Огнян Дойнов

от Уикипедия, свободната енциклопедия
Направо към навигацията Направо към търсенето
Огнян Дойнов
български политик
Ognyan Doynov.jpg
Роден
Починал

Образование Първа английска езикова гимназия
Политика
Партия БКП
Секретар на ЦК на БКП
2 април 1976 – 20 март 1986
член на Политбюро на ЦК на БКП
19 декември 1977 – 14 декември 1988
заместник министър-председател
1 ноември 1974 – 23 април 1976
22 февруари – 24 май 1986
19 юни 1986 – 19 август 1987
Народен представител
VI НС   VII НС   VIII НС   IX НС   
Семейство
Съпруга Елена Дойнова
Деца Росен Дойнов
Ясен Дойнов

Огнян Наков Дойнов е български комунист, член на БКП, държавник и дипломат.

Биография[редактиране | редактиране на кода]

Роден е на 15 октомври 1935 г. в Гара Бов. Член е на ДСНМ от 1949 и на БКП от 1964 г. Завършва ВМЕИ в София, специалност „Топлотехника“ през 1959 г.

От 1959 г. работи в Министерството на транспорта; старши инженер е в отдел „Благоустройство“; в Столичния народен съвет (1960 – 1962), началник на търговска кантора във външнотърговска организация и заместник-търговски представител в Япония (1965 – 1970). При посещението на българска делегация на световното изложение в Осака EXPO´70 прави добро впечатление на Тодор Живков и е привлечен на работа във висшия партиен и държавен апарат и до 1973 година е съветник в Държавния съвет. За известно време е член на личния кабинет на Тодор Живков.[1]

Огнян Дойнов излиза внезапно на публичната политическа сцена през 1973 година, когато на заседание на Политбюро и с явната подкрепа на Тодор Живков подлага на остри критики дотогавашния министър на промишлеността Иван Попов, обявявайки се за по-мащабно развитие на промишлеността, най-вече на тежкото машиностроене.[2]

С подкрепата на Живков през следващите години Дойнов се превръща във водеща фигура за икономическата политика на режима. От 1974 година е завеждащ отдел „Промишленост и транспорт“ при ЦК на БКП и заместник-председател на Министерския съвет, от 1976 до 1984 година е секретар на ЦК на БКП, а от 1977 до 1988 година – и член на Политбюро. През 1981 – 1986 година е министър на машиностроенето, а през 1986 – 1987 година е председател на създаденото за него надминистерство – Стопански съвет на Министерския съвет – от където е отстранен след юлския пленум на ЦК на БКП от 1987 г. с решение на 9-о Народно събрание на 19 август 1987 г., по искане на съветското правителство и министър-председателя Георги Атанасов и съгласно постулатите на новата т. нар. Юлска концепция на Тодор Живков, като е заменен от министъра на икономиката и планирането Стоян Овчаров, което Суперминистерство на икономиката и планирането сменя закрития Стопански съвет. От 1980 г. е председател на Българската индустриална стопанска асоциация, а от 1984 г. и неин почетен председател.[3] През октомври 1987-юни 1989 г. е Председател на Асоциация „Тежко машиностроене“, подчинена на Министерство на иконимиката и планирането с министър Стоян Овчаров, който заема ръководния пост на Дойнов в правителството, и с което ръководството на икономиката минава в ръцете на Стоян Овчаров. Българо-японския междуправителствен комитет за икономическо и научно-техническо сътрудничество на който до септември 1987 г. е председател Огнян Дойнов, от октомври 1987 г. е с председател Петко Данчев.

Дойнов е инициатор на стратегията за развитие на високотехнологично тежко машиностроене в страната, включваща един от последните грандомански проекти на социалистическия режим – останалият незавършен Завод за тежко машиностроене – Радомир.[4] През втората половина на 70-те години пряко отговаря за елекрониката и осъществява политическото ръководство на промишления шпионаж в Първо главно управление на Държавна сигурност.[5]

Провалът на стопанските инициативи на Дойнов, най-вече на плана за сътрудничество с японската компания „Кобе Стийл“ в Радомирския завод, за който Живков е критикуван остро от съветските власти, довежда до неговото отстраняване на 19 август 1987 г. първо от постовете Заместник-председател на Министерския съвет и Председател на Стопанския съвет при Министерския съвет, с което е изваден от състава на правителството, и впоследствие през декември 1988 година и като член на Политбюро на ЦК на БКП, и през юни 1989 г., и като Председател на Асоциация „Тежко машиностроене“.[1] Той е назначен за посланик в скандинавските страни – от юни 1989 до март 1990 г. е извънреден и пълномощен посланик на България в Кралство Норвегия и република Исландия.

От 1990 г. живее в Австрия, въпреки опитите на главния прокурор да го върне в България, за да бъде изправен пред съда за предоставяне на нерегламентирана финансова помощ от страна на България на развиващите се страни по дело № 3 за т. нар. „Икономическата катастрофа“.[6] След 1990 г. работи при Робърт Максуел, а по-късно е съветник на руския концерн „Нордекс“. Носител на ордените „Георги Димитров“ и „13 века България“.

Умира във Виена на 13 февруари 2000 г.

Библиография[редактиране | редактиране на кода]

Бележки[редактиране | редактиране на кода]

  1. а б Христов 2009, с. 122.
  2. Христов 2009, с. 181.
  3. Народни представители в девето народно събрание на Народна република България, Изд. Наука и изкуство, 1987, с. 337
  4. Христов, Христо. Тайните фалити на комунизма. София, „Сиела софт енд паблишинг“, 2007. ISBN 978-954-28-0162-7. с. 133 – 134.
  5. Христов, Христо. Империята на задграничните фирми: Създаване дейност и източване на дружествата с българско участие зад граница 1961 – 2007. София, Сиела, 2009. ISBN 978-954-28-0540-3. с. 91.
  6. Ташев, Ташо. Министрите на България 1879 – 1999. София, АИ „Проф. Марин Дринов“ / Изд. на МО, 1999. ISBN 978-954-430-603-8 / ISBN 978-954-509-191-9. с. 166.
Цитирани източници

Външни препратки[редактиране | редактиране на кода]