Рицар

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Статуетка на рицар.

Рицар (от немското Ritter с първоначално значение „конник“) е член на средновековно съсловие на професионални войници в Европа. По-късно през Средновековието „рицар“ става благородническа почетна титла. В съвременния език „рицар“ бива наричан и всеки тежковъоръжен конник.

Рицарството като военно и земевладелско съсловие възниква при франките във връзка с прехода през 8 век от народна пехотинска войска към конна войска от васали. Под въздействието на Църквата и поезията, то изработва нравствен и естетичен идеал на воин, а в епохата на Кръстоносните походи, под влиянието на възникналите тогава духовно-рицарски ордени, се затваря в наследствена аристокрация, осъзнаваща се като международен военен орден. Усилването на държавната власт, превъзходството на пехотата пред конницата, изобретяването на огнестрелното оръжие, създаването на постоянна войска превръщат феодалното рицарство, в края на средните векове, в политическо съсловие на нетитулуваната аристокрация.

Възникване[редактиране | редактиране на кода]

За първообраз на средновековното рицарство в някаква степен може да се счита съсловието на конниците в Древния Рим. След залеза на Рим, при франките през 7 век преобладава пешата войска от свободни селяни, а на коне са само свитата на краля (антрустионите); но по-късно във връзка с нападенията на арабите, конният строй прониква във франкската държава от вестготите. Тъй като свободните селяни не са имали възможността да носят конна служба в отдалечени походи, то се налага, за създаване на конница Каролингите да се опират на сеньората, на отношенията между сеньора и зависимите от него хора.

Потребността от конници при Карл Мартел и неговите синове води до раздаване на църковни земи като прекарии. Карл Мартел раздава църковни земи на своите дружинници (газиндите) и изисква от тях конна служба. По-късно при същите условия започват да се раздават земи като бенефиции и на короната. През 8 век се появява името васс, вассал, за обозначаване на газиндите. Свободният, но поради липса на собственост - неспособен за носене на конна служба човек можел като вассал да получи бенефиция или, като заселник (Hintersasse) – парцел оброчна земя. Даването на оброчна земя преследвало стопански цели, а на бенефиций – военни. Във васални отношения влизали както свободни, така и несвободни хора. Свободният става васал по пътя на комендацията (manibus iunctis se tradit) и полага клетва за вярност (per sacramentum fidelitas promittitur) на своя сеньор.

В края на VIII в. клетва за вярност се изисква и от несвободните (servi), които получават бенефиции или длъжности (ministeria) или стават васали. Карл Велики все още използва в своите войни пехота; Лудвиг Благочестиви и Карл II събират за поход само конница.

Рицарска конница в битката при Хейстингс

В 865 г. от собственика на 12 гуфи земя се изискват да има ризница или пластична броня, т. е. принадлежи към тежката конница; воините от леката конница е трябвало да се явяват с копие, щит, меч и лък. Навсякъде зад тежките (с броня) свободни рицари (milites) стоят лековъоръжени конници, които не са свободни по произхождение (vavassores, caballarii). Всеки от оброчното население е можел да се издигне до министериал, получавайки длъжност в двора на сеньора, да носи служба като лековъоръжен конник, а след това, заслужавайки съответна бенефиция, да премине в тежката конница и да стане рицар. По такъв начин при богатите феодали се е образувал привилегирован клас дворцови слуги (vassi, servi ministeriales, pueri) от средата на несвободните. С развитието на ленната система министериалите са получавали лен и били привличани към рицарска служба.

В Германия министериалите от XI в. съставляват особено съсловие от динстмани (Dienstmannen), стоящо по-високо от гражданите и свободното селско население, веднага след свободните рицари. Признак за тяхното несвободно състояние е невъзможността да захвърлят службата без разрешение. Преимуществата на съсловието на министериалите подбужда свободните, а от средата на XII в. – даже и знатните доброволно да се подчиняват на сеньорите, като министериали. Това е повишавало положението на класата в общественото мнение. Първо място сред министериалите принадлежи на динстманите на краля и духовните князе (Reichsdienstmannen); след това били министериалите на светските князе. Прелатите, неравни с князете, и свободните феодали по – ниско от князете, държали ако не дистмани, то поне несвободни рицари, стоящи по-ниско от министериалите. В Южна и Западна Германия такива milites (eigene Ritter) били срещани даже на служба при динстманите. През втората половина на XIII в. херцогските динстмани в Австрия и Щирия успяват да се изравнят с местното дворянство (те са станали Dienstherren); тяхното място, като динстмани, заемат несвободни рицари (Eigenmannen). В Северна Германия, където князете раздавали ленове предимно на динстманите, благородническото съсловие от средата на XII в. масово започва да преминава в министериали. През XIV век вече е забравено за несвободното произхождение на дистманите, памет за което до XV в. се съхранява за eigene Ritter. В XII в. свободните рицари и рицарите-министериали се различават като ordo equestris maior et minor. Преминаването на нови слоеве несвободни класове или свободно, но невоенно население в рицари е задържано в средата на XII в.; след Хоенщауфените немското рицарство се затваря в наследствено съсловие. Постановлението на Фридрих I от 1156 г. (Constitutio de расе tenenda) забранява на селяните да носят копие и меч; дори търговеца не смеел да опаше меч, а трябвало да го вързва към седлото. Тази конституция въвежда и понятието за рицарско произхождение (Ritterbürtigkeit); miles (конника) има право на двубой, ако може да докаже своето рицарско произхождение (quod antiquitus cum parentibus suis natione legitimus miles existat). По Саксонският зерцал, и бащата, и дядото на истинският рицар (von ridderes art) трябва да са рицари. Друга конституция на Фридрих I (Constitutio contra incendiarios, 118788 гг.) забранява на синовете на свещениците, дяконите и селяните да опасват меч по рицарски.

Във Франция за благородници се считали собствениците на благороднически земи, т.е. феоди (fief-terre); втори признак за благородност станало допускането до посвещение в рицарство. Макар и понякога прости хора да са ставали рицари, преобладаващо правило е било, че в рицарство се посвещава владетел на лен. Получилите земя (лен) министериали, т.е. хора в несвободно състояние (sergent fieffé, serviens), приравнявали към вавасорите, т.е. към ниските благородници. Докато владеенето на феод е главен признак за благородничество, гражданите и даже селяните можели да стават благородници със закупуване на ленове. В края на XIII век купуването на феоди от простолюдието било затруднено от изискванията за подбор (droit de franc-fief), но в това време е било възможно да се стане благородник и чрез ръкополагане (lettre d’anoblissement) от суверена; правото на ръкополагане на благородници става привилегия на краля.

В Англия правото на посвещение в рицарство (knight) рано става прерогатив на короната. Хенри III и Едуард I изисквали задължително посвещаване за всеки ленник, с доход по голям от 20 фунта. Фактът за владеене на ценз взема връх над произхода.

Влиянието на Църквата върху военното съсловие отначало е чрез клетвата за вярност, а по-късно чрез клетвата към светския или Божия свят, а накрая чрез обреда за освещаване на оръжието преди връчването му на воина, достигнал зрялост. „Верността“ включва в себе си изпълнението на християнския дълг да се служи на Бог, съблюдаване на държавния мир по отношение на църквите, вдовиците, сираците, задължението да се отстоява справедливостта и т.н. Земният и Божият мир (treuga и pax), скрепявани с клетвата, се определят от владетеля и събори. Pax охранява от насилие цялото невоенно население – търговци, жени, чиновници, селяни; treuga ограничава разприте между самите рицари.

Ритуал на посвещение[редактиране | редактиране на кода]

Още във времената на Тацит връчването на оръжие на младия германец, в присъствието на народното събрание, означавало признаване на неговото пълнолетие; оръжието връчва или някой от вождовете, или бащата, или роднина на юношата. Карл Велики през  791 г. тържествено опасва с меч своя 13-годишен син Людовик, а Людовик, през  838 г. – своя 15-годишен син Карл. Този германски обичай ляга в основата на средновековното посвещаване в рицарство, но бил прикрит с римски термин – „поставяне на воински пояс“ (на латински: cingulum militare).

Посвещение. Едмънд Лейтън, 1901

Дълго време всеки можел да стане рицар. През първите години на рицарството, по германска традиция, то било давано на 12, 15, 19 години, но в XIII век се забелязва стремеж към отлагане към пълнолетието, т. е. към 21-та година. Посветяването най-често се извършва през големите църковни празници Коледа, Великден, Петдесетница; оттук произтича обичая „нощна стража“ в навечерието на посвещението (veillée des armes). Всеки рицар е можел да посвещава в рицарство, но най-често това са правели роднините на кандидат-рицаря; сеньорите, кралете и императорите се стремили да получат това право изключително за себе си.

Между 9 и 12 век германският обичай на връчване на оръжие съдържал само обредите за поставяне на златни шпори, поставяне на броня и каска, изкъпване преди обличането; colée, т. е. удара с длан по шията, влиза в употреба по-късно. Към края на обряда рицарят скача на коня, без да се докосва до стремето, язди в галоп и с копие поразява манекени (quintaine), поставени на стълбове. Понякога самите рицари се обръщали към Църквата за осветяване на оръжието; по този начин започва проникването на християнското начало в обряда.

Идеализирано изображение на средновековен рицар: Хартман фон Ауе

Под влиянието на Църквата германският военен обред бил религиозен (Църквата благославя меча (bénir l’epée, през XII в.) ), а по-късно и направо литургически (Църквата и опасва рицаря с меч (ceindre l’epée, в XIII в.) ). В древните епископски обрядници различаваме Benedictio ensis et armorum (благословия на оръжието) и Benedictio novi militis (посвещаване на рицар). Най-древните следи за посвещаване на рицар от Църквата са намерени в римски ръкопис от началото на XI в., до XIII в. няма други следи за Benedictio novi militis; вероятно този обред е възникнал в Рим и е разпространен оттам.

Удар при посвещението в рицарство за пръв път се споменава в началото на 13 век при Ламберт Арденски (Lambertus Ardensis), в историята на графовете де Гин и д’Ардре. Алапата проникнала и в църковния обред Benedictio novi militis. По епископския обредник на Гийом Дюран, епископа, пристъпва към благословение на меча, който изваден лежи на жертвеника; след това епископът го взема и поставя в дясната ръка на бъдещия рицар; накрая, поставяйки меча в ножницата, опасва посветения, с думите: „Accingere gladio tuo super femur etc.“ (да бъдат опасани твоите чресла с меч); братски целува новия рицар и дава alapa, във вид на леко докосване с ръка; старите рицари привързват на новия шпори; всичко завършва с връчване на знаме.

Рицарският удар се е разпространил във Франция от север. В него виждали изпитание за смиреност. За несвободните конници приемането при рицарите било равносилно на освобождаване, а поради това, вероятно, именно при тяхното посвещение се появява за първи път colée – удара, който трябва в този случай да се съпостави с римската форма за освобождаване per vundictam, съхранила се до VIII в. (формулата за освобождаване на роб Църквата е съставена по формулата за освобождаване per vindictam; в англо-нормандското право се среща освобождение чрез връчване на оръжие пред народното събрание на графството).

В Германия древният обред при посвещение в рицарство бил само опасване с меч при пълнолетие (Schwertleite); съществуването на „удар“ (Ritterschlag) до XIV в. не е доказано. Граф Вилхелм Холандски все още не бил посветен в рицарство, когато през 1247 г. бил избран за римски крал.

При Йохан Бек (около 1350 г.) се съхранило описание за неговото посвещение в рицарство. Рицарят трябва да е „ m. i. l. e. s.“, т. е. magnanimus (великодушен), ingenuus (свободно роден), largifluus (щедър), egregius (доблестен), strenuus (войнствен). Рицарската клетва (votum professionis) изисква, между другото: ежедневно да се слуша обедната литургия, животът да се подлага на опасност в името на католическата вяра, да се пазят църквата и духовенството от грабители, да се пазят вдовиците и сираците, да се избягва несправедлива среда и нечисти доходи, да се отива на двубой за спасяването на невинен, да се посещават турнири само заради военните упражнения, да се служи почтително на императора в мирските дела, да не се отчуждават имперските ленове, да се живее безупречно пред Господ и хората.

Разпространението на colée в Германия е може би свързано с френското влияние при Карл IV. Рицарски удар получава този, който вече владее оръжие, докато в по-стари времена, връчването на оръжие при пълнолетие и посвещаването в рицарство винаги съвпадали. Връчване на оръжие остава задължително за всеки воин; тържественото освещаване на меча, златните шпори и „удара“ станали признак за приемане на воина в рицарски орден. Младият човек, получавайки оръжие, става оръженосец (scutarius, Knappe, Knecht, armiger, écyyer). Но понеже рицарството в социално отношение се затваря във висшия слой на военното благородничество, то от „оръженосци“ в рицари попадат само синовете на рицарите (chevalier, Ritter, knight). Рицарството става идеал за цялото военно съсловие в средните векове. Затова най-ярко образите на рицарите са показани в поезията, а не в летописите.

Рицарските добродетели[редактиране | редактиране на кода]

Изображение на турнир. Валтер фон Клинген (Codex Manesse)

Рицарските доблести —

  • мъжество (pronesse)
  • вярност(loyauté)
  • щедрост (largesse)
  • благоразумие (le sens, в смисъл на умереност)
  • изтънченост при общуване, вежливост куртоазия (courtoisie)
  • чувство за чест (honneur)

Рицарските заповеди – да бъдеш вярващ християнин, да пазиш църквата и Евангелието, да защитаваш слабите, да обичаш родината, да си мъжествен в битката, да се подчиняваш и да бъдеш верен на сеньора, да казваш истината и да държиш на думата си, да си щедър, да се бориш против злото и да защитаваш доброто и т. н.

По-късно романите за „Кръглата маса“, поетизират придворното рицарство на XIII в. Сред конниците-министериали и оръженосците, заслужили рицарски шпори в двора на сюзерена, е възможно възникване на култ към дамите; дълг за подчинение и уважение по отношение на жената на сеньора, като същество по-високо, който се е преобразувал в поклонение към идеала за жена и служене на дамата на сърцето, в повечето случаи омъжена жена, стояща по-високо в общественото положение. Стогодишната война между Франция и Англия в XIV в. внася идеята за „националната чест“ в средата на рицарите от двете враждуващи страни.

Въоръжение и тактика[редактиране | редактиране на кода]

Въоръжение на рицар. Metropolitan Museum of Art, Ню Йорк

Между 9 и 12 век основната защита на тялото при тежката кавалерия е ризницата. През 13 век се появяват и кованите доспехи, покриващи цялото тяло, които са емблематични за образа на рицаря днес. Всеки тежковъоръжен рицар е взимал със себе си в битка три коня и един, двама или трима оръженосци, които обикновено се набирали от васалите или рицарските синове, не получили рицарско звание; тези оръженосци отначало се били пешком и по време на схватките оставали на задна линия, с резервни коне и оръжие. По-късно биват набирани и от леката конница. Броят на рицарската войска е вървял по „копия“, броейки три конника за едно копие.

Обикновено строят на отряд рицари в средните векове е бил клин (cuneus). В такъв „клин“ понякога е имало няколкостотин рицари, а понякога и няколкохиляди. Най-често рицарската войска се е построявала в три бойни редици, една зад друга, а всяка бойна линия се разделяла на „клинове“ и имала център и две крила. За тренировка на военните умения във Франция се зараждат турнирите – оттам проникват и в Германия и Англия (couflictus gallici).

Замъци[редактиране | редактиране на кода]

Паметници на средновековното рицарство остават замъците от XIIXIV век. С появяването на рицарството такива замъци са се превръщали понякога в разбойнически гнезда, опорни пунктове за систематичен грабеж на съседи и пътници.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Gautier. La Chevalerie. – P., 1884.
  • Schreckenstein R. von. Die Ritterwürde und der Ritterstand. – Freiburg im Br., 1886.
  • Schulz A. Das Leben zur Zeit der Minnesinger. – 1879 – 1880. – (2. Aufl. – 1889.).
  • Köhler Die Entwickelung des Kriegswesens und der Kriegführung in der Ritterzeit.
  • Henne am Rhyn. Geschichte des Rittertums. – Leipzig.

Източници[редактиране | редактиране на кода]

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]