Палеоисторичаската Винчанска култура създала най-старата в света протописменост и първа металургия в Европа
Одриското царство на траките VI в. пр. Хр. - I в. сл. Хр.
Балканите част от Римската империя
Начало на българската държава на Балканите
Базиликата в Плиска - първата столица на Дунавска България. Храмът е символ на мощта на Първата българска империя и нейно културно средище

Предистория (до 12 век пр.н.е.)[редактиране | edit source]

През ранната енеолитна епоха се развиват металургията на медта и златото, благодарение на тяхното наличие по повърхността (много реки в България са златоносни). През енеолита тук е създадена най-старата в света протописменост - известната Дунавска протописменост, първата технология за леене на метали, първите каменни градежи в Европа.

Има голям брой артефакти на различни места, които показват наличие на развита ранна енеолитна цивилизация — в комплекса Блантица, Винча, Караново VI, Хотница, Варненският некропол. Tази цивилизация е вероятно най-старата в Европа, най-ранният център на медната металургия в Европа с едни от най-древните предпарични знаци от раковини, за развита търговия със Средиземноморието още в началото на енеолитната или халколитна епоха свидетелстват импортни предмети (средиземноморската мида Spondylus).[1]

Траки (12 век пр.н.е. - 1 век)[редактиране | edit source]

Предполага се, че прото-траките се заселват в източната половина на Балканския полуостров, включително на днешната територия на България, през около 3500 г. пр.н.е. През 12 век пр.н.е. те вече са обособени в различни групи и населяват Балканския полуостров. Древногръцкият историк Херодот дава описание на траките в своята "История" (5-3), и казва че : „Тракийската народност е най-многобройна след индийската. Във всяка отделна област траките носят отделно име, но нравите и обичаите на цялата народност са навред едни и същи.“

В средата на 4 век пр.н.е. траките са подчинени от Филип Македонски и Александър Македонски и са включени в Древна Македония, но в края на века възвръщат самостоятелността си. През 3 век пр.н.е. групи келти се установяват в Тракия, но създадената от тях държава не просъществува дълго. В средата на 1 век пр.н.е. днешната територия на България е подчинена от Римската република, с което се слага край на самостоятелността на тракийските племена.

В Древна Гърция траките са смятани за войнствени, известни с нехарактерната за Гърция конница. Дори в римската епоха Тракия е важен източник на войници и гладиатори. Предводителят на най-голямото робско въстание срещу Рим — гладиаторът Спартак е тракиец от племето меди. Днес основен източник на сведения за траките са археологическите разкопки на големи тракийски гробници и селищни центрове, също така — откритите храмове и светилища. Знатните траки са погребвани в гробници с много имущество, при някои от тях с принесените в жертва жени, със съдове и други предмети, за които може би се смятало, че ще са им необходими в задгробния живот.

Римска (Византийска) власт (1 век сл.н.е. - 7 век сл.н.е.)[редактиране | edit source]

Окончателното завладяване на Тракия станало в епохата на Римската империя. Земите край Дунава били покорени след голям поход на римския пълководец Марк Лициний Крас в 29 – 27 г. пр.Хр., в началото на самостоятелното управление на първия римски император Октавиан Август. В севернотракийските земи първоначално бил създаден военен окръг (префектура) под командването на управителя на провинция Македония, който обхващал само една сравнително тясна ивица покрай южния бряг на р. Дунав. Вероятно в 15 г. сл.Хр. завладените крайдунавски земи били официално оформени в римска провинция, която получила името Мизия. Земите на гетите на изток от река Янтра чак до Черноморското крайбрежие и устието на река Дунав били предадени на съюзното Одриско царство. Одриското царство просъществувало до 45 г. сл. Хр., когато император Клавдий го анексирал и създал от територията му римската провинция Тракия.

С реформите на императорите Диоклетиан и Константин Велики в края на III и началото на IV в. положението в империята временно било стабилизирано. Особено значителни били административните промени, в резултат на които броят на провинциите се увеличил и те били обединени в по-големи административни единици – диоцези и префектури. От двете Мизии (Горна и Долна) сега били създадени пет нови провинции, а от бившата провинция Тракия – четири. Сред най-важните нововъведения на Константин Велики било преместването на столицата на империята от Рим в разположения на Босфора Бизантион (днес Истанбул), който бил наречен на негово име Константинопол. Това имало важни последици за тракийските провинции, които попаднали в непосредствено съседство с новата столица, и довело както до временно стопанско оживление, така и до засилени мерки за отбраната им от нови варварски нашествия. В 313 г. Константин издал указ, с който разрешил християнството като официална религия на територията на Римската империя. През IV в. то се наложило като господстваща религия на територията на Римската империя.

Проникване на прабългари и славянии на Балканите (5-7 век сл.н.е.)[редактиране | edit source]

Slavic peoples 6th century historical map.jpg

В 479 г.[2] византийският император Зенон се принудил да се съюзи "за пръв път с тъй наричаните българи”, които живеели между Цариград и Адриатическото крайбрежие пише  Йоан Антиохийски [3]. Теофан Изповедник (Theophanes, p. 143) отбелязва в летописа си за годината 494: „В тази година (494) и тъй наричаните българи, които живееха в Илирия и Тракия, нападаха и се отдръпваха, преди да ги забележи човек“, а Марцелин Комес съвременник на тези събития, пише в своята хроника загодина 499: „Арист, военачалникът на илирийските войски, с петдесетхилядна въоръжена войска и 250 коли, натоварени с нужното за бой снаряжение, тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта (Чорлу), където бяха унищожени повече от четири хиляди наши (римляни), било като бягаха, било като падаха от брега в реката“ [4]. По-късно Йоан Зонара [5] и Теофан Изповедник [6] съобщават, че през 501 г. племето на българите, нахлуло в Илирик и Тракия. Това са едни от първите сведения за българските племена по тези земи. Така започнало трайното им заселване този край на Европа.

След разпадането на хунската държава (453) славяните започват да преминават през проходи в Карпатите и през втората половина на 5 век се настаняват в Трансилвания. След като голямата част от остготите се насочват към Италия (488), славяните заемат обитаваните от тях области по поречието на Долен и Среден Дунав. Първото славянско нападение през Дунав е отбелязано в историята през 519 г. по време на император Юстин I и е извършено от антите. През 6 век славяните започват да усядат и южно Дунав в балканските земи. През 7 век южните славяни стават преобладаващото население на Балканския полуостров. Постепенно те заемат плътно Мизия, Тракия, цяла Македония, Родопите, Беломорието, днешна Албания, старата Гърция с адриатическия бряг и централен Пелопонес и дори някои от егейските острови. Славяни са заселени и в предна Мала Азия.

През следващите столетия българи, славяни, части от придошлите готи, хуни, авари и др. племена постепенно се смесили с оцелелелите след междуособните войни и варварските опустошения остатъци от антично население в тези земи най-вече съставено от византийци, които в по-голямата си част са потомци на елинизиран или романизирани траки, повечето от които са приели вече християнството.

Средновековие (7 - 14 век)[редактиране | edit source]

Първа българска държава (681 - 1018)[редактиране | edit source]

Култура на Първата българска държава

След разпадането на Велика България, която се е намирала в земите на днешна Украйна, една част от тях, водени от Аспарух и друга, водена от Кубер се преселват на Балканския полуостров и се сливат с дошлите от север в началото на VII век славяни които на свой ред са смесени с местните византийци. След като предводителят на прабългарите хан Аспарух извоюва победа над една от армиите на император Константин IV, тогавашният глава на Византийската империя се сключва споразумение между хан Аспарух и византийския император. Според това споразумение прабългарите и славяните получават по-голямата част от територията между Стара планина и р. Дунав. С това се поставя началото на създаването на оформящата се българска народност. Договорът с Византия от 681 г. се приема като момент на създаване на Първата българска държава, докато годината на създаване на съвременна България е 1878.

По време на управлението на кан Крум (803-814) България се разраства на югоизток, населвайки територията на днешна София през 811 г. и днешен Одрин през 813 г.. Побеждава император Никифор I в битката при Върбишкия проход на 26 юли 811 г. и от черепа му си прави обкована чаша. Достига до портите на Константинопол, но не успява да ги премине. Въвежда много строги закони, включително за изкореняване на лозята и членовредителни наказания за крадци. Хан Омуртаг (814 - 831]] г.) продължил административната реформа започната от Крум, като разделил страната на области наречени комитати, на чело с комити. В българската история Омуртаг е познат още с прякора си Строителя. Той е създал известният надпис "Човек и добре да живее — умира, и друг се ражда, и нека роденият след него помни делата му".

Княз Борис I - Михаил (852-889 г.) приема християнството за официална религия. Съпротивата в лицето на някои боляри е смазана жестоко, тези които не желаят да приемат новата религия са преследвани и избивани. Детронира и ослепява първородния си син княз Владимир Расате (889-893 г.), заради опита му да върне езичеството.Княз Борис I предприема този ход, за да обедини прабългари и славяни, които по онова време имат коренно различни религии, както и за да укрепи международния престиж на България в "семейството" на християнските държави. Българите получават правото на собствена архиепископска църква. Борис приема учениците на Кирил и Методий Климент, Наум и Ангеларий в България. Така новосъздадената азбука (глаголица) от братята Кирил и Методий идва в българските земи около 886 г.. В началото на 10 век се разработва нова азбука, наречена кирилица, на основата на гръцката писменост и глаголицата.

Около 900 г. от смесицата между прабългари, славяни и потомци на траките, формират новата народност на българите. Важен елемент от формирането на новата българска народност е общият език, който се развил на основата на славянския.[7] Те се класифицират като южно-славянски народ, каквито са например сърбите, а не като тюркски (какъвто вероятно е бил езика на прабългарите). След покръстването титлата хан се заменя с княз.

По-късно, синът на княз Борис IСимеон I (893-927 г.), приема титлата цар на българите и император на българи и гърци (наречена от някои историци Дунавска България), за да се разграничи от Волжка България, населявана от прабългарите. Титлата император е призната от папата, но не и от византийския император.

Времето на Симеон I е наречено златен век на българската държава (Златен век (българско средновековие)). Сам получил образованието си в Константинопол изгражда множество книжовни центрове из цяла България. Симеон I се превръща в сериозна заплаха за Византийската империя. След множество военни успехи си поставя за цел да превземе Константинопол. Провъзгласява се за император.

След смъртта на Симеон I силата на България спада. Появява се богомилството. По същото време цар бил Петър I, появило се и отшелничеството. Петър е най-дългоуправлявалият български владетел, в началото на управлението си сключил мирен договор с Византия, но след изтичането му се започнало война с ромеите. През 968 г. Киевска Рус съумява да превземе столицата Преслав, с което България губи цялата източна част от териториите си. След това България премества столицата си и след 50-годишна ожесточена война с Византия България започва да клони към неуспех. По времето на цар Самуил се водят много войни, а много тежко поражение бива нанесено на византийския император Василий II на Битката при Траянови врата, където по чудо византиецът остава жив. Фатална се оказва обаче битката при село Ключ, където Василий II избива хиляди и нарежда 14 000 пленници да бъдат ослепени. Заради тази си постъпка византийският император е наречен от по-късни писатели българоубиец. Когато цар Самуил ги вижда умира. През 1018 г. последните крепости са превзети от Византия. Тогава на престола е бил цар Иван Владислав. Това е краят на Първата българска държава.

Византийска власт (1018 - 1185/6)[редактиране | edit source]

Византийско владичество 1018-1185
Епархии на Охридската архиепископия към 1020 година според Грамотите на император Василий II за диоцеза и правата на Охридската архиепископия(карта на Димитър Ризов, 1917 г.[8])

През 1018 година след близо половинвековна борба България е завладяна от Византия. В България е въведено византийското административно деление, Българската патриаршия става архиепископия, а българската аристокрация е изселена в Мала Азия, като са и дадени византийски титли. На отделни места продължават борбата български местни първенци и престолонаследникът Пресиян II, но без успех.

След смъртта на Василий II положението на българите се усложнява повече. Данъците са увеличени и заменени с натурални, а на мястото на българския Охридски архиепископ Йоан, който починал, е назначен византиец. Това е причина да бъде организирано въстанието на Петър Делян през 1040 година, което избухва в Белград. Той е провъзгласен за цар. Въстаниците напредват на юг и се съединяват с въстаниците от Албания, начело с Тихомир. Последният обаче е убит. Обединените български въстаници настъпват на юг, към Солун, като по пътя са разгромени ромейски части. Тогава обаче се появява провинилият се братовчед на Петър Делян Алусиан. Петър Делян му прощава и му повелява 40 000 армия, за да превземе града, но той се оказва некадърен военачалник и бива разбит. На една вечеря Петър Делян е ослепен от братовчед си. Алусиан се предава на ромеите, а въпреки съпротивата, на въстанието е сложен край.

През следващите години българите страдат от варварски и нормански нашествия. Те ограбват и избиват българско население. Българите трябва да се справят с тях сами. Освен това през България минават и кръстоносци, които следват примера на варварите. В крайна сметка Византия успява да се справи с тези опасности.

През 1072 година избухва бунтът на Георги Войтех, но и той е потушен. Надигат се още българите в Тесалия, начело с Никулица Делфина (1066), Нестор (1074), павликяните в Пловдив (1074), Добромир в Несебър през 1078 година и други. Всички те обаче са неуспешни. През 1185 година е вдигнато въстание, начело с Асен и Петър, което донася свобода за българския народ.

Втора българска държава (1185 - 1393/1422)[редактиране | edit source]

Култура на Втората българска държава

В резултат на въстанието на Асен и Петър България е възстановена през 1185 година. За цар е определен по-големият брат-Петър, но той не се справял добре с властта, затова през 1187 година отстъпва трона на брат си Асен. През следващите години страната започва да възвръща територията си — при двамата братя тя си връща Белградската и Браничевската област, част от отвъддунавските земи, Мизия, Северна Тракия и земите по Горна Струма. Византия, която е в криза, не може да спре напредването на българите. През 1196 година Асен е убит от братовчед си Иванко, а боляри убиват и царувалия отново за кратко след това Петър. Властта е поета от третия брат Калоян (1197) година , който е бил няколко години във византийска плен, но успява да се спаси. Той успява да превземе последната ромейска крепост в Северна България — Варна. Освен това сключва уния с папа Инокентий III, с което страната получава международно и авторитетно признание. Разширява България към Македония и Тракия. Цар Калоян успява да разгроми рицарите от Четвърти кръстоносен поход и така да спре експанзията им. В резулат на заговор е убит, на чело на многохилядна войска пред портите на Солун. На престола застава племенникът му Борил. При него страната губи част от териториите си. Освен това е подозиран от народа в убийството на Калоян. Свален от завърналият се в страната син на цар Асен 1, Иван Асен II през 1218 година.

При Иван Асен II България постига най-голямото си териториално разширение по време на Втората Българска държава и отново границите и са на три морета. При Клокотница разбива епирския владетел Теодор Комнин и така той не успява да възстанови Византия. По времето на българския владетел Българската архиепископия става патриаршия (1235). Иван Асен II умира през 1241 година и оставя на наследниците си една обширна страна. След смъртта му обаче България изпада в криза. Страната губи много територии. Татарите започват да нападат България и страната изпада в зависимост от тях. Въпреки опитите на сина му Михаил II Асен да спре упадъка, страната е в криза. За кратко се разгаря гражданска война, която завършва с възкачването на трона на Константин Асен. Политиката му не дава желаните резултати. Убит през 1277 година от Ивайло. Ивайло разбива на няколко пъти татари и византийци, но не може да се задържи дълго на власт. Наследен е от Георги I Тертер. При неговото управление хегемонията на татарите е пълна, но е преодоляна от сина му Светослав Тертер. Той присъединява някои територии, което прави и сина му Георги II Тертер.

Михаил III Шишман Асен опитва да разшири България в Македония, но е победен при Велбъжд. Иван Александър разширява България на юг. Води последната в историята война с Византия. При неговото управление обаче започват експанзията си османските турци. Османците навлизат на Балканския полуостров като дружини, на които се плаща да се бият на страната на наемателя. В 1352 г. османците овладяват първата крепост на Балканите Цимпе. Те се уверяват колко плодородна е земята и така за пръв път нападат Византия. Страната предлага съюз на Сърбия и България (1352) година , но и от двете страни той бива отхвърлен. Османците не успяват да превземат Византия, затова се устремяват към Българските царства (Търновско царство на цар Иван Шишман, Видинско царство на цар Иван Страцимир и Добруджанско деспотство на деспот Добротица). Успяват да превзремат българските крепости Ямбол, Пловдив и София. Стигат чак до Кюстендил. На 21 септември 1371 българските боляри Углеша и Вълкашин (бащата на Крали Марко) организират първият отпор при с.Черномен, но заплащат дързостта си с живота си. През 1380 година на Косово поле се завързал кървав бой. Един християнин помолил да влезе в палатката на султан Мурад I, пуснали го, а той извадил от пазвата си нож и убил султана. Синът му Баязид I Светкавицата заел неговото място. Той окуражил войните си да отмъстят за подлото деяние и така християните били разгромени. През 1389 година било покорено Добруджанското деспотство. Баязидовите орди се впуснали настървени към Търновското царство, през това време Иван Шишман се бил укрепил в крепостта Царевец и чакал подкрепа от унгарския крал. Кръвожадният султан обсадил столицата Търново, българите се сражавали достойно окуражавани от храбрият патриарх Евтимий, но врагът превзел крепостта. Патриархът бил заточен в Бачковския манастир, Светкавицата с измама събрал болярите в една църква и там ги избил. Така на 17 юли 1393 година било сложено край на Търновското царство. Иван Страцимир получил многобройна войска от унгарския крал и се устремил към Никопол, Баязид разгромил рицарите в крайдунавските мочури и наредил всички пленници да бъдат избити. Той отвел Страцимир в Мала Азия, а унгарският крал избягал с кораб по Дунава. Така Видин, оставен на произвола на съдбата било лесно превзет през 1396 година, последния български цар Константин II Асен владее града и областта до към 1417-1422г. когато е окончателно прогонен от турците. Така България паднала под османска власт. С падането на Видинското царство е сложен край на средновековната българска държава.

Османска власт (1393 - 1878)[редактиране | edit source]

България през 15 век - 16 век[редактиране | edit source]

Български въстания в 17-ти век

България първа от балканските страни е под османска власт столицата Търново е завладяна в 1393 година. Окончателно покорени до 1396г. са всички български земи. Но българите не се примиряват с новата власт. Още в началото на 15 век те вдигат първото въстание против турците — през 1404 година, а според други източници, четири години по-късно в Северозападна България. Негови ръководители са сина на цар Иван Срацимир - Константин II Асен, и сина на цар Иван Шишман, Фружин. То обаче не завършва с успех. През 1454 година обаче е заловен войводата Радич - белег, че в България възниква хайдушкото движение.

През следващите години политическата активност на българите се изразява в подкрепа на враговете срещу турците. Българи участват в походите на крал Владислав III и Янош Хуняди. След загубата им при Варна много българи се изселват на север от Дунав.

През 1598 година е вдигнато Първото търновско въстание. Международната обстановка е благоприятна — в ход е война между Австрия и Османската империя, а и влашкият войвода Михай Витязул подпомага австрийците. Начело на въстанието застават Тодор Балина, дубровнишкият търговец Павел Джорджич и гръцкият духовник Дионисий Рали. И то обаче завършва с неуспех.

Османското владичество унищожава система от административни, правни, фискални, военни, културни и други институции. Унищожена е църковната йерархия, държавата и българския елит, които са главната опора на народността. Интелигенцията е изтребена, разпиляна и обезродена, поради което обществото остава без организатори и водачи. Силно е намален демографския потенциал — част от българите са избити, много от тях са принудени да се изселят. Чрез различни форми на антиосмански съпротиви българското общество притъпява експлоатацията, поддържа жива историческата памет и държи будно българското самосъзнание.

Налагането на османските структури предизвиква сблъсък на две коренно различни обществено-икономически системи. В тяхното обособяване участват българо-византийски, монголо-ирански и азиатски елементи. През първите три века Османската империя е във възход и това обяснява защо преобладават пасивните съпротивителни действия и защо всички въстания завършват с неуспех. Независимо от неблагоприятният им изход те са важен фактор за оцеляването на българите. В 1352 г. османците овладяват първата крепост на Балканите Цимпе, а през 1354 г. крепостта Галиполи.От 1355 г. в ръцете на османците попада цяла Одринска Тракия. Българската държава е разпокъсана на Търновско, Видинско и Добруджанско царство и това води до политическа недалновидност на балканските владетели. На 21 септември 1371 българските боляри Углеша и Вълкашин (бащата на Крали Марко) организират първият отпор при с.Черномен, но заплащат дързостта си с живота си. Османската инвазия се насочва в нова посока на север по долината на р. Марица. Падат Ихтиман, Самоков, а през 1386 година и София. Същата година османците достигат Ниш, балканските владетели правят опити за антиосманска коалиция и през 1387 година ги разбиват при Плочник. Османците се мобилизират и в 1389 г. разбиват съюзниците при Косово поле. На 17 юни 1393 османците овладяват Търново. В 1395 г. османците побеждават в битката при Ровине, Никопол също е завладян. През 1396 г. османците завладяват Видин. Антиосманска коалиция създава унгарският крал Сигизмунд Люксембургски. В коалицията участват сръбския деспот Стефан Лазаревич, влашкия войвода Мирчо Стари, босненския крал Остоя и видинският цар Константин II Асен. През 1408 г. бойните действия се активизират в северозапад и към Константин се присъединява братовчед му Фружин. Това принуждава Сюлейман паша да организира поход срещу тях и към 1422 г. съпротивата на цар Константин II Асен е сломена и той умира в Белград, това е краят на Българската средновековна държава, 1430г. Видинско е превърнато в санджак.

Османското завладяване довежда до масов психологически шок. Нашествениците имат изключително добра стратегия — поетапно завземане на отделните територии, укрепване на властта в завладените земи, изграждане на силна военна организация, централизиране на властта, характерни за номадския и полуномадския начин на живот. Основен проблем в първите десетилетия от османското владичество е физическото оцеляване на българите и запазването им като етнос. През 1439 г. опит за нова антиосманска коалиция правят християнската и католическата църква, но без особен резултат. Нов опит за отхвърляне на чуждата власт българите правят по време на организиралите се през 1443-1444 г. кръстоносни походи от полско-унгарския крал Владислав III Ягелонски и унгарския войвода Янош Хуниади. Армията нанася тежко поражение на османците на 3 ноември 1443 г. край Ниш. Настъпилата люта зима принуждава кръстоносците да подпишат мир със султана. Обмисля се обаче по-мащабна операция. И през есента на 1444 г. кръстоносците достигат до Варненско поле, където обаче биват победени от османците. На 29 юни 1453 Мехмед II Завоевател завладява Константинопол, преименува го на Истанбул и го прави своя столица. Причините за нестихващата антиосманска съпротива се крият в непрекъснатото влошаващо се положение на българите. Те не могат да участват в административно-управленския механизъм, третирани са като безправна социална група — рая. Важна причина за съпротива е народностната и религиозната дискриминация. Според исляма едно от най-важните задължения на мохамеданина в ислямската държава е "войната за вярата" или Свещената война - Джихад. Тази политика на неравнопоставеност е прокарана във всички институции на османската държава. Жестока форма на асимилация е "кръвния данък" (девширме) — момчета в детска и юношеска възраст са отвличани, помохамеданчвани и специално обучавани за попълване на войската (еничарския корпус). Този данък често е наричан Еничарство. Събирането на деца е утвърдено със специален закон и продължава до края на XVIв. съпроводено с много жестокости и насилие. Съществена причина за съпротивата срещу чуждата гнет е политиката на помюсюлманчване на българското население. Ислямизирането на българите с различна интензивност протича през целия период от османското владичество. То протича в три основни форми-единични, групови и масови. Единичните са най-опасни за народността защото водят до откъсване от етническата среда, поетапно загубване на езика и потурчване. Груповите засягат отделни райони или села при неподчинение и/или неизпълнение на задълженията си. Масови има в XVI в. в Чирмен, Никопол, Беломорието и Македония. Чуждата политическа власт, непосилният икономически гнет, езиковите и верските различия, дискриминационната политика, политическото и юридическото безправие предизвикват борбата на българите срещу чуждото потисничество. Съпротивата протича през целия период на чуждото владичество и обхваща цялата етническа територия. През първите три века целите на борбата са: опазване на народността, съхранение на нейния демограФски потенциал, противодействие срещу системата на експлоатация, като се намали степента и борба за политическо освобождение. Формите и методите на борбата се делят на активни и пасивни. Упорството и неприемането на чуждата вяра е форма на пасивна съпротива, която съществува непрекъснато. Активните форми на съпротива се срещат по-рядко, защото са необходими водачи и по-добра организация — това са бунтовете и въстанията. В периода 1593-1606 г. се поставя началото на антиосмански съюз наречен "Свещена лига". В него влизат Трансилвания, Влашко, Молдова и владетели на някои италиански градове-републики. Военната слабост на Османската империя води до криза в политическия и икономическия живот, което активизира борбите на българите. Първото Търновско въстание избухва през 1598 г. Организаторите му са Търновският архиепископ Дионисий Рали, търговеца Павел Джорджович и Тодор Балина. Принос в антиосманската съпротива имат и българските католици. Стремежът на папите да разпространят влиянието си на Балканите се засилва след завладяването им от османците.

България през 17 век - 18 век[редактиране | edit source]

Възраждане (19 век)[редактиране | edit source]

Българско национално Възраждане
Априлско въстание
Действия на Петко Войвода в Беломорието и Тракия

Възраждането по нашите земи започва по-късно, в сравнение със Западна Европа, тъй като България (а и изобщо Балканският полуостров) са под турска власт. То е процес в който българите се осъзнават като народ и започват да отстояват своите права и стремежи да станат равни на другите европейски народи и да се превърнат в нация. През Възрожденската епоха започват да се разпространяват сред българските земи стоково-паричните отношения, в цялото Българско национално землищте се усилват стремежите и борбите на българите за стопански и културен напредък и за църковна, просветна и политическа свобода и независимост. Традиционно за начало на Възраждането е считано написването на "История славянобългарска" от Паисий Хилендарски през 1762 година, макар че бурните процеси на Възраждането започват да се забелязват по-късно, след последователните Руско-турска война (1828-1829) и Кримска война (1853-1856) когато започва материално съвземане на българите което издига самочуствието им, а наложените от Европа на Турция макар и формални реформи улесняват започналите още в началото на века стремежи към култура и масова просвета стават възможни в азиатската империя принудена да допусне развитието им.

За основоположник на модерното българско национално-освободително движение срещу турското робство се счита Георги Раковски, следват четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа в Мизия, на Ильо войвода в Македония и на Капитан Петко войвода в Беломорието и Тракия, съдаването от Васил Левски на  Вътрешна революционна организация (ВРО) и на Български революционен централен комитет (БРЦК) връхна точка на което се явява героичното Априлско въстание през 1876 година предизвикало освободителна Руско-турската война (1877-1878) довела до образуването на Княжество България, но възрожденското просветно, църковно и национално-освободително движение продължава в останалите под робство земи. В Южна България национално-революционната борба води Български таен централен революционен комитет (БТЦРК) до Cъединението й с Княжеството в 1885г., а в останалите поробени земи това дело е поето от извоюваната в 1871 г. Българска Екзархия и други структури в мирните му форми и от  Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) за въоръжената борба.

Въпреки, че за край на Възраждането традиционно се приема 1878 г., когато, със Санстефанския мирен договор, е възстановена свободната държава на българите, това донякъде е вярно само за Княжеството, но Възраждането продължава чак до 1912 г, в неосвободените земи защото след Берлинския конгрес, и дори след Съединението в 1885г. Македония и по-голямата част от Тракия, остават под турско иго. Българското национално възраждане там продължава до освобождението им в 1912 г. след победоносната Балканска война. Тогава югозападните и южните българските земи са освободени, ала са завзети от Сърбия и Гърция, а в Ординска Тракия турците извършват етническо прочистване на 300 000 българи и с това е сложен кръст на българското национално развитие в тези области.

Трета българска държава (след 1878)[редактиране | edit source]

Третата българска държава започва съществуването си на 3 март 1878 г., когато в Сан Стефано е сложен край на Руско-турската война. Първоначално територията е обхващала населените с българи територии от Черно море до Охридското езеро и от Дунав до Егейско море. Притеснени от новата голяма държава на Балканите великите сили приемат на конгрес в Берлин Мизия и Софийското поле да се обособят като васално на Турция Княжество България. В рамките на Османската империя остава автономната област Източна Румелия с административен център Пловдив, която практически съвпада по територия с днешна Южна България. Македония, Одринска и Беломорска Тракия остават в територията на Османската империя. На 6 септември 1885 в Пловдив е обявено Съединението на Източна Румелия с Княжество България. На 22 септември 1908 г. България обявява юридическата си независимост от Османската империя.

От освобождението до началото на Балканската война (1878 - 1912)[редактиране | edit source]

България 1878-1912

Войни за национално обединение на България (1912 - 1919)[редактиране | edit source]

Царство България с новоосвободените земи 1912г.
Аднинистранивно деление на Царство България с новоосвободените след 1915 г. земи

През 19121913 България участва в Балканската война, в резултат на което се променя територията й се увелечава с част от освободените български земи. По време на Междусъюзническата война и Втората световна война България е на страната на победените.

Междувоинен период и Втора световна война (1920 - 1945)[редактиране | edit source]

Административно деление на Царство България след 1941г.
Царство България с присъединените след 1940г. и контролираните земи
Заповед на скопския областен управител Антон Козаров, с която в Скопска област се въвежда българско управление.

С участието си във Втората световна война първо на страната на Остта, а после на страната на Съюзниците България прави пореден опит за национално обединение, но от върнатите й области: Македония, Беломорие, Западни покрайнини и Южна Добруджа след войната успява да запази само последната.


Народна република България (1945-1989)[редактиране | edit source]

След Втората световна война България попада в съветската сфера на влияние и през 1946 г. става Народна република България. Начело на БКП и на държавата застават:

През 1971 е приета нова конституция.

Република България (след 1989)[редактиране | edit source]

На Ноемврийскя пленум на ЦК на БКП през 1989 г. Тодор Живков е освободен и на негово място като Председател на Държавния съвет застава Петър Младенов, който на следващата година става първият президент на България. През следващите години в страната се провеждат политически и икономически реформи с променлива интензивност. Този период често е наричан Преход на България към демокрация и пазарна икономика, като има различни мнения за това кога приключва.

Вижте още[редактиране | edit source]

Външни препратки[редактиране | edit source]

Бележки[редактиране | edit source]

  1. Иван Иванов: Търговските контакти през халколитната епоха. Морски пътища и речни пътища
  2. Успенский, История, I, стр. 340, датира това събитие в 479 г. Ал. Бурмов датира това събитие през 480 г.
  3. Ioannes Antiocheni, De insidiis,11-96, ГИБИ,БАН,София 1960, стр.32
  4. Комес Марцелин. Хроника. ЛИБИ. БАН. София, 1958. стр. 311.
  5. Zonarae op. cit., III, p. 137
  6. Theophanis op. cit., p.160
  7. Л. Иванов. История на България в седем страници. София, 2007.
  8. Българите в техните исторически, етнографически и политически граници, карта 11