Никола Петков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Никола Петков
български политик
Роден
Починал
Политика
Депутат XXIV ОНС   VI ВНС   

Никола Димитров Петков (21 юли 1893 – 23 септември 1947) е български политик, един от лидерите на БЗНС, убит от комунистическия режим, установен в България след преврата от 1944.[1]

В политическия живот навлиза в началото на 30-те години. Син на Димитър Петков. Брат на Петко Д. Петков, убит от наемен убиец през 1924 г. Никола Петков участва в образуването на националния комитет на Отечествения фронт през 1943 г. и в установяването на новата власт. През 1947 година е осъден на смът чрез обесване заради съпротивата си срещу налагането на комунистическия режим.Измъчван е и убит с чук, а в последствие качен мъртъв на бесилото.

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Завършва класическия отдел на I софийска мъжка гимназия (1910). Записва се да следва право и политически науки в Сорбоната, Париж. Завръща се в България по време на Балканската война – през 1912 г. е войник в гвардейския полк.

След Първата световна война продължава следването си в Париж . Завършва го с отличие през 1922 г.

Постъпва на работа в българската легация в Париж. След преврата на 9 юни 1923 г. си подава оставката и остава да живее във Франция, занимава се с журналистика.

Обществена дейност[редактиране | редактиране на кода]

През 1929 г. се завръща в България – редактор е на вестник „Земя“ (1931-1932), на вестник „Земеделско знаме“ – орган на БЗНС „Александър Стамболийски“ (1932-1933). Подготвя и издава книга за Александър Стамболийски, в която прави политически анализи и характеристики на личността и делото на земеделския идеолог. Член е на Постоянното присъствие на БЗНС „Александър Стамболийски“ (1932-1933).

След Деветнадесетомайския преврат през 1934 г. заедно с Г. М. Димитров създава радикалното крило на БЗНС „Александър Стамболийски“, известно като БЗНС „Пладне“. Сътрудничи на демократическите партии, включително и на Работническата партия, която е легална проява на нелегалната БКП. Избран е за народен представител в 24 Обикновено Народно събрание (1938-1939). Настояват за защита и възстановяване на Търновска конституция и се обявява против едноличния режим на Борис III. По тази причина през декември 1938 г. изборът на Никола Петков за народен представител е касиран и той е интерниран в Ивайловград.

След емигрирането на д-р Г.М.Димитров през 1941 поема ръководството на БЗНС Александър Стамболийски. Броени дни преди немската армия да навлезе в България през 1941 г. полицията интернира Никола Петков в лагера „Гонда вода“ край Асеновград. През 1942 година води преговорите с комунистите за включване на БЗНС – Пладне в Отечествения фронт и от август 1943 година е член на новосъздадения негов Национален комитет.[2] На 30 януари 1944 година е интерниран Свищов при сестра си и зет си, където остава до юли същата година.[3]

Политическа дейност[редактиране | редактиране на кода]

Един от участниците в Деветосептемврийския преврат, Никола Петков е сред възможните външни министри в първото правителство на Отечествения фронт, но остава министър без портфейл от 9 септември 1944 г. до 26 август 1945 г. През този период привържениците на правителството извършват масови убийства и заседава т.нар. Народен съд, като самият Петков участва във вземането на решение за създаване на концентрационни лагери.[4]

От лятото на 1945 г. е лидер на Българския земеделски народен съюз – Никола Петков и Обединената опозиция (антикомунистическа опозиция).

През декември 1945 година Съединените щати и Великобритания поставят като условие за признаване на българското правителство включването в състава му на двама представители на опозицията. По указание на Йосиф Сталин на 5 януари 1946 година министрите Кимон Георгиев, Дамян Велчев и Антон Югов се срещат с лидерите на опозицията Никола Петков и Коста Лулчев, но те категорично отказват да влязат в правителството, отхвърляйки легитимността на изборите от ноември и настоявайки за прекратяване на терора на комунистите. На 10 януари в София с Петков и Лулчев се среща съветският първи заместник-министър на външните работи Андрей Вишински, но те не променят позицията си. Петков отказва да се срещне с Вишински в 2,30 през нощта, заявявайки, че по това време посещава само приятелките си.[5]

От 26 октомври 1946 г. е народен представител в VI Велико Народно събрание (1946-1949).

Борбата му за запазване на парламентарната демокрация е обявена от комунистите за контрареволюционна дейност. На 24 април 1947 г. ревностният защитник на земеделската кауза Мейнард Барнс е отзован от София, а след по-малко от седмица е спрян в. „Народно земеделско знаме“. На 5 юни 1947 г. американският сенат ратифицира подписания на 5 февруари същата година мирен договор с България, което е първата стъпка към признаването на тоталитарния режим на Г. Димитров от страна на САЩ. Същият ден е снет депутатският имунитет на Никола Петков и още в сградата на Народното събрание е арестуван, при което заявява: „Имам честта и щастието да последвам съдбата на своя баща и своя брат – да дам свободата си, а ако е необходимо и живота си за свободата на българския народ“.[6] Освен това са касирани 23 депутата от опозицията, с което на практика представителството на опозицията в законодателната власт е разгромено. [7] На 5 август същата година започва режисиран съдебен процес с измислени обвинения срещу него и на 16 август е осъден на смърт чрез обесване по обвинение в шпионаж.

На 19 септември Държавният департамент на САЩ информира София, че предстои дипломатическо признаване на Димитровия режим,[8] като продължава да настоява за отмяната на смъртната присъда на Никола Петков.[6] Георги Димитров смята подобна стъпка за опасна проява на слабост от страна на режима и, след като получава одобрението на Сталин, настоява за бързо изпълнение на присъдата.[6]

На 23 септември 1947 г., въпреки протестите на западната общественост, смъртната присъда на Никола Петков е изпълнена, като е измъчван и убит с чук, а в последствие качен мъртъв на бесилото. Гробът му е неизвестен. Реабилитиран посмъртно на 15 януари 1990 г.

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Преди 68 г. комунистически палачи убиват с чукове Никола Петков
  2. Недев 2007, с. 505-507.
  3. Недев 2007, с. 549.
  4. Марков, Георги. Покушения, насилие и политика в България 1878-1947. София, Военно издателство, 2003. ISBN 954-509-239-4. с. 317-319.
  5. Недев 2007, с. 699-704.
  6. а б в Недев 2007, с. 767-768.
  7. Фол, Ал. и др., Кратка история на България, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1981
  8. Христо Попов, Скапаната политическа класа забрави убийството на Никола Петков, 23 септември 2012
Цитирани източници

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

  • Гунев, Г. Към брега на свободата или за Никола Петков и неговото време. С., 1989; 2 изд. 1992.
  • Семерджиев, П. Съдебният процес срещу Никола Петков. С., 1990.
  • Силянов, И. Никола Петков след 1942. С., 1990.
  • Стоянов, В. Предсмъртни писма на Никола Петков до Георги Димитров и Васил Коларов. С., 1992.
  • Димова, Виктория А. Никола Д. Петков. Символ и поука. С., 1994.
  • Процесът и зад процеса Трайчо Костов. С., 1998.
  • Йосифов, К. Тоталитарното насилие в българското село (1944-1951) и последиците за България. С., 2003.
  • Попов, Ж. Убитите заради идеите си. Политическият възход и житейското крушение на фамилия Петкови. С., 2004.

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]