Звено

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за политическата организация. За подразделението вижте Звено (ВВС).

Политически кръг „Звено“
Основана 1927 г.
Разформирована 1949 г.
Идеология Корпоративизъм

Политически кръг „Звено“ е обществено-политическа организация, съществувала в България от 1927 до 1949 г. В идеологическо отношение тя е силно повлияна от фашизма и се противопоставя открито на основни елементи на либералната демокрация, като многопартийната система и свободата на печата.[1]

Печатни органи на "Звено" са списание "Звено" (1928-1934), вестник "Изгрев" (1932-1934 и 1944-1949) и списание "Бразда" (1936-1942 и 1945-1948).

Основаване и първи години[редактиране | редактиране на кода]

Политическият кръг „Звено“ е създаден през юни 1927 г. от група общественици и политици, главно от управляващия Демократически сговор, но също радикали, демократи и широки социалисти. Тласък за това дава разочарованието в някои среди от партизанщината по време на предизборната кампания за избор на 22 Обикновено Народно събрание през пролетта, от относителното възстановяване на левицита и от продължаващите междуособици във Вътрешната македонска революционна организация. Активна роля в основаването на организацията играе Димо Казасов, който става редактор на новосъздаденото списание „Звено“, заедно с Димитър Мишайков.[2]

Първоначално „Звено“ е създадена като непартийна организация, която си поставя за цел консолидирането на раздробените политически партии в страната. Организацията не се стреми към масовост, като при най-голямото си разрастване през 1934 година достига около 3 хиляди членове. В първия си брой списание „Звено“ публикува списък със 72 известни личности, които се солидаризират с целите на организацията. Сред тях са политици и общественици, като Александър Цанков, Кимон Георгиев, Христо Калфов, Иван Харизанов, Константин Батолов, Васил Пасков, Петко Пенчев, и интелектуалци като Димитър Атанасов, Стефан Баламезов, Райко Алексиев, Александър Божинов, Любен Диков, Никола Долапчиев, Славчо Загоров, Спиридон Казанджиев, Иван Лазаров, Иван Странски.[3]

Основателите на „Звено“ си поставят задачата да възпрепятстват "групирането на българските политически сили в два рязко враждебни лагера" и на преден план да излязат обществено-икономическите и културните въпроси на страната. "Звено" се обявява и срещу действията на ВМРО - най-вече срещу липсата на достатъчно държавен контрол в Пиринска Македония и срещу братоубийствените борби в различните крила на организацията и честите убийства по улиците на българските градове.

На 28 юни 1930 година „Звено“ публикува своя програмна декларация, която поставя началото на преобразуването в политическа организация. В нея се критикува обществено-политическата система в страната и се предлага нейното радикално реформиране по фашистки образец - намаляване на състава на изборните органи, удължаване на мандатите им, въвеждане на корпоративни форми за избора им. То се обосновава с общи оценки за „политическа и морална поквара“, „корупция и корист, пропълзели в целия държавен организъм“, „деморализация“. Година по-късно е приет първият устав на „Звено“, предвиждащ централизирана йерархична организация.[4]

По време на управлението на Народния блок (1931–1934) около "Звено" се групират дейци от буржоазните партии, недоволни от управлението. Към него се присъединява и по-голямата част от ръководството на Военния съюз. През януари 1934 групата около Димо Казасов напуска "Звено" и преминава към Народното социално движение на професор Александър Цанков.[5] Начело на организацията застава бившият военен и министър Кимон Георгиев.

Деветнадесетомайски преврат[редактиране | редактиране на кода]

С активното участие на армията привържениците на "Звено" извършват на 19 май 1934 държавен преврат и завземат властта.

Министър-председател в новия кабинет на деветнадесетомайците е Кимон Георгиев (до януари 1935 г.). След преврата Търновската конституция е отменена, Народното събрание разпуснато, а парламентарното управление е ликвидирано. В страната се установява авторитарно безпартийно управление, а "Звено" се саморазпуска.

В опозиция[редактиране | редактиране на кода]

След отстраняване от власт на правителството на ген. Пенчо Златев през април 1935 г. и успеха на цар Борис III да изтласка от властта звенарите и републикански настроените лидери на Военния съюз, "Звено" минава изцяло в опозиция на монархическия режим. Отказва се от авторитаризма и приема някои идеи за парламентарна демокрация. Някои негови дейци стават привърженици на републиканските възгледи. "Звено" успява да привлече и някои бивши активисти на ВМРО от нейното протогеровистко крило.

След избухването на Втората световна война "Звено" се обявява против включването на България във военния конфликт. През 1941–1944 г. негови представители се включват в "Националния комитет" на Отечествения фронт (септември 1943).

След Деветосептемврийския преврат[редактиране | редактиране на кода]

Политическият кръг "Звено" взема участие в подготовката и извършването на преврата на 9 септември 1944 г. Дошлото на власт на 9 септември 1944 г. правителство се оглавява от Кимон Георгиев - лидера на „Звено“.

На 1 октомври 1944 г. "Звено" възобновява официално своята организационна дейност под името Народен съюз "Звено". Включва се в първите отечественофронтовски правителства. В "Звено" се очертават 3 течения:

  • десница, начело с Васил Юруков, която се обявява против БРП (к) и т.нар. народнодемократична власт,
  • център, възглавяван от Кимон Георгиев, лоялен на отечественофронтовската власт, и
  • левица, под водачеството на Т. Доброславски и Т. Трифонов, която се обявява против групата на В. Юруков и е контролирана от БРП (к).

През 1946 г. "Звено" възприема новата програма на ОФ и изграждането на социализма по сталински модел.

През февруари 1949 г. на своя конференция "Звено" взема решение да се саморазпусне. На членовете си препоръчва да се включат в ОФ. С този акт "Звено" престава да съществува като самостоятелна политическа организация.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Недев 2007, с. 198-199.
  2. Недев 2007, с. 195-196.
  3. Недев 2007, с. 197.
  4. Недев 2007, с. 212-217.
  5. Недев 2007, с. 234-236.
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]