Огнян Дойнов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към: навигация, търсене
Огнян Дойнов
Огнян Дойнов
Мандат
1976 – 1986
Предшественик Петър Дюлгеров
Наследник Георги Атанасов
Роден
Починал
13 февруари 2000 г. (на 64 г.)
Националност Флаг на България България
Полит. партия БКП
Портал  Портална икона   Политика

Огнян Наков Дойнов е български комунист, член на БКП, държавник и дипломат.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 15 октомври 1935 г. в Гара Бов. Член е на ДСНМ от 1949 и на БКП от 1964 г. Завършва ВМЕИ в София, специалност „Топлотехника“ през 1959 г.

От 1959 г. работи в Министерството на транспорта; старши инженер е в отдел „Благоустройство“; в Столичния народен съвет (1960 – 1962), началник на търговска кантора във външнотърговска организация и заместник-търговски представител в Япония (1965 – 1970). При посещението на българска делегация на световното изложение в Осака EXPO´70 прави добро впечатление на Тодор Живков и е привлечен на работа във висшия партиен и държавен апарат и до 1973 година е съветник в Държавния съвет. За известно време е член на личния кабинет на диктатора.[1]

Огнян Дойнов излиза внезапно на публичната политическа сцена през 1973 година, когато на заседание на Политбюро и с явната подкрепа на Тодор Живков подлага на остри критики дотогавашния министър на промишлеността Иван Попов, обявявайки се за по-мащабно развитие на промишлеността, най-вече на тежкото машиностроене.[2]

С подкрепата на Живков през следващите години Дойнов се превръща във водеща фигура за икономическата политика на режима. От 1974 година е завеждащ отдел „Промишленост и транспорт“ при ЦК на БКП и заместник-председател на Министерския съвет, от 1976 до 1988 година е секретар на ЦК на БКП, а от 1977 до 1988 година – и член на Политбюро. През 1981 – 1986 година е министър на машиностроенето, а през 1986 – 1987 година е председател на създаденото за него надминистерство – Стопански съвет на Министерския съвет. От 1980 г. е председател на Българската индустриална стопанска асоциация, а от 1984 г. и неин почетен председател.[3]

Дойнов е инициатор на стратегията за развитие на високотехнологично тежко машиностроене в страната, включваща един от последните грандомански проекти на комунистическия режим – останалият незавършен Завод за тежко машиностроене – Радомир.[4] През втората половина на 70-те години пряко отговаря за елекрониката и осъществява политическото ръководство на промишления шпионаж в Първо главно управление на Държавна сигурност.[5]

Провалът на стопанските инициативи на Дойнов, най-вече на плана за сътрудничество с японската компания „Кобе Стийл“ в Радомирския завод, за който диктаторът Живков е критикуван остро от съветските власти, довежда до неговото отстраняване през 1988 година от ръководните му политически постове.[1] Той е назначен за посланик в скандинавските страни – от 1989 до 1990 г. е извънреден и пълномощен посланик на България в Кралство Норвегия и република Исландия.

От 1990 г. живее в Австрия, въпреки опитите на главния прокурор да го върне в България, за да бъде изправен пред съда за предоставяне на нерегламентирана финансова помощ от страна на България на развиващите се страни по дело № 3 за т. нар. „Икономическата катастрофа“.[6] След 1990 г. работи при Робърт Максуел, а по-късно е съветник на руския концерн „Нордекс“. Носител на ордените „Георги Димитров“ и „13 века България“.

Умира във Виена на 13 февруари 2000 г.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Христов 2009, с. 122.
  2. Христов 2009, с. 181.
  3. Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 337
  4. Христов, Христо. Тайните фалити на комунизма. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2007. ISBN 978-954-28-0162-7. с. 133 – 134.
  5. Христов, Христо. Империята на задграничните фирми: Създаване дейност и източване на дружествата с българско участие зад граница 1961 – 2007. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0540-3. с. 91.
  6. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 166.
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]