Деветнадесетомайски преврат

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене

Деветнадесетомайският преврат е държавен преврат в България, извършен на 19 май 1934 г. от Политическия кръг „Звено“ и Военния съюз с помощта на армията. Новото правителство начело с Кимон Георгиев (19 май 1934 - 22 януари 1935) отменя Търновската конституция, разпуска Народното събрание и забранява политическите партии.

Предистория[редактиране | редактиране на кода]

В парламентарните избори през юни 1931 г. Демократическият сговор претърпява поражение и отстъпва управлението на страната на коалицията Народен блок, съставен от различни по състав и интереси политически партии. Макар че новото правителство не отменя ограничителните сговористки закони и не извършва съществени промени в заварения полицейски апарат, то е посрещнато с известна неприязън от десните сили в страната. Борбата против блоковото управление се подема от Военния съюз, Политическия кръг "Звено" и Народното социално движение на проф. Александър Цанков. Според някои слухове Цанков има намерение да вземе насилствено властта при насрочения за 21 май конгрес на Народното социално движение. По-активни се оказват звенарите, които се ползват и с по-голямо влияние в армията.

През май 1934 година започва правителствена криза, която става непосредствения повод за извършване на преврата. На 5 май Народното събрание гласува недоверие на Стоян Костурков, министър на железниците, пощите и телеграфите и единствен представител в кабинета на Радикалдемократическата партия. През следващите дни сред радикалдемократите започват спорове дали да включат нов представител в правителството или да излезат в опозиция. На 10 май БЗНС „Врабча 1“ напуска правителството, а на 14 май министър-председателят Никола Мушанов официално подава оставка и парламентът прекратява временно заседанията си. Мушанов получава мандат за съставяне на ново правителство и започва преговори с партиите.[1]

Същевременно цар Борис III предприема размествания в армията — в началото на май са уволнени няколко висши военни, на 9 май за военен министър е назначен председателят на Военния съюз Анастас Ватев, а на 18 май Михаил Йовов става началник на Генералния щаб, Любомир Василков - началник на Военната канцелария и Стефан Цанев - командир на Софийския гарнизон.[2]

Подготовка[редактиране | редактиране на кода]

От края на октомври 1933 година Военният съюз започва усилена подготовка на държавен преврат. Разработват се подробни планове за действие на членовете на съюза във всеки гарнизон. Успоредно, с активното участие и на дейци на „Звено“, се подготвя политическа програма за действия след преврата. Активната група, работеща по нея, включва Дамян Велчев, Кимон Георгиев, Петър Тодоров, Иван Харизанов, Коста Бояджиев, Петър Мидилев, Ставри Андреев, Станчо Чолаков, Михаил Календеров.[3]

През април 1934 година Военният съюз решава правителството да бъде оглавено от Георгиев и започва подготовка за съставянето му. Търсят се контакти за включване в състава му на представители на Народното социално движение, Демократическата партия и БЗНС. Проведени са срещи с Христо Калфов, Иван Русев и Димитър Гичев, но те отказват да участват.[4]

Назначаването на Анастас Ватев за военен министър предизвиква объркване във Военния съюз. Дългогодишен председател на Съюза и инициатор на подготовката на преврата, Ватев приема министерския пост без съгласуване с организацията и се дистанцира от нея. Дамян Велчев настоява за пристъпване към действие, но някои промонархически дейци, като Пенчо Златев, са разколебани. Въпреки това на 17 май Централното управление на Военния съюз взема окончателно решение за извършване на преврата на следващата вечер. До правителството достигат слухове за готвещия се преврат, но то ги отхвърля като неправдоподобни и вечерта на преврата премиерът Никола Мушанов отива на представление на операта „Тоска“, заедно с гостуващия в България кмет на Париж.[5]

Извършване на преврата[редактиране | редактиране на кода]

След взетото решение, на 18 май водачът на Военния съюз обхожда частите на Софийския гарнизон и информира за него членовете на съюза. В 10,30 вечерта ръководителите на преврата се събират в дома на Васил Каракулаков на улица „Иван Вазов“ №27, където подготвят указ за смяна на правителството и заповеди за нови назначения на ключови постове, а към полунощ се преместват в завзетото полицейско комендантство. По това време полковник Георги Тановски се явява при цар Борис III и го уведомява за извършването на преврат, уверявайки го, че той не е насочен срещу него.[6]

В спомените си, писани след Деветосептемврийския преврат, Петър Хаджииванов, непосредствен участник в преврата, твърди, че първоначалният план за провеждането му е предвиждал цар Борис III и семейството му да бъдат избити. За тази цел е подготвена група от протогеровисткия клон на Вътрешната македонска революционна организация, която трябвало да бъде пропусната в Двореца от офицерите от Военния съюз, охраняващи входовете към него под ръководството на подполковник Тодор Кръстев. В последния момент решението е отменено, като самият Хаджииванов е изпратен да предаде на Кръстев заповед да не допуска никого в двореца.[7] Според Кимон Георгиев и други източници, действително е подготвян вариант за принудителна абдикация на царя, в случай, че се противопостави на преврата.[8]

Съгласно подготвените планове, за няколко часа членовете на Военния съюз установяват контрол над всички гарнизони в страната, София е блокирана от армията и към 4 часа сутринта на 19 май превратът е приключил успешно. В 5 часа Пенчо Златев и Кимон Георгиев отиват на двучасова среща с цар Борис III, на която му излагат подробно възгледите си за управлението. Към 7 часа военните задържат Никола Мушанов и малко по-късно той отива в двореца, за да върне проучвателния мандат за съставяне на правителство.[9]

В 9 часа на 19 май Кимон Георгиев получава официална аудиенция при цар Борис III, който подписва поредица от укази — за разпускане на парламента, назначаване на ново правителство начело с Георгиев, сливане на няколко министерства, окрупняване на окръзите, уволнение на висши офицери.[8]

Деветнадесетомайско управление[редактиране | редактиране на кода]

Превратът е посрещнат враждебно от всички политически партии, представители на които го осъждат в различна степен. Въпреки че те не организират активна съпротива срещу новото правителство, то предприема превантивни мерки срещу някои политически лидери — в провинцията са интернирани земеделци, като Димитър Гичев и Христо Стоянов, социалисти, като Петър Джидров, либерали, като Боян Смилов, бивши офицери, като Димитър Порков, и общественици, като Данаил Крапчев.[10]

Българската комунистическа партия отправя призив за обща стачка и въстание, но той остава без последствия. Правителството полага особени усилия за ликвидирането на комунистическите групи в армията и на запазената след забраната на партиите нелегална комунистическа организация. Над 500 комунисти получават тежки присъди, включително смъртни, десетки са убити, а голям брой са принудени да напуснат страната.[11]

Още в първите дни на съществуването си новото правителство пристъпва към съществени преобразувания във вътрешния живот на страната. Народното събрание е разпуснато и кабинетът управлява с наредби-закони, подписвани от царя, позовавайки се на член 47 от Търновската конституция. На 14 юни са забранени политическите партии и профсъюзите, както и техните печатни органи, а имуществото им е национализирано. Окръзите и общините са укрупнени, самоуправлението им е премахнато и заменено с назначавани от правителството чиновници.[12]

Правителството предвижда създаване на държавни професионални организации (Български работнически съюз), създаване на Дирекция на обществената обнова и други.

Една от първите задачи на новата власт е поставяне­то на ВМРО извън закона и издаването на задочна смърт­на присъда над Иван Михайлов. Благодарение на сръбс­ките пари, раздавани щедро от Югославското посолство, набират скорост обществени движения — Българо-югославянското дружество и особено Студентското дружество за приятелство между Югославия и България. В списъците на тези 2 дружества могат да се видят много известни имена като Петър Увалиев, Живко Сталев и много други. В държавния архив се съхраняват покани от 1934 г. за честването на създаването на Югославската федера­ция и редом до тях — заповедта на тогавашния министър на вътрешните работи Петър Мидилев за забрана на тра­урните шествия по случай годишнината от Ньойския до­говор. Навсякъде в страната се провеждат лекции и сказ­ки, в които се пропагандира Балканска федерация от връх Триглав (Словения) до Черно море и от Бяло море до Дунав със сто­лица Белград и Интегрална Югославия под династията на Караджорджевич.

Във външната политика правителството се обявява за приемственост с предходните кабинети, като поставя акцент върху добрите отношения със съседните държави, сключили в началото на годината Балканския пакт. Сключен е търговски договор с Югославия, а в края на септември е организирано посещение в България на югославския крал Александър I, приветстван в София от многохилядни тълпи.[13] През юли са установявени дипломатически отношения със Съветския съюз. Външните министри на Франция и Съветския съюз Барту и Литвинов на своя среща заявяват доволство­то си от случващото се в България след 19 май.

Доколкото част от звенарите и техните привърженици във Военния съюз имат републикански убеждения, това придава известна антимонархическа насоченост на извършения от тях преврат. Ето защо тяхната акция не е посрещната добре от цар Борис III. След убийството на Караджорджевич кризата в правителството на Кимон Георгиев ста­ва очевидна. С помощта на верни офицери от Военния съюз през януари 1935 г. Борис III налага оставката на правителството на Кимон Георгиев и назначава на негово място нов кабинет начело с ген. Пенчо Златев. От този момент царят става пълен разпоредител със съдбините на страната — положение, което запазва до края на своето царуване (1943).

След преврата, за около година в периода юни 1935 - май 1936, за военен аташе в югославската легация София е назначен Дража Михайлович, който изключително активно работи с българската опозиция в лицето на различните фракции на БЗНС за единение на България към Югославия под управлението на династията Караджорджевич.[14]

Дамян Велчев, най-амбициозният член на групата "Звено", се опитва да върне стария сценарий на преврата. С прякото участие на Дража Михайлович се сфор­мира група около него, Владимир Заимов и Г. М. Димит­ров, комунистическия функционер Сава Гановски и протогеровистите. Сценарият предвижда сваляне на цар Борис III и установяване на републи­ка, управлявана от триумвират в състав: Дамян Велчев, Михаил Маджаров и софийският митрополит Стефан. Дамян Велчев, след няколко месечен престой в Белград, на 2 октомври 1935 г. през нощта прекосява пешком българо-югославската граница, но там никой не го оча­ква. Уплашен от риска превратът да бъде неуспешен, Вла­димир Заимов дава разпореждане полковете да не изли­зат от казармите и сам се оттегля от акцията. Дамян Вел­чев е посъветван да се върне обратно в Югославия, на което той отговаря: "Не мога да го направя. Аз съм поел ангажименти!" На другата сутрин Дамян Велчев е заловен и по-късно осъден на смърт, но след вернопо­даническо писмо до царя е помилван. Показанията на об­виняемите и свидетелите по време на процеса разкриват цялата схема на преврата. Допълнителни подробности за заговора има в показанията на Дража Михайлович по време на него­вия процес през 1946 г.

Оценки[редактиране | редактиране на кода]

Някои съвременни изследователи, като режисьора Костадин Бонев,смятат преврата за югославски проект за ликвидирането на България и своеобразен реванш за сръбския майски преврат от началото на века.[15]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Недев 2007, с. 248-250.
  2. Недев 2007, с. 252-253.
  3. Недев 2007, с. 244-245.
  4. Недев 2007, с. 244-245, 258, 260-263.
  5. Недев 2007, с. 254-255.
  6. Недев 2007, с. 267-268, 272.
  7. Хаджииванов, Петър. Спомени (1900-1944 г.). София, Военно издателство, 2006. ISBN 978-954-509-346-3. с. 170-171.
  8. а б Недев 2007, с. 276.
  9. Недев 2007, с. 270, 272-275.
  10. Недев 2007, с. 311-314.
  11. Недев 2007, с. 299-300.
  12. Недев 2007, с. 287, 294.
  13. Недев 2007, с. 302-305.
  14. Британското разузнаване в България (1939-1945), страница 77. Военно издателство, ISBN 954-509-266-1, 2003.
  15. Превратът на 19 май 1934 г. - югославски проект за ликвидирането на България
Цитирани източници