Кимон Георгиев

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Емблема за пояснителна страница Тази статия е за политика. За дееца на ВМОРО вижте Кимон Георгиев (революционер).

Кимон Георгиев
Кимон Георгиев
Министър-председател на България
Първи мандат
19 май 1934 – 22 януари 1935
Монарх Борис III
Предшественик Никола Мушанов
Наследник Пенчо Златев
Втори мандат
9 септември 1944 – 22 ноември 1946
Монарх Симеон II
Предшественик Константин Муравиев
Наследник Георги Димитров
Роден
Починал
Националност българин
Съпруг(а) Веселина Родева
Деца Мария, Корнелия
Полит. партия Демократически сговор (1923-1930)
Звено (1930-1947)
Отечествен фронт (1943-1947)
Професия военен, политик
Военна служба
Години 1902-1935
Преданост Българска армия
Военно звание генерал-полковник

Кимон Георгиев Стоянов е български офицер и политик от Демократическия сговор, а след това от „Звено“ и от Отечествения фронт. Той на два пъти е министър-председател на България - първият път от 19 май 1934 до 22 януари 1935, а вторият — от 9 септември 1944 до 23 ноември 1946 и достига до звание генерал-полковник.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Кимон Георгиев е роден на 30 юли (11 август нов стил) 1882 година в град Татар Пазарджик,[1] по това време част от Източна Румелия, в семейство от средната класа. Дядо му по бащина линия, наричан Стоян Балъкчията, се преселва в града от село Дебръщица в началото на XIX век и има магазин за риба, наследен от бащата, Георги Стоянов Кръстьов, роден около 1848 година. Дядо му по майчина линия е Тодор Богданов, който идва в Пазарджик от село Калугерово и се занимава с абаджийство. Семейството на майка му, Мария Богданова-Абаджиева, родена около 1858 година, е смятано за по-заможно и образовано от това на баща му.[2]

Кимон е третото, най-малко дете в семейството — има по-големи брат и сестра. Гръцкото си малко име, което по-късно става повод за спекулации за етническия му произход, получава по настояване на неговата кръстница, гъркоманка от влашки произход, като според самия Кимон Георгиев баща му е искал да го кръсти Стоян. По това време бащата е тежко болен от туберкулоза и три месеца след раждането на Кимон умира, а майка му се връща с трите си деца в дома на своите родители, които, заедно с нейните братя, ѝ помагат в отглеждането им.[3]

Кимон завършва четирикласното училище в Пазарджик през 1897 година. Той има желание да стане инженер, но семейството му няма възможност да го издържа да следва в чужбина и го насочва към военна кариера. Вуйчо му Георги Абаджиев го отвежда в София и го настанява в хотел, за да се подготвя за приемните изпити за Военното училище. Изпитите продължават около 15 дни през септември и той е приет в училището. Обучението в него продължава пет години. Сред съучениците на Кимон Георгиев във Военното училище са станали по-късно известни личности, като Константин Соларов, Гурко Мархолев, Владимир Стоянов, Георги Каназирски, Тодор Георгиев.[4]

Военна служба[редактиране | редактиране на кода]

Випускът на Кимон Георгиев завършва Военното училище и е произведен в първия офицерски чин подпоручик на официална церемония в царския дворец на 1 януари 1902 година. Малко по-късно той получава първото си назначение — като взводен командир в един от резервните полкове на Втора пехотна тракийска дивизия в Пещера. След като полкът е преместен в Пазарджик, в края на 1904 година той става полкови адютант, в началото на 1905 година е повишен в поручик, а през 1908 година става ротен командир.[5]

При мобилизацията в навечерието на Балканската война Кимон Георгиев става командир на 2-ра рота в Двадесет и седми пехотен чепински полк в Пазарджик, който малко след това е прехвърлен към границата при Лъджене. Полкът е част от Родопския отряд, командван от генерал Стилиян Ковачев, и след започването на войната в началото на октомври настъпва на запад към Мехомия. Ротата не Георгиев е сред частите, които завземат Предела и се прехвърлят за кратко в долината на Струма, подкрепяйки настъплението на Седма пехотна рилска дивизия, след което се връщат през Банско и продължават на юг през Брезница, Неврокоп, Садово и Баница до Сяр. От Сяр Двадесет и седми полк настъпва бързо към Солун, но е спрян след Негован, тъй като Седма дивизия и гръцките войски вече са в града.[6]

В края на 1913 година, вече с чин капитан, Кимон Георгиев е назначен за ротен командир в Тридесет и осми пехотен одрински полк в Кърджали.[7]

По време на мобилизацията при влизането на България в Първата световна война Кимон Георгиев става ротен командир в новосформирания Четиридесет и четвърти пехотен тунджански полк и малко след това е назначен за командир на неговата 2-ра дружина. Полкът е част от Втора пехотна тракийска дивизия под командването на генерал Димитър Гешов и воюва на Солунския фронт. Георгиев се проявява в боевете при Каяли, където дружината му пленява 316 британски войници, за което през февруари 1916 година Георгиев е предсрочно повишен в майор.[8]

По време на Битката при завоя на Черна дружината на Кимон Георгиев е на ключови позиции при село Брод и устието на река Сакулева, които заема на 8 октомври. През следващите дни тя е подложена на интензивен артилерийски обстрел и неколкократни атаки от силите на Антантата, като Георгиев се проявява като ефективен полеви офицер, удържайки противника на отсрещния бряг на Черна. На 19 октомври той е тежко ранен, в резултат на което губи едното си око.[9]

След като се възстановява от раняването си, Кимон Георгиев е назначен за инструктор, а след това за член на Орденския съвет при щаба на действащата армия, на 27 февруари 1918 година е повишен в подполковник. При демобилизацията след Солунското примирие е прехвърлен в Министерството на войната, като от 26 октомври 1918 година е началник на Инспекторската секция.[10]

Начало на политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Военен съюз и Народен сговор[редактиране | редактиране на кода]

След връщането на щаба на действащата армия в София Кимон Георгиев става член на сформиращия се Военен съюз и малко по-късно оглавява неговата организация за софийския гарнизон. [11] Той участва активно в подготовката на неговия Учредителен конгрес, на който е избран за член на първото Постоянно присъствие на организацията.[12] На 2 ноември 1919 година подполковник Кимон Георгиев е назначен за командир на Шести пехотен търновски полк в София.[13]

На 9 септември 1919 година над 100 офицери открито протестират срещу назначаването за началник на Военната канцелария на полковник Гаврил Личев. Това безпрецедентно действие предизвиква острата реакция на министър-председателя Александър Стамболийски, който е и военен министър, и Висшият военен съвет публично осъжда акцията и взима мерки за ликвидиране на Военния съюз. Още същия ден Кимон Георгиев е назначен за началник на 39-то полково окръжие в Бургас, под предлог, че е негоден за строева служба. Той излиза в отпуск, но командването иска да го отстрани от София и прекратява отпуска. На 12 октомври Георгиев подава искане за уволнението си, мотивирайки се с влошеното си зрение, което бе пречило на канцеларската работа, която му се възлага. Съгласно обичайната практика, при уволнението му от армията той е повишен в полковник.[14]

Уволнението на Кимон Георгиев е последвано от прочистването и на други основни дейци на съюза — до края на 1920 година са отстранени началникът на щаба на армията Петър Мидилев, началникът на Първа пехотна софийска дивизия Велизар Лазаров, Славейко Василев, Дамян Велчев, Александър Цанев, Ставри Андреев - са последователно уволнени от армията.[15] Въпреки мерките на правителството, Военният съюз постепенно се възстановява с активните усилия на Никола Рачев, Дамян Велчев и Кимон Георгиев — реорганизирана е структурата на организацията в армията, като в дейността ѝ участват по-малко хора, но при по-строга конспирация.[16]

На 14 октомври 1921 година Кимон Георгиев е сред основателите на опозиционната полутайна организация Народен сговор, и осъществява неговата връзка с Военния съюз.[17] Участва и в преговорите между опозиционните партии, довели до създаването на 6 юли 1922 година на Конституционния блок.[18] По това време той става акционер и председател на Управителния съвет на предприятието за гумени изделия „Каучук“, в което участват и други бивши офицери, като Георги Кисьов, Христо Цанев и Йордан Тодоров, както и банкера Никола К. Иванов.[19]

През 1921 година Кимон Георгиев става член на най-голямата софийска масонска ложа „Зора“. Според самия него, той прекратява активното си участие в организацията през 1926 година, разочарован от острите конфликти между членуващи в ложата привърженици на съперничещи си крила в Демократическия сговор и Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). През 1932 година ложата прекратява членството му, поради неактивност. Въпреки това през 1937 година е изключен от Софийското дружество на запасните офицери, заедно с други масони.[20]

Деветоюнски преврат[редактиране | редактиране на кода]

Ръководителите на Деветоюнския преврат в дома на Иван Русев (по-късна възстановка).
От ляво надясно: Димо Казасов, Кимон Георгиев, Никола Рачев, Янаки Моллов, Иван Вълков, Александър Цанков, Христо Калфов, Иван Русев, Петър Тодоров, Цвятко Бобошевски.

Като един от водачите на Военния съюз Кимон Георгиев участва активно в организирането на Деветоюнския преврат през 1923 година, а в нощта на самия преврат е в дома на Иван Русев, заедно с министрите от новото правителство.[21] Той играе активна роля в обединяването на 10 август на основната част от старите партии в Демократическия сговор и е избран в неговото първо Изпълнително бюро и в групата, която изработва Програмните начала на партията.[22] През октомври участва в преговорите за създаване на предизборна коалиция с Българската работническа социалдемократическа партия (широки социалисти), а на изборите на 18 ноември е избран за народен представител от Софийската селска колегия.[23]

От януари до март 1925 година Кимон Георгиев е в Берлин, командирован от Акционерното дружество „Каучук“. Същевременно той има и политически задачи като пълномощник на министерството на търговията, промишлеността и труда — сондира възможностите за държавен заем и участва в среща на българските консули в Германия, която инициира създаването на Българо-германска търговска камара.[24]

През април 1925 година Георгиев присъства на погребението на о.з. генерал Константин Георгиев, депутат и председател на софийската организация на Демократическия сговор и гарнизонен водач на Военния съюз, и е ранен при извършения от комунистите Атентат в църквата „Света Неделя“. В статия, посветена на загиналия при взрива Никола Рачев, той нарича атентаторите „изчадия“, подготвящи „смъртен удар“ срещу България. По-късно през същата година е изпратен в Пиринско като представител на правителството по време на Петричкия инцидент.[25]

В правителството на Андрей Ляпчев[редактиране | редактиране на кода]

В края на 1925 година Кимон Георгиев участва активно в събитията, довели до падането на Александър Цанков. Той е един от дейците на Народния сговор, които по това време се обявяват за промени в кабинета, и е натоварен от ръководството на Демократическия сговор да представи решението му в тази посока пред Цанков. Обсъждан като възможен вътрешен министър в нов кабинет, на 4 януари 1926 година той става министър на железниците, пощите и телеграфите в първото правителство на Андрей Ляпчев.[26]

През 1927 година Георгиев се включва в новосъздадения Политически кръг „Звено“ без да се афишира като централна фигура в него. Кръгът е създаден като непартийна организация, която си поставя за цел подобряване на обществено-политическия климат в страната.[27]

Началото на 1928 година е съпътствано от ново засилване на напреженията в Демократическия сговор, повод за които стават преговорите за Стабилизационния заем и обсъжданата възможност за намаляване на политическия контрол върху Българска народна банка чрез превръщането ѝ в акционерно дружество. Идеята е непопулярна и Димитър Мишайков пише в списание „Звено“ поредица от статии срещу нея, а 30 депутати от Сговора, сред които Александър Цанков, Георги Данаилов и самият Кимон Георгиев гласуват в парламента срещу правителството по този въпрос.[28]

След като Министерският съвет дава широки правомощия на преговарящите Атанас Буров и Владимир Моллов, включително да обсъждат въпроса с преобразуването на банката, на 1 март Кимон Георгиев подава оставка и на 3 март е освободен от правителството. Освен въпроса със заема, по-късно той сочи като причина за напускането си и нерешителните действия на кабинета на Ляпчев срещу „издевателствата“ на ВМРО и Иван Михайлов.[28]

След напускането на кабинета Георгиев е сред депутатите от вътрешната опозиция в Сговора, групирана около редактирания от Петър Тодоров вестник „Лъч“, поради което представителите ѝ често са наричани лъчисти. Те се обявяват за по-силна намеса на държавата в икономиката, ограничаване на партизанските назначения в администрацията и активни действия срещу ВМРО. В отговор Ляпчев прави някои отстъпки, като отстраняването на военния министър Иван Вълков. В самата група на лъчистите настъпва разцепление през 1930 година, когато трима нейни членове, включително Александър Цанков, получават места в кабинета, а по-крайните противници, начело с Кимон Георгиев, продължават да критикуват правителството. През септември самият Георгиев остро напада в парламента военния министър във връзка с Шпионската афера През ноември се стига до окончателен разрив между двете групи, като крайната опозиция все повече се дистанцира от Демократическия сговор, консолидирайки се около Политическия кръг „Звено“.[29]

Кръгът „Звено“[редактиране | редактиране на кода]

Деветнадесетомайски преврат[редактиране | редактиране на кода]

Още в течение на 1930 година Кимон Георгиев прекратява активното си участие в дейността на Демократическия сговор, а след изборите през 1931 година вече не е и депутат от неговата група. Същевременно той става една от водещите фигури в превръщането на Кръга „Звено“ в политическа организация, учайствайки в непрекъснати обиколки и срещи с поддръжници в страната. От началото на 1932 година тя започва да издава вестник „Изгрев“ и Кимон Георгиев става един от неговите редактори. В него той публикува статии, в които остро критикува комунизма и Съветския съюз, както и парламентарната демокрация в България, обявявайки се за силна власт „в името на реда и намесата на държавата в стопанския живот“.[30]

Кимон Георгиев взема активно участие в подготовката на Деветнадесетомайския преврат през 1934 година, включвайки се в групата, разработваща програмата на бъдещото правителство. През април Военният съюз взема решение именно той да оглави кабинет след преврата и той започва да подготвя неговото съставяне. Окончателното решение за извършване на преврата е взето от Централното управление на Военния съюз на заседание, проведено на 17 май в дома на Георгиев.[31]

След взетото решение, в 10,30 вечерта на 18 май ръководителите на преврата, сред които е и Георгиев, се събират в дома на Васил Каракулаков на улица „Иван Вазов“ №27, където подготвят указ за смяна на правителството и заповеди за нови назначения на ключови постове, а към полунощ се преместват в завзетото полицейско комендантство. Към 4 часа сутринта на 19 май превратът е приключил успешно и в 5 часа Пенчо Златев и Кимон Георгиев отиват на двучасова среща с цар Борис III, на която му излагат подробно възгледите си за управлението. В 9 часа на 19 май Кимон Георгиев получава официална аудиенция при цар Борис III, който подписва поредица от укази — за назначаване на ново правителство начело с Георгиев, сливане на няколко министерства, окрупняване на окръзите, уволнение на висши офицери.[32]

Първо правителство на Кимон Георгиев[редактиране | редактиране на кода]

След преврата Кимон Георгиев оглавява новото правителство. В него той е министър на външните работи и изповеданията (19-23 май 1934) и министър на правосъдието (23 май 1934 - 22 януари 1935) и временно изпълнява длъжността министър на войната на 19 май 1934.[1]

Превратът е посрещнат враждебно от всички политически партии, представители на които го осъждат в различна степен. Въпреки че те не организират активна съпротива срещу новото правителство, то предприема превантивни мерки срещу някои политически лидери — в провинцията са интернирани земеделци, като Димитър Гичев и Христо Стоянов, социалисти, като Петър Джидров, либерали, като Боян Смилов, бивши офицери, като Димитър Порков, и общественици, като Данаил Крапчев.[33]

Българската комунистическа партия отправя призив за обща стачка и въстание, но той остава без последствия. Правителството полага особени усилия за ликвидирането на комунистическите групи в армията и на запазената след забраната на партиите нелегална комунистическа организация. Над 500 комунисти получават тежки присъди, включително смъртни, десетки са убити, а голям брой са принудени да напуснат страната.[34]

Още в първите дни на съществуването си новото правителство пристъпва към съществени преобразувания във вътрешния живот на страната. Народното събрание е разпуснато и кабинетът управлява с наредби-закони, подписвани от царя, позовавайки се на член 47 от Търновската конституция. На 14 юни са забранени политическите партии и профсъюзите, както и техните печатни органи, а имуществото им е национализирано. Окръзите и общините са укрупнени, самоуправлението им е премахнато и заменено с назначавани от правителството чиновници. Въведени са по-строги критерии за квалификация на учителите, десетки училища са закрити, а над 2 хиляди учители остават без работа. Организирана е кампания за замяна на традиционните имена на множество селища в страната с български.[35]

През юни е създадена Дирекция на обществената обнова, която трябва да постави основите на тоталитарен режим със систематична пропаганда и казионни обществени организации. Въведена е строга цензура, много печатни издания са забранени. Създаден е Просветен съюз — казионен синдикат на служителите в областта на образованието, последван от Български работнически съюз. Обществена обнова провежда стотици проправителствени събрания в цялата страна, но техният отзвук сред обществеността е ограничен.[36]

С цел да увеличи държавните приходи и да субсидира земеделието правителството създава държавни монополи в търговията със зърно, спирт и тютюн, което силно разстройват дейността в тези сектори. До 40% от дълговете, трудно обслужвани след началото на Голямата депресия, са анулирани, останалите са разсрочени, а мерките за изпълнение на задълженията са ограничени. Няколко изпаднали в затруднения частни банки са консолидирани и реанимирани с държавни капитали, образувайки Банка „Български кредит“. Двете големи държавни банки също са обединени в Българска земеделска и кооперативна банка. Създадена е служба за обществено подпомагане към вътрешното министерство, която се финансира със специален данък, въведено е безплатно лечение на бедните в обществените болници.[37]

Една от обявените цели на Деветнадесетомайския преврат е възстановяването на суверенитета на Царство България над цялата територия на страната, разбирано като ликвидиране на дейността на Вътрешната македонска революционна организация (ВМРО). На 4 септември е издадена Наредба-закон за безопасността на държавата, практически поставяща ВМРО извън закона и възлагаща разследването срещу дейността ѝ на военните съдилища, полицията и армията започват масови арести на активисти на ВМРО и конфискации на оръжие и имущество. През следващите две години Софийският военнополеви съд разглежда десетки дела по конкретни случаи на убийства, отвличания и рекет от дейци на ВМРО в югозападна България. Издадени са множество тежки присъди, сред тях 21 смъртни, включително срещу водача на организацията Иван Михайлов.[38]

Във външната политика правителството се обявява за приемственост с предходните кабинети, като поставя акцент върху добрите отношения със съседните държави, сключили в началото на годината Балканския пакт.[39] Сключен е търговски договор с Югославия, а в края на септември е организирано посещение в България на югославския крал Александър I, приветстван в София от многохилядни тълпи.[39] Правителството на Кимон Георгиев активизира започнатите от предишния кабинет преговори със Съветския съюз и през юли между двете страни са установени дипломатически отношения.[40]

През есента на 1934 година в управляващите среди и Военния съюз се оформят две обособени крила — промонархическо, начело с Пенчо Златев, и прорепубликанско, водено от Дамян Велчев. През октомври Кимон Георгиев се опитва да отстрани Златев от ръководството на военното министерство, заменяйки го с Велчев, но ръководството на Военния съюз се противопоставя. На конгреса на Военния съюз през ноември Дамян Велчев остава в изолация, като организацията отхвърля голяма част от политиката на кабинета.[41]

На 21 януари 1935 година Централното управление на Военния съюз разглежда дейността на правителството и е взето решение част от политическите лица в кабинета, главно от „Звено“, да бъдат заменени с военни. На следващия ден Кимон Георгиев подава оставката на правителството и е назначен нов кабинет начело с Пенчо Златев. Георгиев получава предложение да оглави Министерството на правосъдието, но отказва.[42]

Краят на 30-те години[редактиране | редактиране на кода]

След отстраняването си от премиерския пост Кимон Георгиев е поставен под полицейско наблюдение и изпада в политическа изолация, като основната част от Военния съюз и старата политическа класа се консолидира в подкрепа на цар Борис III. Все пак той поддържа активни контакти с Дамян Велчев, активисти на „Звено“ и някои чужди дипломати и журналисти.[43]

На 8 април Кимон Георгиев дава интервю за югославския вестник „Правда“, в което отхвърля обвиненията на новото правителство срещу него и отправя някои критики към кабинета. Предишния ден подобно интервю е дал и Александър Цанков. Това става причина на 18 април те двамата и други активисти на „Звено“, Народното социално движение и други партии да бъдат интернирани на остров Света Анастасия. В знак на протест министрите Янаки Моллов, Любен Диков и Коста Батолов подават оставка, ръководството на Военния съюз е отстранено от правителството и е съставен нов кабинет начело с Андрей Тошев.[44]

През следващите седмици новото правителства взема мерки за неутрализиране на радикалните среди във Военния съюз, като в края на юли някои от основните му активисти са уволнени от армията, а Дамян Велчев е екстрадиран в Югославия. През есента Кимон Георгиев е принуден да напусне София и заминава за Бургас, където семейството на съпругата му притежава големи лозя и търгува с вино и прясно грозде.[45]

На 2 октомври, по време на пътуването си към Бургас, Георгиев е арестуван в Ямбол и върнат в София, заради опита за преврат на Дамян Велчев. На 14 октомври е освободен, на 17 октомври отново е арестуван за кратко, но след като не са открити доказателства за участието му в заговора, е интерниран в Бургас със задължение да се разписва в полицията всеки ден. По време на съдебния процес срещу Дамян Велчев Кимон Георгиев развива активна дейност в негова подкрепа, а по време на престоя му в затвора е негов юридически настойник.[46]

През пролетта на 1936 година Кимон Георгиев финансира създаването на списание „Бразда“, което през следващите години се превръща в основно издание на бившата организация „Звено“. В първия му брой той публикува уводна статия, в която се обявява за възстановяване на многопартийната система. Тя е оценена в тогавашната преса като рязък обрат във възгледите му, като според коментатори водачът на звенарите отстъпва „от позициите на фашизма и иска да заеме място между редовете на демокрацията“.[47]

Отечественият фронт[редактиране | редактиране на кода]

През следващите години Кимон Георгиев се сближава с левицата и от 1943 година е в ръководството на Отечествения фронт. След Деветосептемврийския преврат през 1944 година оглавява 62-рото и 63-тото правителство на България, в които е министър без портфейл, а през септември-ноември 1946 година е управляващ Министерството на войната. През този период той е произведен в звание генерал-полковник.[1]

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

След 1946 година Кимон Георгиев е вицепремиер (1946-1950), министър на външните работи (1946-1947), министър на електрификацията и мелиорациите (1947-1959), председател на Комитета по строителство и архитектура (1959), отново вицепремиер (1959-1962). От 1962 до смъртта си през 1969 Кимон Георгиев е член на Президиума на Народното събрание. Два пъти, през 1962 и 1967 година, получава званието „Герой на социалистическия труд“.[1]

Кимон Георгиев умира на 28 септември 1969 година във Варна.[1]

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Кимон Георгиев е женен за Веселина Родева от видното бургаско семейство Родеви, имат две дъщери:[48]

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Уикицитат
Уикицитат съдържа колекция от цитати от/за
  • Из личния архив на Кимон Георгиев, т.I, Главно управление на архивите, София 2005
  • Из личния архив на Кимон Георгиев, т.IІ, Главно управление на архивите, София 2008
  • Из личния архив на Кимон Георгиев, т.IІІ, Главно управление на архивите, София 2009
  • Из личния архив на Кимон Георгиев, т.IV, Главно управление на архивите, София 2009
  • Кимон Георгиев, Избрани произведения, София 1982

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б в г д Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 115-117.
  2. Недев 2007, с. 59.
  3. Недев 2007, с. 59-61.
  4. Недев 2007, с. 62.
  5. Недев 2007, с. 62-63.
  6. Недев 2007, с. 64-66.
  7. Недев 2007, с. 70.
  8. Недев 2007, с. 77-78, 82.
  9. Недев 2007, с. 78-82.
  10. Недев 2007, с. 82-83.
  11. Недев 2007, с. 67-69.
  12. Недев 2007, с. 85-87, 90-91.
  13. Недев 2007, с. 91.
  14. Недев 2007, с. 94-97, 100-103.
  15. Недев 2007, с. 94-97.
  16. Недев 2007, с. 107-108.
  17. Недев 2007, с. 110-111.
  18. Недев 2007, с. 118.
  19. Недев 2007, с. 128, 150.
  20. Недев 2007, с. 153, 157-159.
  21. Недев 2007, с. 131-132.
  22. Недев 2007, с. 145-146.
  23. Недев 2007, с. 148-149, 151.
  24. Недев 2007, с. 150-151.
  25. Недев 2007, с. 157, 159, 162.
  26. Недев 2007, с. 164, 168-169.
  27. Недев 2007, с. 195-197.
  28. а б Недев 2007, с. 179-180.
  29. Недев 2007, с. 200-203, 205-212.
  30. Недев 2007, с. 231-234.
  31. Недев 2007, с. 244-245, 255.
  32. Недев 2007, с. 267-268, 272-276.
  33. Недев 2007, с. 311-314.
  34. Недев 2007, с. 299-300.
  35. Недев 2007, с. 287, 294, 321-322, 325.
  36. Недев 2007, с. 319-322.
  37. Недев 2007, с. 314-318, 323.
  38. Недев 2007, с. 329-334.
  39. а б Недев 2007, с. 302-305.
  40. Недев 2007, с. 326-328.
  41. Недев 2007, с. 320, 341-344.
  42. Недев 2007, с. 350-353.
  43. Недев 2007, с. 365-368.
  44. Недев 2007, с. 369-375.
  45. Недев 2007, с. 387-390.
  46. Недев 2007, с. 396, 399-400, 406-407.
  47. Недев 2007, с. 411-413.
  48. Гърдев 2009.
  49. Интервю с Гиньо Ганев от 11-ти Август 2002 по случай 120 години от рождението на Кимон Георгиев
Цитирани източници
--- министър без портфейл (9 септември 1944 – 22 ноември 1946) ---
--- вицепремиер (22 ноември 1946 – 20 януари 1950) ---
--- министър на електрификацията2, 3 (11 декември 1947 – 16 март 1959) ---
Раденко Видински5
Стоян Тончев6
председател на Комитета по строителство и архитектура4
(16 март 1959 – 25 декември 1959)
Стоян Гюров7
Марин Грашнов8

2: до 5 февруари 1951 министър на електрификацията и мелиорациите
3: след 1 февруари 1957 министър на електрификацията и водното стопанство
4: с ранг на министър
5: министър на строежите и строителните материали
6: министър на комуналното стопанство, благоустройството и пътищата
7: председател на Комитета по строителство
8: председател на Комитета по архитектура и благоустройство