Христо Калфов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Христо Калфов
български политик
Христо Калфов 
Роден: 16 октомври 1883 г.
Починал: 1 февруари 1945 г. (61 г.)
Народен представител в:
XXI ОНС   XXII ОНС   XXIII ОНС   XXV ОНС   

Христо Димов Калфов е български офицер и политик. След служба в двореца той става един от близките сподвижници на Александър Цанков и е външен министър на България през 1923 – 1926. По време на Втората световна война е председател на Народното събрание (1941 – 1944).

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Христо Калфов е роден на 28 октомври (16 октомври стар стил) 1883 в Калофер. През 1903 завършва Военното училище в София, а през 1911 – Торинската военна академия. След завръщането си в България за кратко служи в Четвърти артилерийски полк и в Школата за запасни офицери.[1] По време на Балканската война е офицер за особени поръчки при главнокомандващия цар Фердинанд I, след което остава на служба в двореца. Там той е учител на бъдещия цар Борис III, а от 1918 – негов флигеладютант.[2]

През септември 1922 Христо Калфов напуска службата си и се уволнява от армията с чин полковник. През следващите месеци той участва в подготовката на Деветоюнския преврат, а след неговото осъществяване става министър на външните работи и изповеданията в правителствата на Александър Цанков. Като такъв той подписва Българо-Гръцкия договор Калфов - Политис. Той е и сред водачите на Демократическия сговор и неговото цанковистко крило. След разцеплението на Демократическия сговор през 1932 Калфов се присъединява към Народното социално движение. Напуска го след Деветнадесетомайския преврат през 1934, а през 1936 прави неуспешен опит да основе Държавна социална партия. През 1941 става председател на XXV Обикновено Народно събрание.[2]

След Деветосептемврийския преврат през 1944 Христо Калфов е осъден на смърт от Народния съд и е екзекутиран на 1 февруари 1945. Смъртната присъда е отменена през 1996 с Решение №243 на Върховния съд.[2]

Военни звания[редактиране | редактиране на кода]

Награди[редактиране | редактиране на кода]

Източници[редактиране | редактиране на кода]

  1. Руменин, Румен. Офицерският корпус в България 1878 – 1944 г.. Т. 2. София, Издателство на Министерството на отбраната „Св. Георги Победоносец“, 1996. с. 64.
  2. а б в Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.