Владимир Поптомов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Владимир Поптомов
Владимир Поптомов
Мандат
6 август 1949 – 27 май 1950
Назначен от 1 Народно събрание
Министър-председател
  1949 – 1950 Васил Коларов
Предшественик Васил Коларов
Наследник Минчо Нейчев
Роден
Починал
1 май 1952 г. (62 г.)
Полит. партия БКП (1912 – 1952)
Университет Софийски университет
Занятие журналистполитик
Военна служба
Години 1914 – 1918
Преданост Флаг на България България
Род войски Българска армия
Военно звание подпоручик
Портал  Портална икона   Политика

Владимир Томов Поптомов е български политик от Македония, един от водачите на Българската комунистическа партия и създадената от нея Вътрешната македонска революционна организация (обединена). След 1944 година Поптомов е един от основните противници на предаването на Пиринска Македония на Югославия и насилствено налаганата „културна автономия“ в областта в 1946 – 1948 година.[1] От 6 август 1949 година е министър на външните работи в 67-тото българско правителство. В следващото 68-то правителство е и подпредседател на Министерския съвет до смъртта си в 1952 г.[2]

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Ранни години[редактиране | редактиране на кода]

Владимир Поптомов е роден на 8 февруари (27 януари стар стил) 1890 г. в Белица, по това време част от Османската империя. Дядо му поп Илия е известен с прякора си Делипапаз („буйния поп“) заради смелата защита на местното население от османската власт.[3] Бащата на Владимир, поп Томе е български екзархийски свещеник, който в продължение на 15 години е начело на българската черковно-училищна община и е един от водачите на ВМОРО в Белица, убит от османските власти.[4][5] След опожаряването на Белица след Илинденско-Преображенското въстание и смъртта на поп Томе, семейството на Владимир, начело с майка му Павла Поптомова, бяга от селото.[6] По-късно семейството се завръща в Белица.[7] Владимир Поптомов завършва педагогическо училище в Сяр през 1910 г., след което известно време е учител в Банско. През 1912 г. става член на Българската работническа социалдемократическа партия (тесни социалисти). През 1914 г. завършва Школата за запасни офицери в София и по време на Първата световна война служи като подпоручик в Българската армия.[8] През есента на 1919 г. влиза в Софийския университет, където завършва право.[9]

Септемврийско въстание[редактиране | редактиране на кода]

След войната Поптомов участва в ръководството на БКП в Петрич и Горна Джумая, през 1920 г. е избран за депутат. Пише във вестник „Освобождение“.[10] По време на Септемврийското въстание през 1923 г. ръководи бунта в района на Разлог. След неговия неуспех емигрира в Югославия, като през 1924 г. е осъден задочно на смърт. Според друг източник е заловен по време на въстанието от чета на ВМРО, но по-късно е освободен[11]. Като заложник на ВМРО е изпратен в четите и прекарва около година с четници на организацията из Петричка и Санданска околия.[12][13]

Начело на ВМРО (обединена)[редактиране | редактиране на кода]

На 1 октомври 1925 година Поптомов присъства на Учредителната конференция на ВМРО (обединена) като представител на Българска Македония и е избран за секретар на конференцията.[14] На конференцията Поптомов говори за положението в Пиринска Македония, където според него, след изселването на турците, населението е изключително българско и съответно не е национално угнетено. Но заради икономическите връзки с другите части на Македония и революционните традиции на Серски революционен окръг, там също може да се работи. Работата обаче не може да има мащаб поради силното присъствие на ВМРО, макар лозунгът „Независима Македония и Балканска федерация“ да има популярност.[15]

През януари 1926 година вестник „Македонско дело“ става официален орган на ВМРО (обединена) и е назначена редакционна комисия в състав Димитър Влахов, Павел Шатев и Поптомов.[16] Поптомов използва псевдонимите Грамов, Громов, Хайдар, Стефанов.[8][17][18] До 1927 година Поптомов е единствен секретар на организация. През август 1927 година е създаден Секретариат на ЦК, в който освен Поптомов влизат Димитър Арнаудов, Шатев и Христо Янков.[19] На 22 август е разширена и редакционната комисия на „Македонско дело“, в която отново влиза Поптомов, заедно с Влахов, Ризо Ризов и Георги Занков.[19]

Поптомов е единственият от раздутия задграничен апарат и ръководство на организацията, който влиза и действа на място в Македония.[20] След посещението си във Вардарска Македония Поптомов пише доклад, в който съветва организацията да се разграничи от федералистите около „Македонско съзнание“ и серчани на Тодор Паница. Според него федералистите са „предатели и платени агенти на сръбското правителство“, чрез които Белград се надява да постигне експанзия към Бяло море, да денационализира българското население и да противодейства на националноосвободителното движение. Серчани според него също са ликвидирани като организация след смъртта на Паница – някои са в Горни Милановац, Сърбия, корумпирани са и неспособни за революционна дейност. Единствено Димитър Арнаудов има някакъв престиж, но не енергичен и инициативен.[21]

В ранните документи на ВМРО (обединена) Поптомов навсякъде подчертава, че славяните в Македония са българи, а под „македонци“ трябва да се разбира съвкупността от всички националности, населяващи областта.[22] Същевременно обаче организацията е против даване на културни права на българите, ако тази мярка не обхване и другите народности в Македония. Борбата за извоюване на малцинствени права за отделните народности в Македония е окачествявана като „върховизъм“, „наемничество“, „шовинизъм“, защото е в разрез с идеята на организацията за сплотяване на тези народности в един македонски народ. В статията си „За целите на македонската борба“ Поптомов пише „Искането за права на малцинства в Македония не е и не може да бъде искане на македонското освободително движение.“[23]

В организацията Поптомов е начело на комунистическото крило, противопоставящо се на това на национал революционерите около Занков и Шатев и затова е и против приемането на Филип Атанасов в организацията през 1928 г.[24] Участва в Цариградската конференция на ВМРО (обединена) от 1930 година като представител на комунистическото крило.[25]

През 1934 г. заминава за Москва, където става член на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) и работи за Комунистическия интернационал. През 1936 г. на процеса срещу ВМРО (обединена) е осъден задочно от българския съд на затвор 12,5 години.[26] В периода от 1935 до 1944 година дейността на Поптомов е свързана предимно с научна работа и работата му в Коминтерна, както и в Радио Москва.[27] Започва работа в редакцията на Радио Москва за балканските страни и в нелегалната радиостанция „Христо Ботев“ през октомври 1941 година.[28] В Радио Москва работи под псевдонимите Громов, Владимир Василиевич.[29] Поптомов е отговорен редактор в Радио Москва и „Христо Ботев“ до 1944 година.[8][30]

Държавник след 1944 г.[редактиране | редактиране на кода]

След Деветосептемврийския преврат през 1944 г. се връща в България и става член на Политбюро на Централния комитет на БКП. От 1945 до 1949 г. е главен редактор на вестник „Работническо дело“ – официален орган на БКП. През 1948 г. става професор по международни отношения в Софийския университет.

Съпротива на предаването на Пиринска Македония на Югославия и македонизацията[редактиране | редактиране на кода]

Владимир Поптомов заедно с Димитър Ганев, генерал Борис Копчев и други е начело на национално ориентираната групировка сред ръководството на БРП (к), която след Втората световна война оказва съпротива на силния югославски натиск за предаване на Пиринска Македония на Югославия и се противопоставя на македонизацията в областта.[31][4] Поптомов решително се опълчва на ранния опит на югославските емисари Лазар Колишевски, Михайло Апостолски, Вера Ацева и Любчо Арсов за незабавна анексия на Пиринска Македония, независимо от реализацията на идеята за южнославянска федерация.[32] Според групировката на Поптомов емисарите на Скопие се опитват да превърнат Горноджумайска област в „държава в държавата“ и не отстъпването на Пиринска Македония на Югославия, а една южнославянска федерация ще реши Македонския въпрос.[33][31]

Още на Първата областна партийна конференция в Горна Джумая на 5 – 6 ноември 1944 година Владимир Поптомов дава отпор на югославския натиск за незабавна анексия на Горноджумайско. В реферата си „Македонският въпрос в настоящия момент“ Поптомов защитава една, според Милчо Лалков, „полукомпромисна, но от тактическа гледна точка гъвкава платформа“.[34] Поптомов посочва, че обединението на Македония в рамките на Югославия не е на дневен ред поради серия причини: изключено е присъединяването на Гръцка Македония; Англия, САЩ и Гърция ще се противопоставят; българският народ не е готов за това, а и самото население в Пиринска Македония не чувства подобна необходимост, тъй като е политически свободно; присъединяването на Горноджумайска област към Югославия трябва да се обвърже с връщането на Западните покрайнини на България; не се знае дали английското влияние няма да надделее в Югославия, което прави присъединяването на Пиринска Македония към нея безсмислено от идеологическа гледна точка.[34] Пред делегатите Поптомов казва, че не би се съгласил дори и две села да отидат към Вардарска Македония.[35] Позицията на Поптомов предизвиква гневна реакция от скопския емисар и гост на конференцията Любчо Арсов, който изпраща специално писмо до управляващия временното представителство на НР Македония в София Кирил Мильовски, в което изказва недоволството си от Поптомов и предлага да се окаже отново натиск върху ръководството на БРП (к).[36] Според Стоян Германов Поптомов е

надарен с един много верен усет, с по-голяма държавническа мъдрост от много други [и] той отрано предвижда развитието на събитията...[37]

На Втората областна партийна конференция (24 – 28 март 1946 г.) под влияние на Поптомов в отчетния доклад на Кръстьо Стойчев е констатирано, че не е възможно незабавното присъединяване на областта към Югославия, и че формирането на бригадата „Яне Сандански“ като македонска войскова единица е било грешка. В своя доклад Поптомов повтаря постановките на БРП (к) по Македонския въпрос, но според него обединена Македония ще е в Югославия само година-две, а след това като държава ще е във федерацията на южните славяни. Поптомов говори за българи и македонци във Вардарска Македония, които заедно със сърбите ще образуват федерацията и също така заявява, че „в Пиринска Македония няма национален гнет... нито по език“.[38] Определя като десен уклон опозиционните критики от Кръстьо Пастухов и Александър Гиргинов срещу присъединяването на Пиринска Македония към НРМ и тезите им за българщината във Вардарска Македония и като левосектанстски уклон действията на областните дейци за прибързано присъединяване. Поптомов заявява: „Който смята Пиринска Македония и Вардарска Македония да се съберат, нека знае, че помага на реакцията... това значи да се забие нож в гърба на България“. Осъжда и отношението към бежанците, които „са бягали не в Сърбия и Гърция, а са идвали в България, където българският народ е делял залъка си с тях“.[39]

Заедно с Трайчо Костов и Васил Коларов Поптомов има възражения срещу директивите и договореностите на срещата в Москва от 5 юни 1946 година, на която Сталин с ултимативен тон свежда на Димитров, Коларов и Костов заповедта да се даде културна автономия на Пиринския край като дава за пример Белорусия: „Че нямало развито македонско национално съзнание там, това нищо не значи. И в Белорусия нямаше такова съзнания, когато я обявихме за съветска република. А сетне се оказа действително, че има белоруски народ“.[40] Но под масирания югославски и съветски натиск българската страна отстъпва и приема югославското разбиране за решаване на Македонския въпрос, отразено и в резолюцията на Х пленум на ЦК на БРП (к), подготвена от Вълко Червенков.

Поптомов „като член на Политбюро логично излага научни и политически аргументи с цел да ограничи приложението на културно националната автономия“, която започва насилствено да се налага в Пиринска Македония в 1946 г.[4] За да се ограничи югославската пропаганда се придържа към принципа, че връзките между Пиринския край и НР Македония не могат да бъдат преки,[41] и също така изказва несъгласие с формите и методите на въвеждане на „македонския език“ в Пиринска Македония.[42] Поптомов се опитва да ограничава дейността и на едни от най-важните агенти на македонизацията – скопските учители, които според него най-активно участват в насаждането на антибългарска омраза с цел бързо присъединяване на този край към македонската държава без оглед на всичко друго и независимо от всяка федерация на южните славяни.[43]

Дейността на Поптомов в Пиринска Македония противоречи на тази на други комунистически лидери като Добри Терпешев и Георги Чанков[44] и е критикувана от крайните македонистки активисти – Михаил Сматракалев го обвинява, че „в Неврокоп идва и говори на публични събрания, но не е говорил, че това е македонски край, а че е България, български народ“,[45] а Георги Мадолев дори внася предложение в ЦК на БРП (к) Поптомов да не посещава Пиринска Македония.[46] Поптомов е критикуван и от югославска страна, че отказва да отиде на конференция на АСНОМ.[47] Според самия Поптомов, ако не бил член на Политбюро, отдавна да е в затвора или на друго място.[46]

След реформата от февруари 1948 г. и разформироването на областите, както и партийните, отечественофронтовските и профсъюзните ръководства до създаването на окръзите през септември 1949 г. централните ръководства работят директно с околиите. За работа с околиите в Пиринска Македония е създадена тричленна комисия, в която влизат Владимир Поптомов, Кръстьо Стойчев и Васил Ивановски.[48] Македонистките активисти се опитват да попречат на реформата и да запазят административното единство на областта. През декември 1947 година Областният комитет БРП (к) прави предложение до централното ръководство да се запазят комитетите на БРП (к) и ОФ под формата на Временна управа, тъй като областта била „македонска“ и преустройството не трябвало да е като в другите области. На това предложение сериозно се опълчват Поптомов и Димитър Ганев.[49]

На 5 април 1948 година Поптомов пише в писмо до Георги Димитров Поптомов относно македонизацията на Пиринска Македония:

Моето впечатление е, че работите в този край не вървят добре. Така нареченото „македонизиране“ тук се върши по такъв нескопосан начин, че резултатите са твърде печални и може да се каже, твърде вредни от гледна точка на големите ереси на нашата държава. Тук „македонската пропаганда“ се върши по такъв начин¸ че просто сее дух на сепаратизъм, на разединение от българския народ, от българската държава.

...Според мене това раздвоение в съзнанието на населението в Пиринския край, сепаратистически дух, който ежедневно тук се насажда у него, е нещо пакостно от гледище на големите интереси на нашата страна във връзка с преживявания международен момент.[50][51]

Според него населението е изпаднало в недоумение поради факта, че от една страна се върши нещо нередно, нещо изкуствено, а в същото време то се прави от представители на партията, която ръководи държавата.[52]

След това писмо на 15 април Димитров публикува тезиси по македонския въпрос, които повтарят всички стари основни концепции за „македонска нация“ и прочие, но в последната точка постулират, че не може да се македонизира цялото население в областта, тоест в нея има и българи и те трябва да ползват правата си. Така тезисите дават шанс на противниците на македонизацията.[53] На 21 април Поптомов участва в съвещание на ЦК на БРП (к), на което докладчикът Борис Вапцаров подлага на сериозна критика дейността на местните ръководства при македонизацията. На 25 април е докладчик на конференция на разширените състави на околийските комитети на ОФ в Пиринския край, която изиграва важна роля за ограничаване на дейността на скопските агенти.[54] Докладът му е смес между тезисите на Х пленум и последните тезиси на Димитров, но Поптомов подчертава, че „изграждането на македонско национално съзнание“ ще става на принципа на доброволността, че в областта освен македонци има и българи, че присъединяването на областта към НР Македония е възможно само в рамките на федерацията, че връзките между областта и НР Македония трябва да стават само чрез правителствата.[55] На наложената от Поптомов партийна линия се противопоставя един от крайните македонисти сред комунистическите лидери в областта – Георги Мадолев, който в специално писмо до ЦК на БРП (к) от май я обявява за неправилна.[56]

След ХVІ пленум на ЦК на БРП (к) от 12 и 13 юли 1948 година, който на практика слага край на насилственото въвеждане на „културна автономия“ в Пиринска Македония, макар и без да отхвърля на теория македонистките постулати, работата по партийна линия в Пиринска Македония изцяло е възложена на Поптомов. Поптомов е авторитетен лидер в областта и идеите му за бавно отърваване от македонизацията срещат подкрепа както на партийните кадри, така и на местната интелигенция.[57] Още на 22 и 23 юли Поптомов провежда среща с активистите на околийските партийни комитети, от която става ясно, че областните партийни функционери са гледали с недоверие на Българската комунистическа партия, приемали са указания от Скопие и са проявявали сервилност към скопските емисари, като са провеждали насилствена политика за по-бързо присъединяване на Пиринска Македония към Югославия. Всички предупреждения за националистическата политика на Скопие били обявявани за великобългарски шовинизъм. Поптомов критикува и начина на провеждане на преброяването през декември 1946 годита: „Преброяването на населението от този край не бе доброволно, а преброяването се водеше от нашата партия, от наши местни деятели. Не може да се получат 98% македонци в Петричко, ако нямаше насилие“.[58] Така Поптомов легитимира съпротивата срещу македонизацията, макар и все още да твърди, че „Пиринска Македония може да бъде „Пиемонт“ да обединението на другите две части“. На 27 юли в доклад на междуоколийско съвещание Поптомов си позволява дори да критикува Централния комитет на БРП (к), който според него не винаги е „излизал с ясна позиция по въпроса за Пиринския край, с която да улесни другарите и да ги предпази от грешки“.[59]

На 9 октомври Поптомов изнася доклад на съвещание с актива на Софийската партийна организация, в който радикално защитава истината по Македонския въпрос без да плаща данък на все още официално приетия македонизъм. В доклада детайлно анализира Македонския въпрос в отношенията между Югославия и България. Обвинява югославските ръководители, че са отстъпили от договорките за федерацията, че афишират несъстоятелни аргументи, че България е по-изостанала в политическо и икономическо отношение и затова Югославия трябва да е водещата. Поптомов разглежда и новия вариант за югославско влияние в Пиринския край, появил се след пропадането на прякото присъединяване – политическата автономия, тоест населението в областта да има съдилища, администрация, училища и прочие на майчиния си език. Според Поптомов тази идея за политическа автономия е безсмислена, тъй като населението в този край винаги се е чувствало българско, учило е в български училища и майчиният му език е българският.[60]

Разглеждайки историята, Поптомов твърди, че след присъединяването на областта към България по време на Балканската война тук няма национален гнет и изтъква прогресивната роля на българската църква и българското училище, спасили българското население от погърчване и запазили българското национално съзнание. В доклада се подчертава, че повече от 40 години населението в бившата Горноджумайска област е част от съвкупния български народ, от българската нация. По наши заблуди и в престараването под влияние на Скопие и Белград областните и други ръководители са допуснали насилия върху населението за промяна на националната му идентичност и внушаване на различна от българската принадлежност.[61]

По отношение на „македонската нация“ Поптомов определя оформянето ѝ като „прогресивен факт“, но посочва, че „тя се формира, като се насъсква срещу България и всичко българско. Българинът и българщината са обявени едва ли не за държавен враг.“ За сравнение на същото съвещание в доклада на Георги Чанков продължават да господстват идеологемите за „македонски език“, „културна автономия“ и т.н.[61] Според Германов:

Въпреки някои заблуди, както всички партийни ръководители тогава, Поптомов си остава един от дейците с верен поглед по събитията след 1944 г.[57]

Последни години[редактиране | редактиране на кода]

През 1948 – 1949 е главен секретар на Националния съвет на Отечествения фронт. От август 1949 до май 1950 г. е министър на външните работи, а от януари 1950 г. до смъртта си е подпредседател на Министерския съвет.[8] По време на обсъждането на съдбата на Трайчо Костов Владимир Поптомов е единственият член на заседанието на Политбюро, който заявява, че Костов трябва да напусне председателския пост на Стопанския съвет, но да остане член на Политбюро и министър.[7] След събитията около процеса срещу Трайчо Костов, Владимир Поптомов пръв започва разговори с Тодор Живков и Георги Димитров за спиране на репресиите над партийни дейци, обвинени в трайчокостовизъм и нуждата от ограничаване на властта на Вълко Червенков.[62]

Според някои сведения Поптомов е ръководител на античервенковистката група в Политбюро, съставена още от Енчо Стайков.[63] Основен източник за съществуването на такава група са по-късни изявления на Тодор Живков, който твърди, че я оглавява след смъртта на Поптомов, но в съвременната историография те са поставени под сериозно съмнение.[64]

Владимир Поптомов умира в София на 1 май 1952 година след продължително боледуване.[65]

В чест на Поптомов е кръстена окръжната библиотека „Владимир Поптомов“ в Благоевград[66] и улици в Димитровград,[67] Белица,[68] Угърчин[69] и Койнаре.[70]

Литература[редактиране | редактиране на кода]

  • Бицин Г. и Юруков М. Владимир Поптомов. Биографичен очерк, БКП, София, 1957.
  • Боков, Г. Владимир Поптомов – човекът, комунистът, държавникът, журналистът, Партиздат, София, 1981.

Вижте също[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Ангелов, Веселин. Вик в съня: Материали за съпротивата на Владимир Поптомов срещу македонизацията в Пиринския край (1944 – 1949), София, 2005.
  2. Енциклопедия „Пирински край“, том II. Благоевград, Редакция „Енциклопедия“, 1999. ISBN 954-90006-2-1. с. 142.
  3. Боков, Г. Владимир Поптомов – човекът, комунистът, държавникът, журналистът, Партиздат, София, 1981, стр. 14.
  4. а б в Тюлеков, Димитър. Политическият мит за „македонско малцинство“ в България, МНИ, Благоевград, 2007, стр. 42.
  5. Боков, Георги, Митко Иванов, Надка Гюркова. Върхове на българската журналистика, Наука и изкуство, 1972, стр. 193.
  6. Боков, Г. Владимир Поптомов – човекът, комунистът, държавникът, журналистът, Партиздат, София, 1981, стр. 28.
  7. а б Писарев, Павел. По пътищата на Владимир Поптомов. В: „Дума“, Общество. 01.04.2006
  8. а б в г Ташев, Ташо. Министрите на България 1879-1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9.
  9. Боков, Г. Владимир Поптомов – човекът, комунистът, държавникът, журналистът, Партиздат, София, 1981, стр. 39.
  10. Български периодичен печат 1844 – 1944. Анотиран библиографски указател, том 1 А-М, Български библиографски институт „Елин Пелин“, Наука и изкуство, София, 1962, стр. 110.
  11. Македония – история и политическа съдба, Том II, ИК Знание, София, 1998, стр. 122.
  12. Делев, Иван. Светли пътища, Държавно военно издателство, 1974, стр. 35.
  13. Сборник Пирински соколи: очерци за загинали революционни борци, действували в Благоевградски окръг, Издателство на БКП, 1970, стр. 28.
  14. Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 42
  15. Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 44.
  16. Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 55.
  17. Герджиков, Михаил. Спомени, документи, материали, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1984, стр. 414.
  18. Ковачев, Велчо. Нелегалният периодичен печат в България, 1918 – 1944, БКП, София, 1968, стр. 243.
  19. а б Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 56.
  20. Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 57.
  21. Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 60 – 61.
  22. Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 49, 245.
  23. Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 51.
  24. Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 64.
  25. Пандев, Константин. Предговор към: Герджиков, Михаил. Спомени, документи, материали, Издателство „Наука и изкуство“, София, 1984, стр. 14.
  26. Добринов, Дечо. ВМРО (обединена), Университетско издателство „Св. Климент Охридски“, София, 1993, стр. 236
  27. Боков, Георги, Митко Иванов, Надка Гюркова. Върхове на българската журналистика, Наука и изкуство, 1972, стр. 196.
  28. Сборник Пирински соколи: очерци за загинали революционни борци, действували в Благоевградски окръг, Издателство на БКП, 1970, стр. 32.
  29. Боков, Г. Владимир Поптомов – човекът, комунистът, държавникът, журналистът, Партиздат, София, 1981, стр. 119.
  30. Мичев, Добрин, Петра Раденкова, Мария Червендинева, Димо Андреев. Спомени за Георги Димитров: в три тома, том 3, Партиздат, 1982, стр. 104.
  31. а б Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 49.
  32. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 45.
  33. Лалков, Милчо. От надежка към разочарование. Идеята за федерацията в Балканския югоизток (1944 – 1948), ИК „Век 22“, София, стр. 123.
  34. а б Лалков, Милчо. От надежка към разочарование. Идеята за федерацията в Балканския югоизток (1944 – 1948), ИК „Век 22“, София, стр. 169.
  35. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 128.
  36. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 50.
  37. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 115 – 116.
  38. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 54.
  39. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 55.
  40. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 56 – 57.
  41. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 74.
  42. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 79.
  43. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 93.
  44. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 59.
  45. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 115.
  46. а б Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 116.
  47. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 63.
  48. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 103.
  49. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 102.
  50. Документи за денационализаторската политика на БРП (к) в Пиринска Македония (1946 г. – 1948 г.)
  51. Минало, том 4, ИК Юруков, 1997, стр. 72 – 73.
  52. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 104.
  53. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 105.
  54. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 106.
  55. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 107.
  56. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 108.
  57. а б Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 113.
  58. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 71.
  59. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 114.
  60. Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 120 – 121.
  61. а б Германов, Стоян. Македонският въпрос 1944 – 1989. Възникване, еволюция, съвременност. София, 2012, стр. 121.
  62. Понеделник. Списание за теория, политика и култура, Броеве 1 – 12, Център за стратегически изследвания, стр. 61.
  63. Везенков, Александър. История на Народна република България: режимът и обществото, Институт за изследване на близкото минало, Сиела, 2009, стр. 136.
  64. Груев, Михаил. Политическото развитие на България през 50-те – 80-те години на XX век. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 136.
  65. Ново време: месечен теоретичен орган на ЦК на БРП (к), том 28, Издателство на Българската работническа партия (комунисти), 1952, стр. 15.
  66. Статистически данни за библиотеките в България, НБКМ, 1984, стр. 19.
  67. Улица „Владимир Поптомов“ в Димитровград
  68. Улица „Владимир Поптомов“ в Белица
  69. Улица „Владимир Поптомов“ в Угърчин
  70. Улица „Владимир Поптомов“ в Койнаре
     Портал „Македония“         Портал „Македония