Звено

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за политическата организация. За подразделението вижте Звено (ВВС).

Политически кръг „Звено“
Основана 1927 г.
Разформирована 1949 г.
Идеология Корпоративизъм

Политически кръг „Звено“ е крайнодясна обществено-политическа организация, съществувала в България от 1927 до 1949 г.

В идеологическо отношение тя е силно повлияна от фашизма и се противопоставя открито на основни елементи на либералната демокрация, като многопартийната система и свободата на печата.[1] От фашизма я отличава преди всичко отсъствието на стремеж към създаване на еднопартиен режим с харизматичен лидер.[2]

Печатни органи на „Звено“ са списание „Звено“ (1928 – 1934), вестник „Изгрев“ (1932 – 1934 и 1944 – 1949) и списание „Бразда“ (1936 – 1942 и 1945 – 1948).

Основаване и първи години[редактиране | редактиране на кода]

Политическият кръг „Звено“ е създаден през юни 1927 г. от група общественици и политици, главно от управляващия Демократически сговор, но също радикали, демократи и широки социалисти. Тласък за това дава разочарованието в някои среди от партизанщината по време на предизборната кампания за избор на 22 Обикновено Народно събрание през пролетта, от относителното възстановяване на левицита и от продължаващите междуособици във Вътрешната македонска революционна организация. Активна роля в основаването на организацията играе Димо Казасов, който става редактор на новосъздаденото списание „Звено“, заедно с Димитър Мишайков.[3]

Първоначално „Звено“ е създадена като непартийна организация, която си поставя за цел консолидирането на раздробените политически партии в страната. Организацията не се стреми към масовост, като при най-голямото си разрастване през 1934 година достига около 3 хиляди членове. В първия си брой списание „Звено“ публикува списък със 72 известни личности, които се солидаризират с целите на организацията. Сред тях са политици и общественици, като Александър Цанков, Кимон Георгиев, Христо Калфов, Иван Харизанов, Константин Батолов, Васил Пасков, Петко Пенчев, и интелектуалци като Димитър Атанасов, Стефан Баламезов, Райко Алексиев, Александър Божинов, Любен Диков, Никола Долапчиев, Славчо Загоров, Спиридон Казанджиев, Иван Лазаров, Иван Странски.[4]

Основателите на „Звено“ си поставят задачата да възпрепятстват „групирането на българските политически сили в два рязко враждебни лагера“ и на преден план да излязат обществено-икономическите и културните въпроси на страната. „Звено“ се обявява и срещу действията на ВМРО – най-вече срещу липсата на достатъчно държавен контрол в Пиринска Македония и срещу братоубийствените борби в различните крила на организацията и честите убийства по улиците на българските градове.

На 28 юни 1930 година „Звено“ публикува своя програмна декларация, която поставя началото на преобразуването в политическа организация. В нея се критикува обществено-политическата система в страната и се предлага нейното радикално реформиране по фашистки образец – намаляване на състава на изборните органи, удължаване на мандатите им, въвеждане на корпоративни форми за избора им. То се обосновава с общи оценки за „политическа и морална поквара“, „корупция и корист, пропълзели в целия държавен организъм“, „деморализация“. Година по-късно е приет първият устав на „Звено“, предвиждащ централизирана йерархична организация.[5]

По време на управлението на Народния блок (1931 – 1934) около „Звено“ се групират дейци от буржоазните партии, недоволни от управлението.[6] Към него се присъединява и по-голямата част от ръководството на Военния съюз.[6] През 1933 година „Звено“ води активни преговори за коалиция с фашистката партия Национална задруга за политическо възраждане, но двете организации не стигат до съгласие по отношение на политиката към Югославия.[7] През януари 1934 групата около Димо Казасов напуска „Звено“ и преминава към Народното социално движение на професор Александър Цанков.[8] Начело на организацията застава бившият военен и министър Кимон Георгиев.

Деветнадесетомайски преврат[редактиране | редактиране на кода]

С активното участие на армията привържениците на „Звено“ извършват на 19 май 1934 държавен преврат и завземат властта.

Министър-председател в новия кабинет на деветнадесетомайците е Кимон Георгиев (до януари 1935 г.). След преврата Търновската конституция е отменена, Народното събрание разпуснато, а парламентарното управление е ликвидирано. В страната се установява авторитарно безпартийно управление, а „Звено“ се саморазпуска.

В опозиция[редактиране | редактиране на кода]

След отстраняване от власт на правителството на ген. Пенчо Златев през април 1935 г. и успеха на цар Борис III да изтласка от властта звенарите и републикански настроените лидери на Военния съюз, „Звено“ минава изцяло в опозиция на монархическия режим. Отказва се от авторитаризма и приема някои идеи за парламентарна демокрация. Някои негови дейци стават привърженици на републиканските възгледи. „Звено“ успява да привлече и някои бивши активисти на ВМРО от нейното протогеровистко крило.

След избухването на Втората световна война „Звено“ се обявява против включването на България във военния конфликт. През 1941 – 1944 г. негови представители се включват в Националния комитет на Отечествения фронт (септември 1943).

След Деветосептемврийския преврат[редактиране | редактиране на кода]

Политическият кръг „Звено“ взема участие в подготовката и извършването на Деветосептемврийския преврат през 1944 г. Дошлото на власт на 9 септември 1944 г. правителство се оглавява от Кимон Георгиев – лидера на „Звено“, и включва още трима представители на организацията – външния министър Петко Стайнов, военния министър Дамян Велчев и министъра на просветата Станчо Чолаков.

„Звено“ официално възстановява дейността си на 18 септември, а на 1 октомври е проведена национална конференция, на която организацията е преобразувана в политическа партия – Народен съюз „Звено“. Избрано е Изпълнително бюро с председател Кимон Георгиев и членове Петър Тодоров, Петко Стайнов, Станчо Чолаков и Петър Попзлатев.[9]

„Звено“ започва да създава свои структури в цялата страна, разширявайки базата си сред средната класа, но на местно ниво среща съпротивата на комунистите – хора от местните организации са арестувани, изнудвани за пари от милицията, недопускани до местните структури на Отечествения фронт, обявявани за „фашисти“.[10] На 3 май 1946 година е основана младежка организация на партията – Младежки съюз „Звено“.[9]

В проведените през есента на 1946 година избори за 6 Велико Народно събрание Отечественият фронт участва с обща листа и отделни бюлетини за членуващите партии. Докато комунистите получават абсолютно мнозинство в парламента, Народният съюз „Звено“ има изключително слаб резултат от около 70 хиляди гласа и лидерите му стават депутати само благодарение на общата листа на Отечествения фронт.[11] Малко по-късно водачът на „Звено“ е отстранен от министър-председателския пост.

След сключването на Парижкия мирен договор през 1947 година опозицията в страната е ликвидирана, а през септември Йосиф Сталин слага край на т.нар. „народна демокрация“ в Източна Европа, започвайки окончателното формиране на тоталитарните режими в региона. Най-близките до комунистите дейци на „Звено“, като Трайчо Доброславски, Трифон Трифонов, Кирил Щерев, настояват за публична позиция срещу изпадналите в немилост Дамян Велчев, Васил Юруков, Петко Стайнов. В проведена на 19 февруари 1949 година конференция Народният съюз „Звено“ приема, че е изпълнил ролята си, и решава да се саморазпусне и да се влее изцяло в Отечествения фронт. С този акт „Звено“ престава да съществува като самостоятелна политическа организация.[12]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Недев 2007, с. 198 – 199.
  2. Поппетров 2008, с. 41 – 45.
  3. Недев 2007, с. 195 – 196.
  4. Недев 2007, с. 197.
  5. Недев 2007, с. 212 – 217.
  6. а б Недев 2007, с. 234 – 236.
  7. Поппетров 2008, с. 50.
  8. Недев 2007, с. 234 – 236.
  9. а б Недев 2007, с. 654 – 656.
  10. Недев 2007, с. 713 – 717.
  11. Недев 2007, с. 759 – 762.
  12. Недев 2007, с. 788 – 792.
Цитирани източници
  • Недев, Недю. Три държавни преврата или Кимон Георгиев и неговото време. София, „Сиела“, 2007. ISBN 978-954-28-0163-4.
  • Поппетров, Николай. Фашизмът в България. Развитие и прояви. „Кама“, 2008. ISBN 978-954-9890-92-1.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]