Георги Чанков

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Георги Чанков
Мандат
11 декември 1947 – 9 февруари 1949
Назначен от 6 Велико Народно събрание
Заместник-председател
  1947 – 1949 Данчо Димитров
Министър-председател
  1947 – 1949 Георги Димитров
Наследник Димо Дичев
Роден
Починал
1 юли 2004 г. (94 г.)
Съпруг(а) Йорданка Чанкова
Савка Чанкова
Деца 2
Полит. партия БКП (1930 – 1957)
Занятие металоработникполитик
Народен представител в:
VI ВНС   I НС   II НС   
Портал  Портална икона   Политика

Георги Чанков Иванов (псевдоними – Хубенов, Стойчев) е български политик от БКП, член на Политбюро на ЦК на БКП и на Централния комитет на БКП, секретар на ЦК на БКП и заместник-председател на Министерския съвет.

Участник в комунистическото съпротивително движение по време на Втората световна война, политкомисар на I въстаническа оперативна зона на т. нар. Народоосвободителната въстаническа армия (НОВА) и партизанин от Втора софийска народоосвободителна бригада.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Произход, образование и младежки години[редактиране | редактиране на кода]

Георги Чанков е роден е на 24 декември 1909 г. в с. Мокрен, Сливенско, в семейството на бежанци от западнотракийското село Голям Дервент (днес в Гърция). Завършва основното си образование в Стара Загора и четиринайсетгодишен започва работа. Работи като металоработник, месингар и шлосер. Става член на Работническия младежки съюз (1927) и член на Окръжния комитет в Стара Загора (1928).

Участва в организирането на стачка в креватната фабрика „Братя Стоеви“ в с. Кирилово, Старозагорско, през 1929 г., с искане за еднакъв осемчасов работен ден за всички работници (тези от селото се трудели по 12 часа, а градските – по 8), заради което е бит от полицията. От 1930 г. е член на БРП (т.с.).

Функционер на Комунистическата партия[редактиране | редактиране на кода]

По решение на Централния комитет на БРП (т.с.) през 1931 г. заминава да учи в Международната ленинска школа в Москва. Връща се в България в края на 1932 г. и е избран за секретар на ЦК на Българския комунистически младежки съюз (БКМС). На този пост работи до септември 1934 г., когато е изпратен отново в Москва като представител на БКМС в Комунистическия интернационал на младежта.

През 1933 – 1934 г. заедно с Райко Дамянов взема активно участие в подготовката и провеждането на стачката на текстилните работници в Сливен, заради което е арестуван и, след бягството си от полицейския участък, е осъден задочно на затвор 10 години. Участва в 7-ия конгрес на Комунистическия интернационал и 6-ия конгрес на КИМ през август 1935 г. Връща се отново в България, за да участва в сливането на дейността на Комсомола и Работническия младежки съюз (РМС). Обединението на 2-те организации приключва през 1938 г., като Георги Чанков не е включен в ЦК на РМС, защото е нелегален, но участва в заседанията, за да се осигури приемственост.

През април 1939 г. от затвора излиза Йорданка Чанкова, с която живее на семейни начала от 1933 г. Докато се снабдяват с документи, необходими за оформянето на официален брак, на 15 август 1939 г. полицията блокира квартирата им и ги арестува. Венчават се в църквата на Софийския централен затвор. На последвалия процес съпругата му е освободена (ЗЗД не преследва роднини, които укриват свои близки). Георги Чанков с допълнителна нова присъда от 1 година за ползване на чужди документи, е изпратен в Сливенския затвор, после преместен в Плевенския и накрая в затворническия лагер до хасковското село Динево. По време на 3,5-годишния си престой в затворите е избран в ръководството на затворническата комунистическа организация. Заедно с Райко Дамянов и Георги Михов ръководят импровизиран затворнически съд, който подготвя новоарестуваните политически затворници да се защитават пред военно-полевите съдилища. Благодарение на тази подготовка много от обвинените получават по-леки присъди. Успява да избяга от лагера в Динево през февруари 1943 година.

В края на март 1943 г. е определен за секретар на Окръжния комитет на БРП (т.с.) в София. Между април-май 1943 г. е политкомисар на I Въстаническа оперативна зона на НОВА. През април 1944 г. се отправя в партизанската база на Трънския отряд при с. Кална, Трънско (днес в Сърбия). На 3 май 1944 г. по решение на Политбюро замества Боян Българанов за поддържане на връзките с Югославската комунистическа партия. Участва в похода на Втора софийска народоосвободителна бригада от с. Кална към Западна Стара планина и в битката при Батулия на 23 май 1944 г. Заедно с Веселин Георгиев се измъкват от обкръжението благодарение на факта, че войниците, изпратени срещу тях, се преструват, че не ги забелязват и ги заобикалят. [1]. След няколкодневен преход, като се укриват, успяват да стигнат до София.

След Деветосептемврийския преврат[редактиране | редактиране на кода]

Произведен е в чин полковник, а през 1952 г. и генерал-лейтенант[2].

Член е на Политбюро на ЦК на БРП (к.) от 1944 г. (точната дата не е известна, тъй като тогава не са се водили протоколи) до 17 юли 1957 г. Едновременно с това от септември 1944 до 25 януари 1954 г. е и секретар на ЦК на БКП. Между 13 ноември 1950 и 17 юли 1957 г. е заместник-председател, а впоследствие – първи заместник-председател на Министерския съвет.

През лятото на 1949 година, когато лидерът на БКП Георги Димитров вече е тежко болен, Чанков и Вълко Червенков се срещат с Йосиф Сталин, който им дава указания за новата организация на ръководството на партията. След смъртта на Димитров през юли 1949 година Чанков е сред основните претенденти за поста му, наред с Васил Коларов, Вълко Червенков и Антон Югов, но е взето е решение ръководството на партията да е до голяма степен колективно и действащо под преките напътствия на Йосиф Сталин, като за първи секретар на ЦК е избран Червенков, а за втори секретар – Чанков. През следващите месеци, след смъртта на Коларов, Червенков успява да се наложи като ръководител на партията.[3]

През 1954 година, когато под съветски натиск Червенков е принуден да се откаже от поста си на първи секретар на Централния комитет, Чанков оказва важна подкрепа за избирането на този пост на Тодор Живков, който започва партийната си кариера като негов подчинен в софийския окръжен комитет.[4]

В немилост[редактиране | редактиране на кода]

След като през 1956 година Тодор Живков окончателно изтласква Червенков като партиен лидер, през следващите години той систематично елиминира повечето дотогавашни влиятелни фигури в партийното ръководство, заменяйки ги с лоялни лично към него функционери, като сред първите отстранени с висок ранг е Георги Чанков.[5] Още през декември 1956 година той е отстранен от ръководството на Държавната планова комисия и остава в правителството като вицепремиер без портфейл. На свикания през 1957 г. Юлски пленум на Централния комитет министър-председателят Антон Югов изнася доклад, в който го обвинява във фракционна дейност и провеждане на линия, насочена против партийната политика.[6] Самият Живков го определя като „много опасен... ограничен човек, много труден и самонадеян“.[5] Обвинен е и за икономическите проблеми в страната, включително т.нар. „продоволствен курс“, като е отстранен от Политбюро и правителството.[7]

През 1957 г. е назначен за инвестиционен директор на Циментовия завод в Девня. През 1959 г. е директор на Държавното земеделско стопанство в Свищов. Поради влошеното здравословно състояние от 1960 г. минава временно в пенсия.

От 1966 до 1967 г. заема поста на пълномощен министър в Посолството на България в Бразилия. След завръщането си до 1969 г. е заместник-директор на обществени начала (без възнаграждение) в търговското дружество „Булет“, където отговоря по въпросите на капиталното строителство. От 1970 до 1973 г. е посланик в Белгия.

На 8 януари 1990 г. е реабилитиран след решение на Политбюро на ЦК и на Бюрото на Централната контролно-ревизионна комисия.

Семейство[редактиране | редактиране на кода]

Първата му съпруга Йорданка Чанкова загива по време на съпротивителното движение на 31 май 1944 г. край село Елешница. През 1946 се оженва за Савка Чанкова (по баща Попйорданова), от която има две дъщери: Светлана (1948 – 2000) и Катя (1952).

Литература[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. Чанков, Георги. Равносметката. София, Христо Ботев, 2000. ISBN 954-445-696-1. с. 75.
  2. Георги Чанков в Протоколи на Политбюро (ПБ) и на ЦК на БКП (1944 – 1989)
  3. Огнянов, Любомир. Политическата система в България 1949 – 1956. София, „Стандарт“, 2008. ISBN 978-954-8976-45-9. с. 22 – 24, 69 – 70.
  4. Христов 2009, с. 77.
  5. а б Христов 2009, с. 113.
  6. Вестник „Работническо дело“, от 17 юли 1957 г., бр. 198
  7. Груев, Михаил. Политическото развитие на България през 50-те – 80-те години на XX век. // Знеполски, Ивайло (ред.). История на Народна република България: Режимът и обществото. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2009. ISBN 978-954-28-0588-5. с. 143.
Цитирани източници